Р Е Ш Е Н И Е
№ 101
София, 02.08.2021 год.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ:Василка Илиева
Десислава Попколева
с участието на секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 1871 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, чрез юрисконсулт М. В. против решение № 574/22.01.2020 г. по в.гр.д. № 2076/2019 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 538545/19.11.2018 г. по гр.д. № 4419/2019 г. по описа на Районен съд София и вместо него е постановено друго, с което са уважени предявените от Н. Н. А. против ГД „Изпълнение на наказанията“, искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр. за установяване на упражнена спрямо ищеца непряка дискриминация, изразяваща се в забрана да взима със себе си при конвоиране лични вещи – радио и телевизор и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения спрямо ищеца.
Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбите на чл.71, ал.1, т.1 и чл.4, ал.1 ЗДискр., както и правилото на чл.9 ЗЗДискр. Необосноваността на решението е в резултат на неправилна и едностранна преценка на ангажираните по делото доказателства, което е довело и до неправилни фактически констатации.
Ответникът по жалбата – Н. Н. А., чрез процесуалния си представител адв. С., излага становище за неоснователност на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК.
С определение № 9/15.01.2021 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 574/22.01.2020 г. по в.гр.д. № 2076/2019 г. на Софийски градски съд в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния материалноправен въпрос: Представлява ли дискриминация по признак лично положение по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си.
По така повдигнатия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 244/14.08.2012 г. по гр.д. № 777/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 3/22.07.2013 г. по гр.д. № 534/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 85/13.09.2016 г. по гр.д. № 4328/2015 г. на ВКС, IV г.о.
На въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, в трайната съдебната практика на ВКС е даден отрицателен отговор. Относно възможността лишените от свобода, настанени в различни пенитенциарни заведения да бъдат субект на сравнение, при твърдения за неравностойно третиране, се приема, че за да е налице дискриминация по някой от признаците на чл.4, ал.1 ЗЗДискр., следва да се направи сравнение между начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение. Когато обаче разликата се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци на чл.4, ал.1 ЗЗДискр. - не е налице дискриминация. По -неблагоприятното третиране на лишени от свобода, в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл.4, ал.1 ЗДДискр. или друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение. Всеки затвор осигурява различни условия за живот на осъдените, които разлики са обективно обусловени от редица обстоятелства, водещи до различни битови и организационни условия. Ето защо, не може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират при „сравними сходни обстоятелства“ с изтърпяващите наказание в друг затвор. Следователно, в подобни „сравними сходни обстоятелства“ ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него дискриминация по чл.4, ал.2 ЗЗДискр.
Съдебната практика е последователна и по въпроса, че за да е налице дискриминация, трябва да бъде установено не само по не-благоприятно третиране, но и това че то се дължи на някой от защитените признаци по чл.4, ал.1 ЗЗДискр.
С оглед даденото в практиката на ВКС разрешение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, неправилен се явява изводът на въззивния съд, че в конкретния случай е налице по-неблагоприятно третиране на ищеца по признак лично положение, предвид наложеното му наказание „доживотен затвор“ в сравнение с останалите лишени от свобода, изтърпяващи наказанията си в други затворнически заведения.
Ето защо, обжалваното въззивно решение, с което са уважени предявените от ищеца искове по чл.71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр., подлежи на отмяна като неправилно поради нарушение на материалния закон и доколкото не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, касационният състав е длъжен да разреши по същество правния спор.
В конкретния случай описаното в исковата молба нарушение, изразяващо се в забрана да носи със себе си техника – радио и телевизор при конвоирането му, каквато забрана се твърди, че не съществува по отношение на лишените от свобода, изтърпяващи наказание в други затвори при конвоирането им до други затвори в страната или за лечение, не представлява дискриминация по признак лично положение. Ищецът е посочил, че по-неблагоприятното третиране е следствие от акт на началника на затвора в гр.Пазарджик, уреждащ реда за изпращане на лишени от свобода по делегация и за лечение, като това твърдение само по себе си изключва по обективни причини сходността в положението на лишените от свобода, намиращи се в този затвор, и лишените от свобода, изтърпяващи наказанието си в други затвори. Това е така, тъй като началникът на затвора в гр.Пазарджик не може да влияе върху личното положение на лишените от свобода извън затвора в гр.Пазарджики следователно тези лица не са в сравними сходни обстоятелства спрямо ищеца по отношение управлението на затвора в гр.Пазарджик. Наличието на „сравними сходни обстоятелства“ следва да се преценява спрямо конкретното лично положение на ищеца, т.е. лицата, с които той се сравнява, следва да бъдат в идентично положение. В подобно идентично или сходно положение с ищеца по отношение на личното си положение, определено от актовете на управление на затвора в гр.Пазарджик са само лицата, намиращи се под юрисдикцията на началника на този затвор, но не и лицата, които изтърпяват наказание „лишаване от свобода“ вкл. „доживотен затвор“ в друг затвор в страната. В подобни „сравними сходни обстоятелства“ по отношение на утвърдения от началника на затвора в гр.Пазарджик ред за изпращане на лишени от свобода по делегация и за лечение, ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи наказание лишаване от свобода в затвора – гр.Пазарджик и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него пряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 ЗЗДиск. По делото е безспорно установено, че такава разлика в третирането спрямо лишените от свобода, изтърпяващи наказанието си в затвора в гр.Пазарджик по отношение на утвърдения от началника на затвора ред, не е налице. Идентичността в условията на третиране на тези лица изключва както пряката, така и непряката дискриминация спрямо ищеца по смисъла на ЗЗДискр.
Гореизложеното налага отмяна на обжалваното решение изцяло и постановяване на друго, с което исковете по чл.71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр. следва да бъдат отхвърлени.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 574/22.01.2020 г. по в.гр.д. № 2076/2019 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 538545/19.11.2018 г. по гр.д. № 4419/2019 г. по описа на Районен съд София и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по предявения от Н. Н. А. против ГД „Изпълнение на наказанията“, иск с правно основание чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр., че спрямо Н. Н. А. е упражнена непряка дискриминация, изразяваща се в забрана да взима със себе си при конвоиране лични вещи – радио и телевизор и на основание чл.71, ал.1, т.2 ЗЗДискр. ГД „Изпълнение на наказанията“ е осъдена да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения спрямо ищеца, като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н. Н. А., ЕГН [ЕГН], изтърпяващ наказание в Затвора в гр.Пазарджик против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр. за установяване на упражнена спрямо ищеца дискриминация, изразяваща се в забрана да взима със себе си при конвоиране лични вещи – радио и телевизор и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения спрямо ищеца.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |