Р Е Ш Е Н И Е № 121 гр.София, 01.12.2020г. Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бисер Троянов ЧЛЕНОВЕ: Петя Шишкова Петя Колева в присъствието на секретаря Марияна Иванчева и прокурора от ВКП Атанас Гебрев, като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 365 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.346, ал.2 от НПК. Образувано е по повод на постъпила касационна жалба и допълнение към нея от защитника на Ж. И. Й., срещу присъда № 18 от 27.01.2020г., постановена по ВНОХД № 5102/19г. по описа на Софийски градски съд, с която е отменена частично присъда от 10.03.2017г. по НОХД № 23042/14г. на Софийски районен съд, и подсъдимият е признат за виновен в извършено престъпление по чл.325, ал.2, вр. ал.1 от НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, чието изпълнение на основание чл.66, ал.1 от НК е отложено за изпитателен срок от три години. Касаторът се позовава на всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК, като при условията на алтернативност иска оправдаване на подсъдимия, отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане или преквалифициране на деянието в по-леко наказуемо престъпление и прилагане на закон за давността. Твърди, че по делото липсват доказателства относно по-тежко квалифициращия признак изключителна дързост, относно нанасянето на удар на полицейски служител, а дактилоскопната експертиза опровергава твърдението, че подсъдимият се е опитал да извади служебното оръжие от кобура на св.С.. Причисляването към хулиганските действия на нанасянето на увреждане, производството за което е прекратено по давност, определя като нарушение на забраната ne bis in idem. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа оплакванията за нарушение на закона и съществени процесуални нарушения. Изтъква, че действията на подсъдимия не съставляват хулигански такива, че не се отличават с изключителна дързост, че съпротивата срещу полицейското разпореждане е преустановена своевременно. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Част от оплакванията в жалбата не биха могли да бъдат разгледани в настоящото производство. Това се отнася до изложените доводи за необоснованост на присъдата, към които се отнасят възраженията, че дактилоскопната експертиза опровергава твърдението, че подсъдимият е докосвал оръжието на полицейския служител, и съмненията относно механизма на получаване на увреждането на ръката му. Извън правомощията на ВКС е да осъществява контрол за обоснованост на въззивния акт, както и да установява нови и различни факти. Въпреки формалното посочване в жалбата на основанието по чл.348, ал.1 т.3 от НПК, от изложените в негова подкрепа аргументи е видно, че исканото от касатора намаляване на санкцията е свързано с искане за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление, а не със справедливото й отмерване в рамките на възприетата квалификация. По същество така направеното възражение е за неправилно приложение на закона, а не за явна несправедливост на наказанието. Следва да бъде извършена проверка за наличие на отменителните основание по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Принципът ne bis in idem не е нарушен. Първоначално на Й. са повдигнати обвинения за осъществени в две престъпления - по чл.325 и чл.131 от НК. Наказателното производство за нанесена телесна повреда на полицейски служител е прекратено поради изтекла абсолютна давност. Това според касатора представлява пречка за съда при разглеждане на обвинението за хулиганство, да се произнесе по въпроса дали на св.С. е причинено увреждане, и като е приел за установено това обстоятелство е допуснал съществено процесуално нарушение. Оплакването е неоснователно. Характерно за престъпленията, осъществени в идеална съвкупност е, че с едно деяние се осъществява състав на две престъпления - изпълнителното деяние на едното съвпада напълно или частично с изпълнителното деяние на другото. От това следва идентичност на подлежащите на установяване факти, касаещи поведението на дееца, с което реализира изпълнителното деяние. Съдът ги изследва, доколкото е сезиран с обвинение за престъпление, за което абсолютната давност не е изтекла. Забраната се отнася до възможността след прекратяване на производството подсъдимият да бъде привличан повторно към наказателна отговорност за същото престъпление, но не пречи съдът да установява факти, свързани със същото деяние, когато се налага да се произнесе по обвинение за друго престъпление, по гражданския иск, или когато с акта по същество прилага закон за по-леко наказуемо престъпление, по отношение на което е изтекла давността. Искането за отмяна на постановената присъда и връщане на делото за ново разглеждане е основателно, тъй като въззивният съд е допуснал друго съществено процесуално нарушение – липса на мотиви. По същество пороците при второто въззивно произнасяне са идентични с тези, констатирани при предходното. Дадените указания с решение № 138/2019г. по к.д. № 548/19г. на ІІ н.о. на ВКС не са осмислени и изпълнени. В мотивите към проверяваната въззивна присъда отново преценката за съставомерност не е обхванала всички относими обстоятелства, и отново липсва отговор на въпроса защо действията на подсъдимия представляват хулиганство. Фактическата и правна сложност при разглеждане на делата за престъпления по чл.325 от НК произтича от изключителното многообразие на прояви, които биха могли да се определят като непристойни действия – ругатни, буйство, брутална демонстрация на невъзпитание и невъздържаност и др. По тази причина хулиганството е престъпление, което често се осъществява в идеална съвкупност с друго – обида, закана, телесна повреда, унищожаване и повреждане, препятстване дейността на държавни органи. Точното прилагане на закона в тези случаи е обусловено от ясно очертаване на предмета на доказване, чрез диференциране на елементите от състава на престъплението по чл.325, ал.1 от НК и разграничаването им от тези на останалите, осъществени в съвкупност престъпления. Проблематиката на разглеждания казус допълнително налага съпоставка на хулиганството, съпроводено със съпротива срещу орган на властта, от престъпленията по чл.269 и чл.270 от НК. В мотивите на осъдителната присъда следва да бъдат посочени обстоятелствата, касаещи престъплението, предмет на разглежданото обвинение, а не други престъпления. Необходимо е, разсъжденията за липсата или наличието на по-тежко квалифициращ признак, да бъдат предхождани от обоснован извод за осъществен от обективна и субективна страна основен състав на престъплението. Според възприетата фактическа обстановка, всички действия, квалифицирани като хулигански от Софийски градски съд хронологически следват момента, в който св.С. е решил да постави белезници на подсъдимия. По своята насоченост са адресирани само към полицейските служители. Въззивният съд недвусмислено е определил инкриминираното поведение като „съпротива срещу орган на властта“, но е пояснил, че съществува процесуална пречка за приложение на съответната правна квалификация /оправдателната присъда не е атакувана в тази й част/. Не е съобразена задължителната съдебна практика, според която, за да е налице „съпротива срещу орган на властта“ е необходимо намесата на полицията да бъде предшествана от хулиганските действия и след разпореждане на органите извършителят да откаже да ги прекрати /т.ІІ.2 от мотивите на ППВС №2/74г./. В мотивите си Софийски градски съд не е извел поведение на Й., осъществяващо състав на престъплението „хулиганство“, което по време да е осъществено преди опита на св.С. да го задържи. Относно грубото нарушаване на обществения ред е допуснато противоречие –прието е, че общественият ред е засегнат от псувните и заканите отправени към полицаите, и същевременно, че е предотвратено засягането му, тъй като чрез ареста на подсъдимия е избегнато евентуално масово сбиване между Й. и Щ.. Съдът не е аргументирал и субективната страна на престъплението. Изведеният мотив е личен – съпротива срещу арест. Умисълът за изразяване на явно неуважение към обществото предполага непристойните действия да са станали публично достояние, или поне да е възможно да бъдат възприети от други лица. Дължимият анализ на този елемент отсъства при правните изводи, а относимите факти не са еднозначни – от една страна пространството пред входа на блока действително е публично, но от друга подсъдимият се е озовал там изпълнявайки нареждане на полицейските служители. За да постанови оправдателна присъда, първата инстанция е изложила подробни аргументи. Въззивната инстанция, като контролна такава, е била длъжна да ги разгледа и обсъди, да обясни защо не се съгласява с тях и едва тогава да отмени постановения акт. Вместо това, Софийски градски съд напълно е игнорирал съображенията относно валидността на полицейското разпореждане, основателността на фактическото задържане и причинната връзка между поведението на св.С. и инкриминираните действия на подсъдимия. Не е обсъдил и фактите, че Й. е слязъл пред блока не по своя воля, че сам се е отстранил от мястото на конфликта, които според анализа на районния съд сочат на нежелание да бъде нарушаван обществения ред. Неаргументираното отхвърляне на правните аргументи изложени в първоинстанционния акт е равнозначно на липса на мотиви. Водим от горното, и на основание чл.354, ал.3, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : Отменя присъда № 18 от 27.01.2020г., постановена по ВНОХД № 5102/19г. на Софийски градски съд. Връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.