Р Е Ш Е Н И Е № 241 гр. София,15 май 2012г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти април, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ : КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ КЕТИ МАРКОВА при участието на секретаря ЛИЛИЯ ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора МАДЛЕНА ВЕЛИНОВА изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 736/ 2012 година Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите В. К. Б., от [населено място], чрез защитника му- адв. Й. Й., и С. Ф. Д., чрез защитника му- адв. П. Ч., срещу въззивно решение № 5 от 24. 01. 2012г., на Апелативен съд- гр.Велико Търново, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 360/ 2011г., по описа на съда, с което е изменена в наказателно- осъдителната й част, и е потвърдена в останалата, присъда № 130 от 12. 10. 2011г., на Окръжен съд- гр.Велико Търново, по НОХД № 307/ 2011г. В касационната жалба на подсъдимия В. К. Б. се релевират всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 НПК- нарушение на закона, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание. Искането е за отменяване на решението и оправдаване на жалбоподателя по предявеното обвинение. Жалбата се поддържа от касатора и неговия защитник в съдебно заседание пред касационната инстанция, по съображенията в нея, със заявеното искане. В жалбата на подсъдимия С. Ф. Д. също се изтъква, че въззивното решение е постановено при наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК. Искането е за отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно- за оправдаване на касатора, или за намаляване на наказанието, с приложение на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК. Подсъдимият Д., редовно призован, не се явява в съдебно заседание. Жалбата се поддържа от неговия защитник по съображенията в нея, съобразно формулираните в алтернативен порядък искания. Частните обвинители Ц. Г. Ц. и К. Д. Ц., редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание. Техният повереник поддържа, че касационните жалби на подсъдимите са неоснователни, поради което счита, че проверяваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбите на подсъдимите са неоснователни, поради което счита, че обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбите, становищата на страните в съдебно заседание, и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на подсъдимия В. К. Б. е неоснователна. Касационната жалба на подсъдимия С. Ф. Д. е неоснователна. С първоинстанционната присъда Окръжният съд- гр.Велико Търново е признал подсъдимия С. Ф. Д., от [населено място], за виновен в това, че на 14. 10. 2008г., на път ІІ- 52, при км 56+240, между [населено място] и [населено място], при условията на независимо съпричиняване с В. К. Б., при управление на МПС- л.а. „Форд Ескорт” с ДК [рег.номер на МПС] , в нарушение на правилата за движение- чл. 20, ал. 1 и 2 и чл. 21, ал. 2 ЗДвП, по непредпазливост причинил смъртта на Г. Ц. Ц., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. “в” НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на две години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от четири години. На основание чл. 343г НК е лишил подсъдимия Д. от право да управлява МПС за срок от две години. Признал е подсъдимия В. К. Б., от [населено място], за виновен в това, че на 14. 10. 2008г., на път ІІ- 52, при км 56+240, между [населено място] и [населено място], при условията на независимо съпричиняване със С. Ф. Д., при управление на МПС- л.а. „Опел Т.” с ДК [рег.номер на МПС] , в нарушение на правилата за движение- чл. 15, ал. 1, чл. 16, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 1 и 2 ЗДвП и чл. 63, ал. 2, т. 1 ППЗДвП, по непредпазливост причинил смъртта на Г. Ц. Ц., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. “в” НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от пет години. На основание чл. 343г НК, е лишил подсъдимия Б. от право да управлява МПС за срок от три години. Присъдил е разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимите. Присъдата е постановена при второ по ред първоинстанционно разглеждане на делото, след като с въззивно решение № 39 от 23. 02. 2011г., по ВНОХД № 282/ 2010г., Апелативният съд- гр.Велико Търново е отменил предходната присъда № 88 от 30. 06. 2010г., на Окръжен съд-гр.Велико Търново, по НОХД № 594/ 2009г. и е върнал делото за ново разглеждане- на прокурора. С обжалваното въззивно решение, постановено при новото второинстанционно разглеждане на делото, Апелативният съд- гр.Велико Търново, наказателно отделение, е изменил цитираната първоинстанционна присъда, като е оправдал подсъдимия С. Ф. Д. по обвинението в частта му за нарушенията по чл. 20, ал. 1 и 2 ЗДвП, а подсъдимия В. К. Б.- в тази за нарушения по чл. 15, ал. 1, чл. 16, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 1 ЗДвП и чл. 63, ал. 2, т. 1 ППЗДвП. Потвърдил е присъдата в останалата й част. ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ В. К. Б.: Поддържаният пред касационната инстанция довод за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, аргументиран с пороци в доказателствената дейност на съдилищата, е неоснователен. Не е вярно, че съдебното следствие е приключило без да е установено точното място на удара, а от там- и механизма на инкриминираното ПТП със съставомерни последици, което е довело и до неправилното решаване на въпроса за вината и отговорността на касатора. Напротив, констатацията за допусната съществена неточност в обвинителния акт именно относно мястото на удара, направена при предходното въззивно производство от АС- Велико Търново, инициирано по жалби на подсъдимите и частните обвинители, е обосновала отмяната на първоинстанционната осъдителна присъда, постановена при първоначалното разглеждане на делото от ОС- Велико Търново и връщане на делото за ново разглеждане- на прокурора. НОХД № 307/ 2011г., по описа на ОС- гр.Велико Търново е образувано по нов обвинителен акт, съдържащ всички изискуеми по чл. 246 НПК реквизити, включително посочване на точното място на удара. Така съдилищата са съсредоточили процесуалните си усилия да събират и проверяват доказателства, във връзка с конкретния предмет на доказване, очертан с нормата на чл. 102 НПК, и съобразно обстоятелствената част на внесения обвинителен акт. Несъмнено, предвид повдигнатото обвинение за непредпазливо транспортно престъпление, е от особено съществено значение установяването на мястото на удара в рамките на възникналото ПТП, както и неговият механизъм и участници. В този смисъл е несериозно да се твърди, че протоколът за оглед е този единствено меродавен доказателствен източник, съдържащ релевантните данни за мястото на инициалния удар, а не заключенията на автотехническите експертизи, приети по делото, на които са се позовали предходните инстанции. Изготвилите ги вещи лица са взели предвид и комплексно са обсъдили и оценили всички обстоятелства, установени по делото, включително данните от огледния протокол. Достатъчно е само да се отбележи, че като способ на доказване, съгласно чл. 155, ал. 1 НПК, огледът се извършва с цел да се разкрият, непосредствено да се изследват и да се запазят следите от престъплението и други данни, необходими за изясняването на обстоятелствата по делото. Всички обекти, разположени на мястото (района), предмет на коментираното процесуално- следствено действие, се изследват така, както са заварени- чл. 156, ал. 3 НПК, по този начин се описват и в протокола, чието изготвяне е задължително, при спазване на установената от закона форма и реквизити. Вписванията в протокола, съобразно правилото на чл. 129, ал. 1 НПК отразяват локализацията на отделните предмети, така, както са заварени от разследващия орган, и извършените впоследствие размествания (ако такива са правени), но самостоятелно те не могат да дефинират действителното място на удара. Обичайно, след непосредственото му настъпване, в зависимост от механизма и спецификата на всяко конкретно ПТП, автомобилите продължават в кратък интервал от време движението си (с или без промени на траекторията и скоростта) до окончателното си установяване, поради което само описанието на тяхната локализация в района на произшествието и тази на останалите налични обекти в огледния протокол не е достатъчно, за да се определи точното място на удара. Това е типичният случай в практиката, в който възниква необходимостта от специални професионални знания, налагащи назначаването на експертиза. Ето защо, не може да бъде споделена тезата на касатора, че съдилищата са неглижирали вписванията в обсъждания протокол за сметка на експертните заключения, които намира за преекспонирани. Упражнявайки контролните си правомощия и на инстанция по фактите, апелативният съд е обсъдил и анализирал в детайли изводите на всички назначени и приети по делото експертни заключения, съвкупно с останалите доказателствени източници- свидетелски показания, писмени и веществени доказателства, при което е приел, че липсват каквито и да било доказателства, установяващи наличието на трети автомобил в пътния инцидент, който да е влязъл в съприкосновение с лекия автомобил „Опел Т.”. След като последователно е бил изтъкван пред първата и въззивната инстанция, идентичен довод се прави и пред настоящата, но доколкото същият е получил мотивиран отговор за отхвърлянето си с обжалваното решение, съобразно изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК, а изложените съображения се споделят от настоящия съдебен състав, преповтарянето им е безпредметно. Въпросът за качеството на лекия автомобил като веществено доказателство, изтъкнат в касационната жалба, също е получил законосъобразен отговор и приведената аргументация не се нуждае от ново възпроизвеждане. Допускането и събирането на нови доказателства от втората инстанция, е уредено с нормата на чл. 327 НПК. Сам по себе си отказът на въззивния съд да уважи доказателствено искане на страната (в случая за разпит като свидетел на С. С. и допускане на комплексна химическа и трасологична експертиза), не съставлява процесуално нарушение, още по- малко съществено. Процесуалният закон не го задължава да уважава всички искания на страните за събиране и проверка на доказателства, но доколкото в неговите правомощия е да прецени тяхната основателност, с оглед предмета на доказване, подлежащите на установяване фактически обстоятелства и тяхното значение за правилното решаване на делото, той е длъжен да се аргументира, като изложи конкретни съображения за отказа си. По настоящото дело, съдът се е занимал с доказателствените искания на защитника на подсъдимия Б., обсъдил ги е, и се е произнесъл веднъж с мотивирано определение в съдебно заседание от 9. 01. 2012г., а впоследствие и с проверявания съдебен акт по същество, във връзка с което правилно е заключил, че делото е напълно изяснено от фактическа страна и липсва необходимост от попълването му с исканите доказателства. В този смисъл касационната инстанция прие, че по делото не са допуснати нарушения на принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 НПК, и тези на чл. 107 НПК. Всички доказателствени източници са прецизно анализирани, а вътрешното убеждение на предходните съдебни състави е формирано на базата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Ето защо, ВКС не намери нарушения на процесуалните правила от категорията на съществените, по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, касаещи осъществената от съдилищата доказателствена дейност и обуславящи отмяната на проверявания въззивен съдебен акт. Липсват данни, въз основа на които да се приеме, че доказателствените източници са преценявани едностранчиво, изопачено или тенденциозно, или фактическите обстоятелства са били приети на базата на негодни доказателствени средства или на несъществуваща доказателствена основа. Материалният закон е приложен правилно. Законосъобразно апелативният съд е заключил, че в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП със съставомерни последици е единствено нарушението на правилата за движение, допуснато от водача Б. по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, а именно движението му с несъобразена скорост, след излизане от пореден завой, в резултат на което той е напуснал собствената си лента за движение и е навлязъл в насрещната, където е възникнал и инициалният удар с управлявания от втория подсъдим Д. автомобил „Ф. Е.”. Като е намерил, че останалите инкриминирани нарушения на правилата за движение не са поставени в основата на причинно- следствения процес, правилно въззивният съд е оправдал дееца по обвинението в тази му част. Загубата на контрол над превозното средство и промяната на траекторията му, се оказва възникнала единствено в резултат на нарушението на режима на скоростта. При независимото съпричиняване на конкретното непредпазливо престъпление, всеки от дейците носи отговорност за собствените си действия, допринесли за постигане на конкретния съставомерен резултат. В този смисъл, изводът на предходните инстанции, че нарушението на подсъдимия Б. на уредените в специалния закон правила за движение, а именно по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, е в пряка причинна връзка с настъпилия престъпен резултат, е законосъобразен. Изложените от апелативния съд съображения, аргументиращи извода му за осъществено при условията на несъзнавана непредпазливост престъпно деяние, квалифицирано по чл. 343, ал. 1, б. „в” НК, също са съответни на закона. В мотивите на решението са обсъдени всички елементи на обективната и субективна страна на престъплението, за което деецът е признат за виновен и осъден. Доводът за явна несправедливост на наложеното наказание е лишен от конкретна аргументация. Настоящата инстанция не намери основание наказанието, наложено на подсъдимия В. Б., да бъде ревизирано. Комплексната оценка на всички обсъдени от съдилищата релевантни обстоятелства, наред и със съществено по- значителния му собствен принос за възникване на процесното ПТП със съставомерни последици, мотивира ВКС да приеме, че наказанието лишаване от свобода, в размер на три години, е справедливо и съответно на критериите по чл. 54 НК. Не са налице смекчаващи обстоятелства, които да не са били взети предвид от предходните инстанции или тяхната относителна тежест да се е оказала подценена. Изпитателният срок от пет години- по чл. 66 НК, е определен в размер, осигуряващ ефективен превъзпитателен процес на дееца, включително и като водач на МПС. Кумулативното наказание- лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК, наложено на касатора, на основание чл. 343г НК, също е в законсъобразен и справедлив размер. Настоящата инстанция счете, че така отмерено, наказанието на подсъдимия В. Б. е съобразено с обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК, и принципа за съответствието му с извършеното престъпление, съгласно принципа, въплътен в нормата на чл. 35, ал. 3 НК. В този смисъл, жалбата на посочения подсъдим е неоснователна, а въззивното решение в тази си част, като съответно на материалния и процесуалния закон, следва да бъде оставено в сила. ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ С. Ф. Д.: С жалбата на визирания подсъдим се релевират доводи за нарушение на закона и допуснати нарушения на процесуалните правила, както и за явна несправедливост на наложеното наказание. Доколкото възраженията, касаещи доказателствената дейност на предходните инстанции са идентични с тези, изтъкнати в жалбата на В. Б., същите не следва да бъдат обсъждани отново, тъй като касационната инстанция вече изложи подробно съображенията си, въз основа на които прие, че липсват визираните процесуални пороци, обуславящи отмяната на проверявания съдебен акт на поддържаното от касаторите основание. Механизмът на инкриминираното ПТП, наред със скоростта на всеки от двата участващи в него леки автомобили са прецизно установени от съвкупно събраните, проверени и оценени от съдилищата доказателствени източници, включително и по експертен път, като въз основа на тях са изведени точните нарушения на правилата за движение, за двамата водачи на МПС, намиращи се в пряка причинна връзка с настъпилия състовомерен резултат- смъртта на пострадалата Г. Ц.. Отчетен и каузалният принос на всеки от тях. Вярно е, че появата на лекия автомобил „Опел Т.”, управляван от Б., в лентата за движение на касатора, е била неочаквана за последния, доколкото несъмнено се касае за едно неправомерно поведение на другия водач (обусловило основанието за ангажирането на неговата наказателна отговорност). Установено е по делото, че Д. се е движел със скорост от 90 км/ч, при ограничение от 40 км/ч, установено с пътен знак. Ако той беше съобразил поведението си на пътя, спазвайки установения режим на скоростта, Д. би бил в състояние своевременно да възприеме опасността, каквато несъмнено представлява неправомерно навлезлият в лентата му насрещно движещ се автомобил, и съответно да реагира по предписания му от закона начин- чрез намаляване на скоростта и спиране. Избирайки скорост повече от два пъти по- висока от разрешената за конкретния пътен участък, той сам се е поставил в невъзможност да спре преди мястото на удара и по този начин да предотврати възникването на ПТП. Ето защо, при наличието на всички обективни и субективни признаци на инкриминирания престъпен състав, същият следва да носи наказателна отговорност за извършено престъпление с правна квалификация по чл. 343, ал. 1, б. „в” НК, за което е признат за виновен и осъден, при условията на независимо съпричиняване с другия подсъдим по делото В. Б.. Наказанието и на този подсъдим е определено в законосъобразен и справедлив размер, при съобразяване на всички критерии по чл. 54 НК, целите на наказанието, регламентирани с нормата на чл. 36 НК и принципа на чл. 35, ал. 3 НК. Отмерено на две години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено, с приложение на института на условното осъждане по чл. 66 НК, за изпитателен срок от четири години, то е достатъчно за поправянето и превъзпитаването на конкретния деец и реализиране целите на наказателната репресия по отношение на него, включително за постигането на оптимален превантивен ефект. Както и основното наказание, кумулативното- по чл. 343г НК- две години лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК, също не съдържа белезите на явната несправедливост, за да налага ревизия на проверявания съдебен акт, на посоченото основание. Основание за приложението на чл. 55 НК, каквото искане се прави в жалбата, няма. Смекчаващите обстоятелства, отчетени от предходните инстанции, не са многобройни, и същевременно никое от тях няма характера на изключително. Освен това не е изпълнена и втората кумулативна предпоставка за приложението на чл. 55 НК- и най- лекото, предвидено в санкционната част на наказателноправната норма от Особената част на НК наказание, да се оказва несъразмерно тежко. В този смисъл, жалбата на подсъдимия С. Д. също е изцяло неоснователна, а проверяваният съдебен акт, в тази му част- законосъобразен и справедлив. Предвид горните съображения касационната инстанция прие, че като постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 5 от 24. 01. 2012г., на Апелативен съд- гр.Велико Търново, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 360/ 2011г., по описа на съда. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :