Р Е Ш Е Н И Е № 60128 Гр.София, 21.09.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети септември, 2021 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ КОЛЕВА При участието на секретаря РАНГЕЛОВА В присъствието на прокурора ИВАНОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.486/21 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №260012/30.10.20 г., постановена от ОС-Пазарджик /ПзОС/ по Н.Д.356/20 г., подсъдимият Г. Д. Д. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.342,ал.3,б.Б вр.ал.1 НК и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване е отложено на основание чл.66,ал.1 НК за срок от пет години. В съответствие с чл.343 Г НК той е лишен от право да управлява МПС за срок от три години. Тази присъда е потвърдена с решение №260062/07.04.21 г., постановено от АС-Пловдив /ПАС/, първи наказателен състав, по В.Н.Д.570/20 г. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал подсъдимият, който го атакува в срок чрез своя защитник, визирайки всички касационни основания и искайки да бъде оправдан. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят и неговият защитник поддържат жалбата с отразените в нея доводи и искания. Мнението на представителя на прокуратурата е за неуважаване на сезиращия настоящата инстанция документ. Частният обвинител Г. Б. лично и чрез упълномощения му повереник настоява атакуваното решение да бъде оставено в сила. Моли и за присъждане на направените пред тази инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изразените в нея съображения, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с всички материали по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Прочитът на касационната жалба установява оплаквания за необоснованост на атакувания съдебен акт, като буквално присъства такова позоваване в нея. И няма как да бъде иначе, след като обжалващата страна е направила преглед на доказателствената съвкупност по начина, по който намира за нужно да бъде интерпретирана тя, което пък да изведе до фактология, очертаваща непрестъпно поведение на дееца по така повдигнатото му обвинение. В крайна сметка се иска ВКС да направи собствен доказателствен разбор и да оправдае касатора. Видно от процесуалните норми, относими към първо редовно разглеждане на делото пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела като съд единствено по правото, това е недопустимо. Такива са и тълкуванията по въпроса на дълготрайната съдебна практика. От друга страна, оправдаването от висшата юрисдикция по наказателни дела в случаи като процесния, според разпоредбата на чл.354,ал.1,т.2,пр.посл. вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК е позволено при условие, че приетата от решаващата инстанция, чийто акт се ревизира, фактология по престъпната деятелност, не е такава. Настоящият казус не предоставя възможност за подобен подход. Доводите в жалбата не касаят недоволство от негодност на доказателствената преценка на ПАС, а неправилност поради кредитиране на определени свидетелски показания. Както този съд е имал повод нееднократно да заяви, приемането на достоверност или не на доказателствените източници е суверенна дейност на решаващите съдилища и когато в атакувания акт са отразени дължими аргументи за възприетата теза, които са в синхрон с процесуалните правила и формалната логика, намеса на висшата съдебна инстанция по наказателни дела е недопустима. В контекста на казаното трябва да се отчете, че решението на въззивния съд отговаря на правилата за изготвяне на съдебен акт. Преценени са всички доказателствени материали и са обсъдени задълбочено, като е отговорено и на възведени възражения на защитата по тях. В този смисъл не може да се говори за присъствие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК. Все пак има някои съображения, които след внимателно обмисляне биха могли да се субсумират под третирания касационен повод. Ключовият свидетел, атакуван от подсъдимия и защитата с опит за дискредитиране, е Й. К.. Тя е независимият случаен свидетел на случилото се, чиито неколкократно дадени показания се оглеждат от защитата до немислими детайли. Процесуалната действителност установява, че по основните съставомерни обстоятелства свидетелката е била последователна и ясна в изказа си. Не може да се очаква, че с отминаване на годините един свидетел трябва да си спомня всички подробности и при липса на точен спомен или наличие на дребни противоречия, да бъдат отхвърлени напълно показанията му като недостоверни. Допустимо е също така преминаването на шока от случилото се да освободи съзнанието и след време очевидецът да си припомни обстоятелства, които първоначално не е споменал. Неслучайно в процесуалния закон е предвидена техника за присъединяване на по-рано дадени изявления, служещи и за изясняване на спорните обстоятелства от страна на разпитваното лице. Ако не се пристъпи към експлоатиране на тази техника /чл.281 НПК/ било в цялост на показанията или в определена тяхна част, позоваването на неприсъединени изявления е равностойно на преценка на несъбрани по надлежен ред доказателствени материали. А това НПК не разрешава /същото се отнася и за претендираните по жалбата предварителни обяснения/. Именно поради тази причина няма значение отразеното изявление какво била казала свидетелката в хода на досъдебното производство относно определено състояние на потърпевшия след стореното от Д., което после не го е възпроизвела. Това, наред с множество други несъществени детайли, преследва разклащане на кредибилността на показанията й. Но видно от проведения пред второстепенния съд разпит на К., липсва четене на показанията й в тази насока. Приобщените чрез прочит обстоятелства /поради липса на спомен/ са други: дали автомобилната врата е била отворена и дали Б. се е претърколил до краката на свидетелката. При първоинстанционното разглеждане на делото пък въобще не е използвана коментираната техника. На следващо място, оплакванията в жалбата по оценка на показанията на свидетелката К. и изведената въз основа на казаното от нея фактология касаят само и единствено собствените й изявления, все едно че липсват такива на други свидетели, и в частност на пострадалия Б.. На фона на казаното трябва да се отбележи, че въззивната инстанция е направила верен прочит на събраните доказателствени материали, оценявайки ги не само поотделно, но и съпоставяйки ги едни с други. Споменатото се отнася както за свидетелските показания, така и за приетите експертни изводи, включително и относно неконстатирани дактилоскопни следи от страна на пострадалия. Не може да бъде отправян процесуален упрек към ПАС за преекспониране, игнориране или омаловажаване на доказателствен материал или за придаване на невложено в него съдържание. Що се касае до оспорената в жалбата стойност на концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия /което вече не се прави в съдебно заседание пред ВКС, като дори се предлага касаторът да носи отговорност единствено за това/, прочитът на атакуваното решение в тази насока дава ясен отговор на въпроса. Всички размишления как е възможно Д. да е употребил алкохол след деянието нямат доказателствена основа от една страна. От друга, повече от достатъчни са показанията на пострадалия и свидетеля Т. относно алкохолното повлияване на Д. и противопоставянето на Б. на поведението на касатора да управлява автомобила си след значителната употреба на алкохол. Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване и с оглед заявеното устно в съдебно заседание пред ВКС от страна на защитата, основателно първата инстанция е отказала провеждането на следствен експеримент за възстановка на случилото се. Такъв неминуемо би застрашил телесния интегритет на участващия в експеримента за/вместо пострадалия, което е забранено от нормата на чл.167 НПК. На стр.8 долу и на стр.9 горе от атакуваното решение ПАС е взел отношение по субективната страна на извършеното престъпление. Приел е евентуален умисъл като форма на умишлената вина и е изразил съображения за заетата от него позиция. Такава форма на вината впрочем е вменена още с обвинителния инструмент. В жалбата са отразени съображения за възприет пряк умисъл, което категорично не отговаря на процесуалната действителност. Разсъжденията по липса на умисъл въобще от страна на касатора не се противопоставят на съдебните мотиви по приетата фактология, която извежда и присъствието на конкретния субективен елемент, а за пореден път отразява личната позиция на подсъдимия и неговия защитник как да бъдат тълкувани доказателствените материали в тяхна полза. И на последно място в тази част на изложението трябва да се заяви, че дали самият Б. е бил пиян, няма съставомерно значение, доколкото не той е имал намерение да управлява МПС в такова състояние. Отделен е въпросът, че действително още в обстоятелствената част на обвинителния акт е установено наличие на негов принос за настъпилия резултат, намерен за присъстващ и от страна на въззивната инстанция. Това е оказало влияние върху наложеното на Д. наказание при ангажиране на наказателната му отговорност. В жалбата се прави опит приетият принос да бъде обвързан с тежко повлияване на Б. от алкохола и да се изключи наличието на умисъл на подсъдимия в тази връзка. Процедурно вярно обсъдените доказателствени източници и изведените въз основа на тях фактически положения не позволяват такава теза да бъде възприета. Казаното дотук установява и правилно приложение на материалния закон с осъждането на дееца за извършено от него престъпление по чл.342,ал.3,б.Б вр.ал.1 НК. Липсва каквото и да е оплакване относно вменените конкретно нарушени разпоредби на специалното законодателство и ВКС няма да отделя повече мотивно внимание. Що се касае до оплакването за наличие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК, същото е отразено цифрово и е подкрепено с най-общите обстоятелства, залегнали в тази норма. Отправеното искане за упражняване правомощията на ВКС е само за оправдаване на дееца. Но почти всички посочени аргументи за него са относими към индивидуализиране на наказанието- добри характеристични данни на касатора, чисто съдебно минало, липса на наказания като дългогодишен водач на МПС и липса на нарушения на обществения ред. Неясно защо изложените фактори мотивират искане за оневиняване, имащо общо с деянието, а не с отмерената санкция. И да се подведат обаче те под правилната процесуална разпоредба, се налага да се отговори, че определеното наказание е минималното такова, предвидено в чл.342,ал.3,б.Б НК- три години лишаване от свобода и също толкова лишаване от право на управление на МПС. Място за корекции на атакуваното решение следователно няма. Такова не е налице и с оглед приложението на чл.55 НК /макар и същото да е относимо към касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК, се споменава понастоящем поради дължимите последици при неговото приложение- намаляване на наложеното наказание/. Ето защо решението на ПАС трябва да бъде оставено в сила. Подсъдимият следва да бъде осъден да заплати на частния обвинител Г. А. Б. направените пред тази инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., за което е представен договор за правна помощ и съдействие. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №260062/07.04.21 г., постановено от АС-Пловдив, първи наказателен състав, по В.Н.Д.570/20 г. ОСЪЖДА Г. Д. Д. да заплати на Г. А. Б. направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 /хиляда/ лв. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/