Р Е Ш Е Н И Е № 74 гр. София, 05.07. 2019 г. В И М Е ТО НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение , в съдебно заседание на двадесет и осми март две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА при участието на секретаря Иванова . изслуша докладваното от съдията Емил Томов гр. д дело № 2813/2018 година. И взе предвид следното : Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Кнауф България“ ЕООД , представляван от адв. Р. С. от САК, срещу решение №92 от 08.01.2018г по в.гр.д № 341/2017г.на Видински окръжен съд,отменил в обжалваната от ищеца П. П. И. част решение №272/03.07.2017г по гр.д №1752/2016г. на Видински РС и потвърдил същото в обжалваната от касатора част, като по същество след частичната отмяна на решението предявените искове за обезщетение на имуществени вреди на основание чл. 200,ал.3 КТ и чл. 86, ал.1 ЗЗД са уважени изцяло . Въззивният съд е намерил за изцяло основателни предявените искове за обезщетение на имуществени вреди от трудова злополука в размер на 12057,20 лв.,представляващи разликата между трудовото възнаграждение , което ищецът П. П. И. би получавал в предприятието на ответника, ако не бе претърпял трудова злополука и бе останал на работа за заемана преди трудовата злополука длъжност и получавана от него пенсията за инвалидност и трудово възнаграждение при друг работодател за периода от 01.04.2015 г. до 31.07.2016 г., съответното с обезщетение по чл. 86 ЗЗД за ежемесечната разлика. Въззивният съд е приел ,че ищецът е работил в „Гипс“ ЕАД, [населено място] - праводател на ответника “Кнауф България” ЕООД по трудов договор № 5 от 10.06.1996 г. като „Оператор котелно ВОТ“, а с допълнително споразумение към трудовия договор от 01.09.2001 г. длъжността на ищеца е променена на „Оператор ГФИ“. На 13.09.2002 г .И. е претърпял злополука ,призната за трудова с разпореждане на НОИ от 16.09.2002г . След злополуката с ЕР на ТЕЛК от 29.07.2003 г., пострадалият е освидетелстван като работоспособен при състояние конквасация на долен крайник и функционален дефицит на лявото коляно. По предписание на здравните органи е преместен на длъжност „невъоръжена охрана“ за срок от 6 месеца, след което с допълнителни споразумения ищецът е останал на длъжност„Оператор ГФИ”(машинен оператор) до 12.03.2008г. Предвид представена епикриза е признато за установено,че на 22.07.2008г ищецът е постъпил на лечение с диагноза: лезия на нн. тибиалис ет фибуларис син.–средно– тежка степен посттравматична; състояние след конваксация на левия долен крайник /трудова злополука/, със заключение за насочване към ТЕЛК. С решение № 009/06.01.2009 на ТЕЛК е призната трайно намалена работоспособност 58 % спрямо здравия човек (от общо заболяване 40 % и от трудова злополука 42 %) със срок до 01.01.2011 г. и като противопоказни условия за труд са посочени:запрашена среда, неблагоприятен микроклимат, натоварване на долните крайници. Със споразумение от16.03.2009г ,считано от 15.01.2009 г.трудовото правоотношение между страните е прекратено, като работодателят е изплатил на ищеца обезщетение по чл. 331, ал. 2 КТ в 5–кратен размер на последното му брутно трудово възнаграждение Последвали са няколко освидетествания с ЕР на ТЕЛК и НЕЛК с различен процент призната трайно намалена работоспособност в които както трудовата злополука , така и общите заболявания са определени процентно.С решение от 18.03.2014 г. на НЕЛК по хирургични болести,постановено след като предходни решения са обявени за нищожни от административния съд при оспорването им,на ищеца е призната трайно намалена работоспособност 58% , като 30% по причина общо заболяване и 52 % от трудовата злополука , за срок до 01.04.2015 г.,с описана диагноза от трудова злополука ХВБ–лимфедем на ляв долен крайник; посттравматична периферно-нервна увреда на л.н. перонеус тежка ст. и н.тибиалис ср. ст. вт. гонартроза коксартроза посттравматично плоскостъпие в ляво.В прието по делото заключение на в.л.Д. заболяването е проследено хронологично.Ищецът има трайно увреждане в следствие на травмата от трудовата злополука и допълнителни усложнения , възникнали по-късно. Исковият период е свързан с освидетелстване по ЕР на ТЕЛК от 13.05.2015 г.,с което на ищеца е призната същата степен на нетрудоспособност (58% ТНР, 30% по причини общо заболяване и 52 % от трудовата злополука) със срок до 01.05.2017г. Ищецът е заявил претенцията си включително за м.април на 2015г. като е изтъкнал ,че по-късното явяване пред комисията не е по негова вина,като са ангажирани и доказателства . С влязло в сила решение по гр.д. № 323/2012 на ВКС ІІІ г.о ответникът е бил осъден да обезщети ищеца за причинените неимуществени вреди , вследствие на получено от трудовата злополука заболяване при ексцес на състоянието след трудовата злополука,с оглед констатираните факти и обстоятелства в ЕР 009/06.01.2009 на ТЕЛК за общи и професионални болести към УБ – МБАЛ „Св. И. Р. С.“. По настоящето дело въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията на ответника за съпричиняване на трудовата злополука, за погасяване на иска по давност, възраженията основани за споразумението като правоизключващ факт. По тези възражения,обсъждани от въззивния съд,е налице произнасяне и по влезлите в сила съдебни решения между страните За неоснователни въззивният съд решаващо е приел включително възраженията ,че посочените в ЕР на ТЕЛК проценти във връзка с установено общо заболяване или по причина трудовата злополука са от значение за основанието или размера на претендираното понастоящем имуществено обезщетение. Във връзка с последното от поддържаните възражения на бившия работодател въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е ревизирал първоинстанционното решение,в което обезщетението, представляващо разлика между трудовото възнаграждение, което ищецът би получавал в предприятието на ответника и получавана пенсията за инвалидност и трудово възнаграждение при друг работодател , е било присъдено намалено, пропорционално на процента призната неработоспособност поради общо заболяване.Докато първоинстанционният съд,за да уважи иска частично,е приел въз основа на експертното решение,че общото заболяване увеличава определената на ищеца обща намалена трудоспособност и е в причинна връзка с невъзможността му да полага труд, поради което и част от вредата не е в причинна връзка с увреждането ,за което се следва обезщетение по чл.200 КТ,въззивният съд е отхвърли доводите за пропорционално намаляване и е подчертал ,че работодателят отговаря имуществено за пълното обезвреждане независимо от процента трайна нетрудоспособност, а дължимото обезщетение е регламентирано в чл.200, ал.3 КТ. В касационната жалба на „Кнауф България“ ЕООД се съдържа искане за отмяна на решението като постановено при съществено нарушение на процесуални правила поради необсъждане на всечки доводи на страните- за съпричиняване на трудовата злополука от страна на ищеца ,че не се дължи обезщетение за периода от един месец,необхванат от решението на ТЕЛК и незаконосъобразно по отношение на решаващия извод ,че в процеса за установяване на действителната имуществена вреда от претендираната разлика ,съдът не зачита определената от ТЕЛК неработоспособност поради общо заболяване .Оспорва се причинната връзка и възприетата с решението база,при която да се формира спорната разлика.Поддържа се като правилно, че обезщетението следва да бъде намалено пропорционално на неработоспособността, предизвикана от общо заболяване. Противното би означавало да се допусна нарушение на основен юридически принцип при обезщетяването на вреди , а именно наличието на причинно- следствена връзка. Съображения са развити в жалбата и писмена защита .Претендират се разноски , които се свеждат единствено до държавната такса Ответникът в касационното производство П. П. И. ,чрез адв А. Ц. оспорва пролжимостта на поддържаното от касатора съображение за пропорционално намаляване на обезщетението ,свеждащо се до разликата по чл. 200, ал.3 КТ като изтъква ,че подобен подход е в нарушение на закона,тъй като накърнява принципа за пълно обезвреждане . Общото заболяване е на белия дроб и няма връзка с увредените крайници Наличието му не е от естество да обуслови инвалидна пенсия и не е в причинна връзка с невъзможността да полага труд на работата преди злополуката , «оператор на ГФИ». Причината ищецът да е лишен от тази възможност е трудовата злополука Защитата изтъква също ,че спорове между страните за обезщетение на същото основание за предходни искови периоди, по други водени дела са приключили с недопускане на въззивнине решения до касационно обжалване по същия въпрос.Като относима практика на ВКС се изтъкват реш. №47/2016г по гр.д № 3805/2015г ІV г.о ,реш. №2/2015г по гр.д №3402/2014г ІІІ г.о ,реш. №447/2011г по гр.д №1444/2010г ,реш. № 492/2010г по гр.д №1114/2009г ІІІ г.о и др, както и че подобно намаляване противоречи на ППВС №4/1975г. С определение №824 от 04.12.2018г е допуснато до разглеждане касационната жалба при основанията на чл. 280 ал.1 т. 3 от ГПК по поставения в спора въпрос за определяне на размера на обезщетението при имуществена вреда, представляваща разлика между трудовото възнаграждение , което ищецът би получавал в предприятието на ответника и получавана пенсията за инвалидност и трудово възнаграждение при друг работодател,при наличие на определено в процентно отношение с влязло в сила ЕР на ТЕЛК или НЕЛК общо заболяване , наред с определения в процентно отношение принос на трудовата злополука ,при призната от ТЕЛК/НЕЛК трайно намалена работоспособност, следва ли съдът да намали обезщетението пропорционално на процента общо заболяване,участващ във формирането на общия процент нетрудоспособност. В частта по уважения обективно съединен иск за вреди, изразяващи се в разходи за лекарства , въззивното решение е влязло в сила . По въпроса обусловил допускане на касационната жалба до разглеждане,Върховен касационен съд ІІІ г.о приема следното : Имуществената отговорност на работодателя е уредена в глава Х, раздел първи на Кодекса на труда и съставлява възлагане от закона на професионалния риск от увреждането на работника или служителя върху работодателя. Тази нейна характеристика е водеща. Отговорността по чл. 200 КТ е обективна. В чл. 200, ал.3 КТ изрично се предвижда обезщетяване както на имуществените, така и на неимуществените вреди. Отговорността е определяна в доктрината включително в съдебната практика и като договорна, доколкото произхожда от трудово-правнтата връзка и доколкото при законодателно определяне на обема вреди,в частност при пропуснатите ползи (чл. 200, ал.3 КТ ) се взема предвид проекцията на трудовото правоотношение до навършване възрастта за пенсиониране. Съгласно препращащата норма на чл. 212 КТ правилата за деликтната отговорност чл. 51, ал. 1 и чл. 52 ЗЗД) намират приложение и при отговорността по чл. 200 КТ при определяне на обезщетението за неимуществените вреди,а относно имуществените вреди - доколкото не е налице специална уредба. Както при трудова злополука,така и при наличие на професионално заболяване на обезщетяване подлежат всички вреди ,които са пряка и непосредствена последица от увреждането.Отговорността по чл. 200 КТ е съпоставима с отговорността при непозволено увреждане предвид своя обем и приложимия принцип на пълно обезщетяване , а също и поради това, че увреждането на здравето в резултат на трудова злополука или професионално заболяване не е позволено от закона , но водеща особеност в правната характеристика на отговорността на работодателя е обусловеността от възлагането на риска без връзка с виновно поведение на лица , за които отговаря работодателя. Водещите съображения на законодателя са за пълнота при защитата на пострадалия работник или служител. Тази особеност намира израз в обема на отговорността по чл. 200 КТ,в отклонение от общите правила в ЗЗД при обезщетяване на вреди от деликт, или договор. Кодекса на труда въвежда особени правила относно предпоставките за отговорност,освобождаването от нея и особени правила, засягащи причинния процес. Нормативното релевиране на връзка между трудовата дейност и вредните последици(чл. 200, ал.2 КТ)е в отклонение от критерия на общия закон за причинна връзка. Съгласно тази норма работодателят отговоря и при непреодолима сила. Съгласно чл.201,ал.1, ал.2 КТ приносът на увредения не е основание за изключване на отговорността ,а намаляване на обезщетението се допуска само при груба небрежност на пострадалия.Съгласно чл.200, ал.3 КТ,дължи се разликата между причинената вреда и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване.Така законът възлага на предприятието професионалните рискове в размера,който не е поет от общественото осигуряване. Поради това определените от медицинските органи по съответния ред и съгласно законовите и подзаконови нормативни изисквания причини за неработоспособност, когато освен трудовата злополука или професионалното заболавяне ТЕЛК или НЕЛК са установили и общо заболяване, без то да има връзка с увреждането от трудовата злополука или условията на труд , съответно изразените като процент величини съгласно методиката по приложимата Наредба за медицинската експертиза, не са коректив на разликата,посочена в чл.200,ал.3 КТ като вреда, а обстоятелства относими към базата,спрямо която тази разлика се определя - размера на определената пенсия за инвалидност по общественото осигуряване. Правото на инвалидна пенсия се реализира поотделно за злополука и общо заболяване (чл.71, във вр чл.74-76 КСО и чл.78 КСО) и при режим който поначало не изключва съвместимостта при получаването на двете пенсии (чл.101 КСО) поради което и съгласно действаща наредба , те се определят поотделно . Остойностяването като принос на общо заболяване в установения от ТЕЛК процент спрямо намалената като цяло работоспособност, за да се намали с него дължимото от работодателя имуществено обезщетение по чл.200 ал.3 КТ с мотива , че предприятието не отговоря за вреди от общо заболяване , означава прилагане на общата норма на чл.51 ЗЗД в нарушение на закона, тъй като първо се нарушава принципа,че специалният закон дерогира общия, а на следващо място се нарушава и принципа за пълно обезщетение на вредите при пострадал от трудова злополука или професионално заболяване,доколкото по този начин обезщетяването на пропусната полза за работника или служителя се намалява по причини , които не могат да бъдат изтъквани в негов ущърб и същевременно причини,които не са релевантни за причинната връзка в случая ,дори да са обвързващо установени с влязло в сила ЕР на ТЕЛК/НЕЛК за други цели .Наличие на общо заболяване, процентно отчетено от ТЕЛК наред с трудовата злополука като причина за неработоспособността ,не е определящо за съда при извода дали увреденият,ако не бе претърпял трудовата злополука и влошаване на здравето,свързано с нея, би продължил да изпълнява и съответно да получава трудово възнаграждение за работата, която е изпълнявал преди настъпване на злополуката.Както е разяснено в т.6 от ППВС №4/30.10.1975г. , когато се касае за намаление на трудоспособността на работник, щетите се състоят в разликата между получаваното трудово възнаграждение преди увреждането (по същество възнаграждението, което би получавал) и размера на отпуснатата пенсия за инвалидност, до навършване на предвидената за добиване право на пенсия възраст. Принципното разбиране за обхвата на тази именно пропусната полза предвид начина,по който специалният закон възлага нейното определяне с цел работодателят да я обезщети,т.е като очертава релевантните предпоставки в съдържанието на нормата,а по този начин и в обхвата на обективната отговорност, намира израз и в практиката на ВКС, формирана с решения 492/2010г по гр.д № 1114/2009г ІІІ г.о , реш. № 413/2013г по гр.д № 334/2012г на ІІІ г.о,реш. № 548/2010г по гр.д №1119/2009 ІІІ г.о,реш.№ 119/2013г по гр.д № 675/2012г.,ІVг.о и др., която съдебна практика се споделя и от настоящия състав. По касационната жалба . Предвид изложеното в отговор на решаващо произнесения правен въпрос, жалбата по същество е неоснователна в оплакването че въззивният е отхвърлил довода за намаляване на обезщетението с 30 процента или с друг процент,взет като величина за глобално намаляване на обезщетението, предвид костатираното от меницинските органи общо заболяване . Неоснователно е оплакването за неправилно прилагане на материалния закон от въззивния съд по обсъдения спорен въпрос, както и довода на касатора,че даденото от въззивния съд разрешение по него е несправедливо. Възраженията за липса на причинна връзка между трудовата злополука и претърпяната вреда не може да се обоснове с решението на ТЕЛК,при това негово съдържание, а това е достатъчно за да се ангажира отговорността на ответника за пълно обезщетяване на вредите. Основанието общото заболяване да се взема предвид при обезщетяване на неимуществените вреди , или разходите за лекарства по съдебен ред ,не е обвързващо съда процентно изражение в определяне неработоспособността ,дадено с ЕР на ТЕЛК/НЕЛК като влезли в сила актове на медицинските органи В случая установеният процент неработоспособност поради общо заболяване (от 30 процента)завишава общо определеният на ищеца процент трайна неработоспособност поради трудова злополука с 6 процента,но не е основание за извод,че отговорността на работодателя следва да бъде намалена с този процент.Правилно въззивният съд не е признал съпричиняване от страна на увредения работник , както и възражението за изтекла давност ,съображенията по тези оспорвания не е необходимо да се повтарят от настоящата инстанция . Налице е ексцес, предвид установената през процесния период трайно намалена работоспособност 58 процента , от които 52 процента от трудовата злополука при праводателя на ответника. Съдът законосъобразно е основал изводите на приетата по делото съдебно–икономическа еспертиза, изчислила разликата между трудовото възнаграждение ,което ищецът би получавал за длъжността „оператор ГФИ” в ответното дружество за периода от 01.04.2015г до 31.07.2016г , ако би бил на работа и получаваната пенсия за инвалидност плюс брутното трудово възнаграждение при настоящата трудова заетост на ищеца.Съобразено е установеното в практиката на ВКС разбиране ,че заплатата, която ищецът би получавал в същото дружество , ако не бе претърпял злополуката е величина, при която се отчитат установените конкретни обстоятелства с цел пълно обезщетяване на увредения Подходът по възприетия от съда вариант за сравнима реално получавана по основното трудово възнаграждение от лице на същата длъжност заплата в ответното предприятие , плюс допълнителните възнаграждения с постоянен характер, но съобразно с личния коефициент на ищеца за определяне на същите (професионална квалификация, трудов стаж и др.) отговаря на целта на закона и е обективен . Въззивният съд действително не е обсъдил доводите на настоящия касатор за спорния период на м. април 2015г, т.е след крайната дата по предходното решение на ТЕЛК и преди постановяването на следващото решение , не е изложил и мотиви от фактическа и правна страна защо е уважил иска за този месец включително. Допуснатото е процесуално нарушение, но крайният извод на въззивния съд е правилен.Несъстоятелен е довода на касатора,че към основанието за обезщетяване на конкретно претендираната имуществена вреда има отношение фактът на датата на освидетелстване от ТЕЛК е основание за м. април на 2015г да не е се присъжда разликата по чл.200, ал.3 КТ. За да бъде реализирана отговорността на работодателя за вреди от трудова злополука или професионално заболяване, трябва да има влязло в сила експертно решение,като дата на инвалидност в него е от значение за определяне на евентуалното обезщетение за забава,в какъвто смисъл е и установената съдебна практика, доколкото увреждането настъпва от злополуката или заболяването,а решението на медицинския орган е само условие за ангажиране на отговорността на работодателя, а не правопораждаща причина, като влязлото в сила решение на медицинския орган установява по обвързващ съда и страните начин нейните предпоставки . С решение от 13.05.2015 г. на ТЕЛК , на ищеца е призната същата степен на нетрудоспособност, установена за срок до 01.04.2015 г по решението от 18.03.2014 г. на НЕЛК, при същите диагнози и причини . В случая се касае за преосвидетелстване, за последващ период спрямо констатираното по предходното решение на ТЕЛК състояние , което при ищеца е без промяна и съответно е налице основание за извода,че за м.април на 2015г включително обстоятелствата са същите, а този извод е от компетентността на съда, въз основа на влезлите в сила решения на ТЕЛК. За част от исковия период, месеците юни и юли на 2016г ответникът по иска е поддържал възражението ,че не отговаря за пропусната полза, дължаща се на увеличената в негова тежест парична разликата по чл. 200 ал.3 КТ заради неполучено трудово възнаграждение от ищеца при настоящия му работодател - Помощно училище „Д-р П. Б.” [населено място] , предвид ползван от И. за двата месеца неплатен отпуск. Ползването на този вид отпуск зависи от волята и инициативата на ищеца , което изключва причина ответникът да го обезщетява,тъй като е могло да се полага труд ,съответно ищецът да получи съответен на работоспособността си доход от настоящия работодател. Тези съображения работодателят е поддържал и в качеството си на въззивен жалбоподател ,поради отхвърлянето им от първоинстанционния съд, а въззивният съд не ги е обсъдил в съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Оплакването на настоящия касатор е основателно. Доходът на работника след увреждането включва пенсията която той получава поради трайно намалената си работоспособност плюс трудовото възнаграждение, което той получава или може а получи. В случая възможността да го получава е установена , тъй като ищецът полага труд при новия си работодател , установено е също така,че за двата процесни месеца на 2016г е ползвал неплатен отпуск и поради това не е получил трудово възнаграждение. Съгласно установената практика на ВКС по прилагането на чл.200 ал.3 КТ , когато пропуснатата полза се дължи на подобни причини, стоящи извън обективните и свързани с поведението на търсещия обезщетението, пропуснатото трудово възнаграждение се добавя за да намали разликата, за която ответникът отговаря при обезщетението за пропусната полза по чл. 200, ал.3 КТ. Доводите на ищеца за неприлагане на този подход в конкретния случай поради твърдението му, че училището- работодател налагало практиката да се ползва неплатен отпуск против волята на работниците , се свеждат до оплаквания за увреждащо накърняване трудовите му права от трето за спора лице и не могат да инцидентно да обосноват съображения, че искът срещу ответника е основателен и в тази част. За двата месеца , през които ищецът не е получавал трудово възнаграждение поради неплатен отпуск, на база предния отработен месец в Помощно училище „Д-р П. Б.” [населено място] съобразно допълнителното заключение на в.л.Р.К., ищецът е могъл да получи Б. от общо 1039,84 лв. Ето защо разликата между възнаграждението, което ищецът би получил при ответника и пенсията плюс заплатата, които той е получи или е могъл да получи, възлиза не на 12057,20 лв както е приел въззивния съд , а на 11017,36 лева. До този размер искът е основателен и доказан.За присъдената над него разлика въззивното решение следва да се отмени и искът следва да се отхвърли. Намаляването на ежемесечната разлика по главницата се отразява на обезщетението по чл. 86, ал.1 ЗЗД , което за двата месеца ,предхождащи предявяването на исковата молба , следва да се изчислява върху разлика от 716,19лв за м.06.2016г и разлика от 725,96лв за м.07.2016г ,а не както е посочено в таблицата по заключението на вещото лице .Ползвайки същия метод на изчисление за законната лихва за забава,обезщетението по чл.86, ал.1 върху цялата главница се намаява с 6,33лв. Поради това акцесорният иск е основателен до размера на сумата 694,18лв а въззивното решение следва да се отмени в частта над размера на присъдените 354,88 лева ,като за сумата 6,33 лева искът по чл. 86,ал.1 ЗЗД следва да се отхвърли. Решението на Видински окръжен съд следва да бъде потвърдено в останалата обжалва част, допусната до касационно обжалване. Ответникът по жалбата не е установил разноски в настоящето производство, които да му бъдат присъдени. Касаторът е направил искане да му се присъдят разноските , представляващи дължавна такса за касационно обжалване . Искането частично следва да се уважи , съобразно и съразмерно на приетото в настощето окончателно решение по основателността на исковете . Решението на Видински окръжен съд следва да се отмени в частта за допълнително присъдената съобразно изхода на делото пред въззивна инстанция държавна такса на основание чл.78, ал.6 ГПК и същата следва да се присъди с настоящето решение, след като се преизчисли . Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г.о. Р Е Ш И : Отменява решение № 92 от 08.01.2018г по в.гр.д № 341/2017г.на Видински окръжен съд в частта , с която след отмяна на решение №272 от 03.07.2017г по гр.д № 1752/2016г на В. е постановено осъждане на „КНАУФ БЪЛГАРИЯ”ЕООД –С. да заплати на П. П. И. от [населено място] разликата над сумата 4622,35 лева, до размера на допълнително присъдените 5622,19лева, като обезщетение на основание чл. 200 КТ , за претърпени имуществени вреди, представляващи разликата между трудово възнаграждение , което ищецът би получил , ако не бе претърпял трудова злополука на 11.09.2002г и получавана от него инвалидна пенсия и трудово възнаграждение при друг работодател за месеците юни и юли на 2016г в рамките на исковия период от 01.04.2015г до 31.07.2016г ; в частта с която е постановено „КНАУФ БЪЛГАРИЯ”ЕООД да заплати на П. П. И. обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата 354,88 лева,до размера на присъдените 361,21 лева, както и в частта,с която „КНАУФ БЪЛГАРИЯ”ЕООД е осъден да плати държавна такса в размер на 236, 48 лева по сметка на В. и вместо това постановява : Отхвърля посочените искове , предявени от П. П. И., ЕГН [ЕГН] от [населено място] срещу „КНАУФ БЪЛГАРИЯ”ЕООД, ЕИК[ЕИК] със седалище гр.С. в частта им за сумите 1039,84лв главница и 6,33 лева лихва за забава. Оставя в сила решение №92 от 08.01.2018г по в.гр.д № 341/2017г.на Видински окръжен съд в останалата обжалвана част . Осъжда „Кнауф България “ ЕООД ЕИК[ЕИК] със седалище [населено място] на основание чл.78, ал.6 ГПК да заплати сумата 199,09 лева държавна такса по сметка на ВКС . Осъжда П. П. И. да заплати на „Кнауф България “ЕООД сумата 25,14лв разноски в настоящето производство . Решението е окончателно . Председател : Членове : 1. 2.