Ключови фрази
Клевета * преюдициални запитвания

1
Р Е Ш Е Н И Е
№68
София,19 април 2013 година

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди и тринадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ
ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

при участието на секретаря Лилия Гаврилова
и в присъствието на прокурор Мария Михайлова
изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев
н. дело № 1790/2012 година.

Производството е образувано по касационна жалба от повереника на частния тъжител и граждански ищец Н. М. Н.-адв. Н. М. против присъда № 223 от 13.07.2012год. по внчхд № 1454/2012 год. на Софийски градски съд.
В касационната жалба като основания за проверка на въззивното решение са посочени допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на закона. В приетите допълнения към жалбата се излагат подробни доводи в подкрепа на сочените основания за касационна проверка. Твърди се, че съдът е допуснал нарушение на чл. 6 от КЗПЧОС, като делото не е разгледано от „независим и безпристрастен съд” и не е проведен „справедлив процес”, тъй като не са уважени доказателствени искания от тъжителя и повереника му и с това е била ограничена възможността на последния да поддържа обвинението и да иска реализиране наказателната отговорност на подсъдимия. Нарушенията на въззивния състав /според защитата/ в дейността по събиране и проверка на доказателствата са го довели до формирано в нарушение на чл. 14 от НПК вътрешно убеждение, а като краен резултат и до неправилно приложение на закона с оправдаването на подсъдимия по предявеното му обвинение и отхвърляне на предявения граждански иск.
Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане делото за ново разглеждане от друг съдебен състав.
Прави се особено искане за преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз за тълкуване на чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз и получаване на отговор- нарушени ли са, в случая, те, както и осигурила ли е Република България спазването на изискванията по чл. 6 от КЗПЧОС за „независим и безпристрастен съд”.
В съдебно заседание пред касационната инстанция тъжителят и поверениците му адв. С. Б. и Б. М. поддържат жалбата по изложените в нея и в допълненията доводи и основания.
Защитникът на И. Д. Д. - адв. Е. Й. представя писмено изявление от подсъдимия, че няма да се възползва от обстоятелството, че е настъпила абсолютна погасителна давност и от правото си по чл. 24, ал. 2, във вр. ал. 1, т. 3 от НПК, а желае воденото срещу него наказателно производство да продължи. По отношение касационната жалба на тъжителя, защитникът изразява становище, че тя е неоснователна и моли да се остави без уважение.
Представителят на Върховна касационна прокуратура също дава заключение, че жалбата на касатора е неоснователна и следва да се остави без уважение, а обжалваната присъда като правилна и законосъобразна се остави в сила.
Върховният касационен съд, ІІІ н.о., за да се произнесе взе предвид следното:
С присъда № 223 от 13.07.2012 год. по внчхд № 1454/2012 год. на Софийски градски съд, на основание чл. 336, ал.1, т. 3, във вр. чл. 334, т. 2 НПК е отменена присъда от 18.07.2011 год. постановена по нчхд № 778/2010 год. на Софийски районен съд и вместо нея е постановена нова, с която подсъдимият И. Д. Д. е признат за невиновен в това, че на 29.07.2009 год. в гр.София, в качеството си на длъжностно лице-член на Висшия съдебен съвет, при и по повод изпълнение на службата си публично да е разгласил по отношение на Н. М. Н. позорно обстоятелство, а именно, че е бил уволнен от Районна прокуратура-Сливен, поради липса на професионални качества да изпълнява тази длъжност, като от това да са настъпили за Н. М. Н. тежки последици, като е оправдан по обвинението по чл. 148, ал. 2, във вр. ал. 1 и т. 4, във вр. чл. 147, ал. 1 от НК.
Присъдата е отменена и в гражданската част, с която И. Д. Д. е осъден да заплати на Н. М. Н. сумата от десет хиляди лева, представляващи обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 29.07.2009 год. до окончателното й изплащане, както и с която И. Д. е осъден да заплати на Н. Н. сумата от 3285.00лв. за направените по делото разноски.
В частта, с която подсъдимият е признат за невиновен и оправдан по обвинението в тъжбата за продължавано престъпление по чл. 26, ал. 1 от НК за други седем деяния обхващащи се в престъпния състав по чл.148, ал.1, т.1 и т.4 вр.чл.146, ал.1 и по чл.148, ал.2 вр.ал.1, т.1 и т.4 вр. чл.147, ал.1 от НК първоинстанционната присъда е потвърдена.
Върховният касационен съд след като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347 от НПК, намира за необходимо да посочи следното:
Искането на тъжителя за преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз за тълкуване на чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз не може да бъде удовлетворено, поради следните съображения: Съгласно чл. 35 от Договора за Европейския съюз/ДЕС/ съдът в Люксембург имаше правомощието да дава отговори по преюдициални запитвания по валидността и тълкуването на Рамкови решения, Решения и Конвенции издадени във връзка с дял VІ от Договора - занимаващ се с полицейското и съдебно сътрудничество по наказателни дела, само и единствено, ако Държава членка изрично е приела тази компетенция,/която компетенция Република България не е приела/.
С влизане в сила на Договора от Лисабон /01.12.2009год./ цялото полицейско и съдебно сътрудничество по наказателни дела е развито в чл. 82 и чл. 83 от ДФЕС и въз основа на тях е предвидено да се издават директиви, регламенти и решения. Когато те са свързани с наказателно дело, тогава съдилищата на общо основание ще могат да отправят преюдициални запитвания до Съда на съюза. Съобразно чл. 10 на Протокол 36/ относно преходните разпоредби към Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/ правомощията на съда, по отношение на актовете на съюза приети във връзка с редакцията на дял VІ от ДЕС остават същите за период от 5 години от влизането на Лисабонския договор в сила, което води до извода, че до изтичане на този срок националните съдилища не могат да отправят преюдициални запитвания по наказателни дела, т.е. в случая, исканото от тъжителя запитване е недопустимо. В този смисъл е и решението на Съда в Люксембург/осми състав/по дело С-27/11г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Административен съд София-град.
Жалбата на касатора е неоснователна.
Не може да бъде споделен довода, че като е постановил оспорваната присъда, въззивният съдебен състав е материализирал по недвусмислен начин обстоятелството, че вътрешното му убеждение е опорочено. Този довод се опровергава от действията по допълване на доказателствената съвкупност, видно от протоколни определения от 16.05.2012 год. и 27.06.2012год., с които втората инстанция е уважила доказателствени искания на страните, включително и на защитата, при спазване принципа на равнопоставеността и при които е събрала допълнителни писмени и гласни доказателства, относими към разкриване обективната истина по делото. Не води до друг извод и начинът на изписване мотивите към постановената присъда. Внимателният прочит на посочените документи не водят до съмнение за изразено предубеждение от съдията - докладчик, което да е било основание той да се самоотведе от разглеждане и решаване на делото по реда на чл. 31, ал. 3, във вр. с чл. 29, ал. 2 НПК и да се поставя под съмнение неговата предубеденост, която да е рефлектирала и върху независимостта, безпристрастността и законността на съдебния състав като колегиален орган във всичките му процесуални действия до приключване на производството. Оспорваната присъда не създава достатъчно обосновано впечатление за нарушена безпристрастност, както от обективна, така и от субективна гледна точка. Затова, според касационната инстанция, няма нарушение на процесуалните норми, охраняващи очевидността за безпристрастност и независимост и до ограничаването на процесуалните на тъжителя да търси правата си пред „независим и безпристрастен съд” и до нарушаване на чл. 6 от КЗПЧОС.
На базата на събраните и проверени писмени и гласни доказателства, опровергаващи тезата за настъпили съставомерни последици по смисъла на чл. 148, ал. 2, във ал. 1 и т. 4, във вр.чл. 147, ал. 1 от НК, въззивният състав е отхвърлил изложените в тъжбата фактически положения и е направил законосъобразни изводи от правно естество, след като е изпълнил задължението си да обсъди противоречията в доказателствената съвкупност и е изложил съображения, защо и кои от доказателствата приема, а други отхвърля. Тези съображения са в изпълнение на процесуалните изисквания за съдържание на присъдата, задължителни по чл. 339, ал. 3, във вр. чл. 305, ал. 3 от НПК и за втората инстанция, когато постановява нова присъда и наличието им сочи за неоснователност на жалбата по оплакването за нарушение по чл. 13 и чл. 14 от НПК. В резултат на дейността си въззивната инстанция е стигнала до други, различни от първоинстанционния съд изводи свързани с предмета по чл. 102 НПК, като е отговорила на въпросите по чл. 301 НПК имащи отношение към получаване отговора- налице ли са предпоставките за реализиране наказателната отговорност на подсъдимия.
Въззивният състав е приел за установена следната фактическа обстановка:
В периода от 1992г. до 1995г. тъжителят Н. Н. е заемал длъжността Районен прокурор в Сливенската районна прокуратура.

На 19.04.1994г. във ВСС е постъпило предложение от Главния прокурор на Република България Н. да бъде понижен в длъжност, поради липса на професионални качества за заеманата длъжност.

Предложението на Главния прокурор е разгледано на заседание на ВСС, отразено в Протокол № 35/09.11.1994г., но на тази дата решение по него не било взето.

На 16.11.1994г. във Висшия съдебен съвет е постъпило и предложение от и.д. Окръжен прокурор на Сливен за освобождаване на Н. от заеманата длъжност „Районен прокурор” на гр.Сливен, поради трайна фактическа невъзможност да изпълнява служебните си задължения повече от една година.

В заседания на ВСС, отразени в протоколи №№ 3/25.01.1995г., 4/01.02.1995г. и 5/08.02.1995г. са разгледани съвместно предложенията на Главния прокурор и на и.д. Окръжен прокурор на гр.Сливен. ВСС се е обединил около идеята, че Н. следва да бъде освободен от заеманата от него длъжност „Районен прокурор на гр.Сливен” по чл.131, ал.1 т.4 от ЗСВ /отм./ - поради трайна фактическа невъзможност да изпълнява служебните си задължения за повече от една година. От изказванията на членове на ВСС, направени на посочените по-горе заседания, съдът установил, че според същите Н. не се е справял с работата си като прокурор, отказвал е да работи и да встъпи в длъжността, на която бил преназначен-прокурор при ОП-Сливен, но нямало как да бъде освободен на тези основания. В този смисъл са приети изказванията на членовете на съвета- Главният прокурор И. Т., Н. Н., А. К., З. К., М. М., М. Ч., В. С. и др.

С решение на ВСС от 08.02.1995 год. Н. е освободен от длъжността районен прокурор при РП-Сливен на основание чл. 129, ал.1 от Конституцията на Р.България във вр.чл.131, ал.1, т.4 и чл. 27, т. 4 от ЗСВ /отм./, поради трайна фактическа невъзможност да изпълнява служебните си задължения за повече от една година, установена по съответния ред. След освобождаването му от длъжност продължил професионалната си кариера като адвокат. През 2009 год. в съдебната система е бил обявен конкурс за магистрати. Н. подал заявления и участвал в конкурс за длъжността „съдия във ВКС”, „съдия във ВАС”, „съдия в Апелативен съд”, „съдия в Административен съд”, „съдия в Окръжен съд”, „съдия в Районен съд”, „прокурор във ВКП”, „прокурор във ВАП”, „прокурор в АП”, „прокурор в Окръжна прокуратура”, „прокурор в Районна прокуратура”. Бил допуснат до участие в конкурс и се класирал за длъжността съдия в Софийски градски съд, ОС-Варна и ОС-Кюстендил.

На редовно заседание на Висшия съдебен съвет, проведено на 29.07.2009 год., трябвало да се вземе решение за назначаване на допуснатите кандидати по реда на класирането. Н. бил класиран на второ място и преди решението бил направен доклад от Г. Ш.. Той посочил, че допуснатите кандидати са четирима, между които и Н., за пет места в окръжните съдилища. В заседанието участвал и подсъдимият Д., който бил член на ВСС. Той поискал думата и заявил, че познава Н. и работата му, докато заемал длъжността „районен прокурор” в РП-Сливен. Заявил, че Н. е имал изключително непрофесионално и скандално поведение, докато заемал тази длъжност, че това довело до дестабилизиране на цялата прокуратура в Сливенския район и че впоследствие бил уволнен поради липса на професионални качества да изпълнява тази длъжност. Изразил учудването си, че Н. е попаднал и е класиран в такъв конкурс и призовал колегите си да не подкрепят неговата кандидатура, която щяла да накърни изключително много авторитета на съдебната власт. След това изказване съветът пристъпил към гласуване и не назначил Н. на длъжностите „съдия в СГС", „съдия в ОС-Варна” и „съдия в ОС-Кюстендил.” Така приетата фактическа обстановка въззивната инстанция е установила на базата на събрани по делото и проверени писмени и гласни доказателства-предложението от Главния прокурор на Република България за понижаване в длъжност на Н. Н. поради липса на професионални и морални качества за заеманата длъжност, предложението от и.д. Окръжен прокурор на Сливен за освобождаване на Н. от заеманата длъжност „Районен прокурор” на гр.Сливен поради трайна фактическа невъзможност да изпълнява служебните си задължения повече от една година и от протоколи на ВСС № №35/09.11.1994г.; 3/25.01.1995г.; 4/01.02.1995г. и № 5/08.02.1995г.; както и протокол № 32/29.07.2009г. на ВСС. Въз основа на посочената доказателствена съвкупност Софийският градски съд е стигнал до извода, че от обективна и субективна страна подсъдимият Д. не е осъществил състава на престъплението по чл. 148, ал. 2, във вр. ал. 1 и т. 4, във вр. чл. 147, ал. 1 от НК, като го е признал за невиновен и оправдал по това обвинение.

Мотивите на втората решаваща по фактите инстанция, за да стигне до тези изводи е, че изказвайки се пред ВСС, подсъдимият Д. е изразил мнението си с цел да не бъде избран Н. за съдия, а не да го оклевети. Не е налице както пряк, така и евентуален умисъл за извършване на инкриминираното деяние, тъй като Д. не е съзнавал позорния характер на разгласяваните обстоятелства, както и обстоятелството, че тези обстоятелства са неистински. За да е осъществен, обаче, съставът на предявеното с тъжбата престъпление, от обективна страна Д. е следвало да разгласи по отношение на пострадалия позорно обстоятелство, каквото в случая не е налице.

Като председател на Сливенския окръжен съд към 1995год., подсъдимият Д. е имал впечатления от работата на Н. като Районен прокурор на същия град и на заседанието на ВСС е споделил мнението си за качествата на Н. като кандидат за заемане длъжността на съдия, което изявление е в кръга на служебните му задължения по чл. 30, чл. 34, ал. 2 и 3 и чл. 38, ал. 1 т. 2 от ЗСВ/ред. ДВ, бр. 42 от 05.06.2009 год. / при осъществяване кадровата политика на Висшия съдебен съвет при избора на магистрати. Инкриминираният от тъжителя изказ на подсъдимия Д. по отношение на Н.: „… в последствие беше уволнен поради липса на професионални качества да изпълнява тази длъжност…” правилно е прието от съда за неговите собствени възприятия за работата на Н. като прокурор и изразено негативно становище за избирането му за съдия, но не и за умишлено наклеветяване и публично опозоряване на тъжителя с преписването му на позорни обстоятелства. Употребеният израз не представлява разгласено позорно обстоятелство, с който да е целено уронване честта, достойнството и авторитета на Н. пред останалите членове на Висшия съдебен съвет, а право на изразено мнение за основанието, по което Н. е бил освободен от длъжността на Районен прокурор. Изразеното по този начин мнение не противоречи на чл. 39, ал. 2 от Конституцията и на чл. 10, ал. 2 от Конвенцията, тъй като е направено в съответствие със задължението на Д. по ЗСВ като член на кадровия орган на съдебната система и не надхвърля рамките на благоприличието и зачитането на правата на личността, толерантността и взаимното съхраняване доброто име на другиго, поради което не може да се вмести в съдържанието на фактическия състав на престъплението, по което е обвинен.Изложеното от Д. становище е било основано на знанието му, че през 1995 год. Главният прокурор е внесъл предложение за понижаването на Н. в длъжност на основание чл. 131а от ЗСВ /отм. / по основанието, че не притежава необходимите професионални и морални качества за изпълнение на професионалните си задължения.

Съдът е констатирал липсата на доказателства удостоверяващи, че Д. е знаел, че изнесеното от него обстоятелство за основанието за освобождаването на Н., не отговаря на действителното такова и в тази насока е отразил отдалечеността във времето между освобождаването на Н. от поста „Районен прокурор” на [населено място] /08.02.1995г. / и заседанието на ВСС /29.07.2009г. / , на което Д. е направил своето изказване - повече от 14 години, през който период е нормално спомените и възприятията на подсъдимия да са избледнели за основанието за освобождаване на Н. от заеманата длъжност, както и на факта, че от прочита на цитираните по-горе протоколи от заседанията на ВСС е видно, че мнозина от членовете на Съвета са се изказали с мнение, че уволнението му следва да бъде вследствие на неизпълнение от страна на Н. на служебните му задължения, макар че към онзи момент в ЗСВ е липсвало правно основание за уволнение по това основание. Членовете на Съвета са формирали колективно становище /правилно или не, това в случая е без значение/, че фактическото основание за освобождаването на Н. следва да се основава не само до трайна фактическа невъзможност да изпълнява служебните си задължения за повече от една година, установена по съответния ред, а и поради това, че същият не е изпълнявал служебните си задължения. Начинът на обсъждане кандидатурата на Н. и вземането на решението от Висшия съдебен съвет е съобразно процедурата, регламентирана в ЗСВ, поради което от факта, че Н. не е бил одобрен на длъжността, за която кандидатствал, не може да се направи извода, че вземането на това решение е продиктувано единствено и само от изразеното срещу тъжителя от Д. негативно становище, както и че претендираните тежки последици настъпили за Н. са в резултат на това изказване, тъй като крайният резултат - административен акт, с който Н. не е одобрен и назначен за съдия, е постановен при спазване реда установен в закона и е взет от колективен орган, чието решение подлежало на обжалване пред ВАС.

Ето защо, изводите на въззивния съд, че подсъдимият не е осъществил от обективна и от субективна страна състава на престъплението по чл.148, ал.2, вр. ал.1, т.1 и т.4, вр. чл.147, ал.1 от НК и поради това го е оправдал по обвинението за това, че на 29.07.2009 г. в гр.София, в качеството си на длъжностно лице - член на ВСС - при и по повод изпълнение на службата си публично е разгласил по отношение на Н. М. Н. позорно обстоятелство, а именно, че е бил уволнен от Районна прокуратура - гр.Сливен поради липса на професионални качества да изпълнява тази длъжност, като от това са настъпили тежки последици за Н. М. Н., са правилни и законосъобразни. При това положение липсват и елементите на деликт по чл. 45 от ЗЗД в инкриминираното с тъжбата поведение на подсъдимия, което е основание за възникване на право на обезщетение за причиняване на вреди и законосъобразно е отхвърлен изцяло като неоснователен предявеният срещу подсъдимия граждански иск за обезщетение на причинените на ищеца неимуществени вреди от деянието, както и претендираните от последния направени разноски по делото.

Правилно двете предишни инстанции са приели, че с изразите на подсъдимия, че: тъжителят нямал професионални качества да заема длъжността съдия; че в качеството си на Районен прокурор на Сливен е имал изключително непрофесионално поведение; че в качеството си на районен прокурор на Сливен е имал скандално поведение по време на изпълнение на своите служебни задължения, с което Н. е довел до дестабилизиране на дейността на цялата прокуратура в Сливенския район, Д. не е осъществил състава на едно и също престъпление по чл.148, ал.2 вр.ал.1, т.1 и т.4 вр. чл.147, ал.1 НК, защото тези изрази не установяват факти извън оценката на подсъдимия.

Законът не е нарушен и като подсъдимият Д. е бил признат за невинен и оправдан и по повдигнатото обвинение по чл.148, ал.1, т.1 и т.4 вр.чл.146, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК за това, че 29.07.2009 г. в гр.Сливен, в условията на продължавано престъпление в качеството си на длъжностно лице - член на ВСС - при и по повод изпълнение на службата си е направил публично изявления, съдържащи обидни думи и изрази по отношение на Н. М. Н., които са унижили честта и достойнството му, а именно с изразите: „аз се учудвам, че е попаднал въобще и е класиран в такъв конкурс”, че „кандидатурата на адв.Н. Н. ще накърни изключително много авторитета на съдебната власт”, че указал на членовете на ВСС „затова аз бих призовал да не поддържате неговата кандидатура”, че „Н. Н. е уволнен поради липса на професионални качества да изпълнява тази длъжност”, че „поведението на Н. довело до дестабилизиране на дейността на цялата прокуратура в Сливенския район", че „Н. Н. в качеството на районен прокурор на Сливен е имал скандално поведение по време на изпълнение на служебните си задължения”, че „нямал професионални качества да заема длъжността на съдия", че „в качеството си на районен прокурор на Сливен имал едно изключително непрофесионално поведение”.

Настоящият касационен състав споделя изводите на въззивния съд, че направените изявления от Д. представляват негативно становище за кандидатурата на Н., за което подсъдимият не може да бъде ограничен в правото си да оценява и разпространява мнението и оценката си за личността на тъжителя в неговата кандидатура за магистрат, като в това мнение не се съдържат клеветнически опозоряващи и неверни твърдения или обидни квалификации за личността на тъжителя, а представляват израз на свободно изразено мнение по смисъла на чл. 39, ал. 1 от Конституцията, което не излиза вън от рамките посочени в ал. 2 на посочената норма. Останалите оплаквания в касационната жалба и допълненията към нея по отношение дейността на други длъжностни лица от съдебната система и за изградени в нея „мафиотски структури”, довели до неблагоприятни за тъжителя последици, следва да се оставят без разглеждане, тъй като тези доводи са неотносими към предмета на делото и второ, понеже касационната инстанция не притежава такива компетенции. Ето защо, жалбата на касатора се явява неоснователна, а въззивната присъда като правилна и законосъобразна, следва да се остави в сила.

По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение


Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 223 от 13.07.2012год. по внчхд № 1454/2012 год. на Софийски градски съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: