7
Р Е Ш Е Н И Е
№138
Гр.София, 08.11.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева
Костадинка Недкова
при секретаря Красимира Атанасова, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 103 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], С. Г., Швейцария срещу решение № 1466/02.08.2011г., постановено по т.д.№ 273/2011г. от Софийския апелативен съд, с което е оставено в сила решение № 276/17.03.2010г. по гр.д.№ 70/2008г. за признаване за установено по предявен иск от У. [фирма], [населено място] срещу [фирма], че сключеният на 15.05.2003г. договор за съвместна дейност е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД и [фирма] е осъдено да заплати на У. [фирма] сумата от 4000 евро – част от общо дължимата сума в размер на 1460000 евро, представляваща заплатена на основание нищожния договор сума и са отхвърлени насрещните искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата от 192000 евро и по чл.86 ЗЗД за 34499 евро. Постъпила е и жалба от С [фирма] /промяна в наименованието/ срещу въззивното решение в частта за разноските.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното:
Предявеният от У. [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД е за обявяване на нищожността на договор от 15.03.2003г. поради противоречието му с правилата по чл.361, ал.2 и чл.357, ал.1 ЗЗД – по сключения договор за съвместна дейност е изключено участието на едната страна от загубите чрез гарантиране на твърд месечен доход, независимо от резултата, не са предвидени взаимни задължения и е уговорено авансово плащане, както и поради противоречие със Закона за обществените поръчки /отм./ - договорът е за лизинг и е следвало съгласно чл.4, ал.1, т.1 и чл.3, ал.1, т.2 да се проведе процедура по възлагане на обществена поръчка за придобиване на дълготраен материален актив /апарат СТ-16 C. – компютърен томограф/.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че сключеният договор между страните е договор за лизинг и попада в обхвата на чл.3, ал.1, т.2, б.”б” вр. чл.7, т.2 ЗОП /отм./, като не е спазена процедурата за възлагане на обществената поръчка, поради което същият е нищожен. Възражението по чл.293, ал.3 ТЗ е счетено за неоснователно. Уважена е претенцията по чл.34 ЗЗД за връщане на даденото по нищожния договор, а са отхвърлени насрещните искове за изпълнение и за обезщетение за забава, предвид обявената нищожност на договора.
С определение № 103/11.02.2013г. по т.д.№ 103/12г. ВКС, ТК, І отд. допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по уточнения въпрос: Поведението на страната, която е действала в нарушение на правилата за възлагане на обществена поръчка, представлява ли злоупотреба с право, ако сключеният договор попада в обхвата на ЗОП /отм./?
Съставът на ВКС намира следното:
По силата на чл.3, ал.1, т.2, б.”б” ЗОП /отм./ обект на обществена поръчка са доставките, осъществени чрез покупка, наем или лизинг на машини, съоръжения и комплексно оборудване на стойност над 50000 лв. /чл.7, ал.1/, като възложители на обществена поръчка са и лечебните заведения, които организират и провеждат процедурите за възлагане и сключват договорите за тях чрез ръководителите си или упълномощени длъжностни лица /чл.4, ал.1, т.1 и ал.2/. Нормите на закона са императивни и противоречието със същите има за последица нищожност на сключения договор, включително и когато не е била проведена процедура за възлагане по чл.3 ЗОП /отм./ за обект на обществена поръчка - в този смисъл са решения № 19/23.02.09г. по т.д.№ 474/08г. на ВКС, І т.о. и решение № 183/02.11.11г. по т.д.№ 209/11г. на ВКС, ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК.
В решение № 14/04.02.13г. по т.д.№ 1201/11г. на ВКС, ІІ т.о. е дадено разрешение, че правилото на чл.293, ал.3 ТЗ се прилага единствено само ако нищожността на сключената търговска сделка засяга неспазената форма за действителност, но не и при нищожност поради нарушение на императивните разпоредби на закона. Изложени са съображения, че вменената от закона дължима грижа на търговците като „грижата на добрия търговец” по правилото на чл.302 ТЗ, намерило израз и в разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ с оглед на невъзможността на страната да се позовава на нищожността поради порок на сделката, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението и е приела насрещното изпълнение, е ограничено единствено до нарушаване на формата за действителност на сделката. Посочената разпоредба не е приложена предвид на позоваването на нищожност на договора поради противоречието му с нормите на чл.30, ал.2, чл.19 и чл.17, ал.2 ЗОП /отм./.
В конкретния случай страната се позовава на нищожност на договор поради нарушение на законови изисквания, но не с оглед неспазване на формата за действителност и следователно правилото на чл.293, ал.3 ТЗ е неприложимо. От друга страна, сключеният договор е за „съвместна дейност”, според даденото му от страните наименование, и не е сред изрично изброените в чл.3, ал.2 ЗОП /отм./ обекти на обществена поръчка.
Правилата за възлагане и провеждане на процедура за обществена поръчка определят обектите на обществената поръчка, описани по чл.3, ал.2 като доставки на определени вещи, като в понятието доставки са посочени не само сделки с предмет придобиване на право на собственост върху вещ срещу определена цена /покупка/, но и предоставянето на възмездно ползване върху такива вещи /наем/, съответно ползване на вещите с възможност на придобиване на собствеността /лизинг/. В този смисъл, обект на обществена поръчка са доставки на мишини, съоръжения и комплексно оборудване, чрез които възложителят придобива правото на собственост или ползването на вещ срещу възнаграждение. Следователно преценката дали определена вещ, предмет на договор с лице, което е възложител на обществена поръчка, попада в обхвата на обектите на обществена поръчка следва да се преценява с оглед на целта на сключената сделка. Поетите права и задължения на страните относно съществените елементи на договора дават характеристиката му като договор за продажба, за наем или за лизинг. Договорната свобода по чл.9 ЗЗД е ограничена от съответствието на договора с повелителните разпоредби на закона, каквито са установените правила в специалния закон – ЗОП /отм./ с оглед на прогласените в чл.2 ЗОП /отм./ цели на законодателя.
По тези съображения съставът на ВКС приема, че специалните правила за сключване на сделка по ЗОП /отм./ се прилагат за договори с обекти на обществена поръчка по смисъла на чл.3, ал.1, т.2 ЗОП /отм./, когато чрез доставката се цели придобиване в собственост и предоставяне на ползване на вещ, над определена стойност по чл.7 ЗОП /отм./ от лице, което е определено за възложител на обществена поръчка по чл.4 ЗОП /отм./.
Забраната за злоупотреба с право по чл.289 ТЗ е относима към сключването, изпълнението, изменението или прекратяването на търговските сделки, при което упражняването на собственото право на едната страна по сделката е осъществено с единствената цел да бъдат увредени интересите на другата страна. Сключването на договор с обект на обществена поръчка, без провеждане на процедура по възлагането, би представлявало злоупотреба с право за възложителя доколкото неговият интерес от договора противоречи на целите, прокламирани в специалния закон и следователно с обществения интерес, но без това обстоятелство само по себе си да накърнява пряко интересите на насрещната страна по договора. От друга страна, нищожността на договора поради противоречие с императивна правна норма по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД е абсолютна и не е поставена в зависимост от намерение за увреждане, т.е. от субективен елемент. Следователно позоваването на нищожността на договора поради противоречието му със закона не представлява както липса на оспорване на действителността на изявлението по чл.293, ал.3 ТЗ, така и не би могло да се квалифицира като злоупотреба с право по чл.289 ТЗ.
По изложените съображения съставът на ВКС дава отговор на поставения правен въпрос в смисъл, че само по себе си позоваването на нищожността по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД на сключен договор с обект на обществена поръчка по чл.3, ал.1, т.2 ЗОП /отм./ не представлява поведение на страната, което следва да се квалифицира като злоупотреба с право по чл.289 ТЗ.
По същество на касационната жалба.
Неоснователен доводът на касатора за противоречие на въззивното решение с европейското законодателство и искането му за прилагане на Директива 2007/66/ЕО за повишаване на ефективността на процедурите за преразглеждане при възлагане на обществени поръчка, в частта за установяване на разумен минимален срок, до който да се ограничат исканията за преразглеждане за обявяване на даден договор за недействителен, да се признаят някои правни аспекти от договора с оглед на по-висш обществен интерес и да се приложат алтернативни санкции. Нищожността на договора по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД се преценява според действалите императивни правни норми към момента на сключването му, т.е. към 15.05.2003г., докато посочената от касатора директива е от 2007г. Предписаните от директивата мерки са транспонирани в българското законодателство в нормите на чл.122и – 122н ЗОП от 2004г. с измененията на закона след 2006г. и последователно през 2008г., 2010г. и 2012г. Недействителността на договорите, сключени без проведена процедура за възлагане на обществена поръчка, въпреки наличието на основания за провеждането й, изрично е регламентирана в чл.41б, ал.1, т.1 ЗОП, които запазват действието си, ако има влязло в сила решение на Комисията за защита на конкуренцията по чл.122г, ал.4 ЗОП. Предявяването на искания за обявяване на недействителност е предоставено на легитимирани от законодателя лица и при спазване на определени срокове. В този смисъл, както и предвид на присъединяването на Република България към Европейския съюз от 01.01.2007г. съдът не отправя запитване до С. по реда на чл.628 ГПК.
Основанието за отмяна по чл.281, т.3 ГПК с оглед произнасянето на въззивния съд по иск за нищожност чрез позоваване от ищеца на собственото чу неправомерно поведение и противоречието с правния принцип за забрана за злоупотреба с права не е налице. Както съставът на ВКС посочи при отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, позоваването на нищожността по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД на сключен договор с обект на обществена поръчка по чл.3, ал.1, т.2 ЗОП /отм./ не представлява поведение на страната, което следва да се квалифицира като злоупотреба с право по чл.289 ТЗ. В този смисъл, въззивното решение, с което е разгледан предявеният иск за обявяване на нищожност на договора е правилно. Касаторът не е изложил конкретни съображения за неправилно приложение на закона по тълкуване на сключения договор, поради което касационния съд не обсъжда аргументацията на въззивния съд досежно приложението на правилата на ЗОП /отм./ към процесния договор.
Не следва да се обсъжда въпросът за заплащане на държавната такса, тъй като неправилното й определяне от съда или неплащането й в пълен размер не е основание за отмяна на решението по чл.281 ГПК.
По изложените съображения обжалваното въззивно решение в частта по иска за обявяване на нищожността на договора от 15.05.2003г. е правилно и следва на основание чл.293, ал.1, пр.1 ГПК да се остави в сила. С оглед на решението по обуславящия иск следва да се остави в сила и въззивното решение в обжалваната част по исковете за връщане на платени суми по нищожния договор и по насрещните искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
По жалбата на [фирма] срещу решението в частта за разноските.
Въззивното решение е обжалвано в частта, с която е отменено допълнително решение от 28.08.2010г. за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС по споразумение от 12.03.2007г. за един адвокат в размер на 6000 лв.
Съображенията на състава на САС са, че представената служебна бележка от 31.05.10г. не представлява платежен документ и няма необходимата официална удостоверителна сила за извършване на плащането, както че и в споразумението от 12.03.2007г. не е отразено задължение за възнаграждение за процесуално представителство.
Според касатора служебната бележка съдържа синтезирана информация, извлечена от счетоводните регистри на болницата, и доказва изплащането на сумата от 18050 лв.
Жалбата е неоснователна.
Съгласно чл.78, ал.1 ГПК страната има право на присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, ако същите са заплатени, като в договора следва да е посочен начин на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характер на разписка. В случая, по споразумението е посочено уговорено възнаграждение за проучване на материалите и претенциите на трети лица във връзка с договора със И.”, вкл. и процесуално представителство за първата съдебна инстанция при уговорено възнаграждение от 35250 лв., платимо при подписване на споразумението. Според служебна бележка от 31.05.2010г. У. [фирма] е излатила сумата от 18050 лв., представлява адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по т.д.№ 70/08г. В документа не е посочено лицето, на което е заплатена сумата, поради което същата не представлява счетоводен или банков документ, който да се свърже с процесуалното представителство по споразумението от 12.03.2007г. Бележка е издадена от платеца, поради което няма характер на разписка.
По тези съображения въззивното решение в частта за отмяна на допълнителното решение по разноските следва да се остави в сила.
По разноските за касационното производство.
Право на разноски има С [фирма], като съдът определя същите според искането за присъждане на сумата от 7500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 17.09.13г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1466/02.08.2011г., постановено по т.д.№ 273/2011г. от Софийския апелативен съд, с което е оставено в сила решение № 276/17.03.2010г. по гр.д.№ 70/2008г. за признаване за установено по предявен иск от У. [фирма] /ново наименование С [фирма]/, [населено място] срещу [фирма], че сключеният на 15.05.2003г. договор за съвместна дейност е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД и [фирма] е осъдено да заплати на У. [фирма] сумата от 4000 евро – част от общо дължимата сума в размер на 1460000 евро, представляваща заплатена на основание нищожния договор сума и са отхвърлени насрещните искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата от 192000 евро и по чл.86 ЗЗД за 34499 евро и в частта, с която е отменено допълнително решение от 28.08.2010г. за осъждане на [фирма] да заплати на У. [фирма] възнаграждение за един адвокат в размер на 6000 лв. и не са присъдени разноски над тази сума.
В останалата част въззивното решение е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА [фирма], Швейцария, съдебен адрес: [населено място], [улица], адв.М. Д., да заплати С [фирма], [населено място], [улица] сумата от 7500 лв. /Седем хиляди и петстотин лв./ - разноски за касационното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
|