7 Р Е Ш Е Н И Е № 417 София, 01 декември 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 1279/2014 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия Ю. Т. Ш. и по жалба на частните обвинители Султанка И. К., Д. П. Купенов и И. П. Купенов срещу въззивно решение № 129/10.04.2014 г., постановено по ВНОХД № 149/2014 г. от Софийски апелативен съд. Касационната жалба на подсъдимия Ш. се позовава на всички касационни основания. Твърди се, че осъщественото от подсъдимия Ш. не съставлява престъпление, поради което на основание чл. 24 от НПК следва да бъде оправдан. С позоваване на принципните норми на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК се претендира допуснато нарушение на процесуалните правила. Конкретно в тази връзка се поддържа, че е неясна волята на съда, тъй като има съществено разминаване в диспозитива и мотивната част на решението. В съдебното заседание, проведено пред касационната инстанция, защитата поддържа и неизясненост на обстоятелствата по делото, тъй като съдът не е назначил експертиза за установяване на причините, поради които подсъдимият не е възприел пътната обстановка. Счита се, че наказанието е несправедливо след отмяната на приложението на чл. 66, ал.1 от НК, защото са пренебрегнати установените смекчаващи отговорността обстоятелства. Отправени са искания за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане или да се намали наложеното наказание с приложение на условното осъждане. В жалбата на частните обвинители се претендира нарушение на материалния закон с оправдаването на подсъдимия Ш. за нарушение на правилата за движение, визирани в чл. 20, ал.2, изр. 2 от ЗДП. Счита се още, че наложеното наказание на подсъдимия е занижено, тъй като не е съответно на многобройните отегчаващи отговорността обстоятелства. Отправеното искане е касационната инстанция да отмени присъдата в частта, с която подсъдимият е оправдан за допуснати нарушения на ЗДП и той да бъде признат за виновен по първоначално повдигнатото обвинение и осъден на лишаване от свобода в максимално предвидения размер, което след редукцията да изтърпи ефективно, съответно да бъде увеличено и наказанието лишаване от права. В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, подсъдимият Ш. и неговият процесуален представител поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея, като отчитат жалбата на частните обвинители за неоснователна. Частните обвинители не се явяват, редовно призовани. Жалбата се поддържа от повереник. По отношение на жалбата на подсъдимия Ш. повереникът счита, че същата е неоснователна. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на подадените жалби. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първонистанционната присъда №4544/11.11.2013 г., постановена по НОХД № 353/2013 г. от Окръжен съд – Благоевград, подсъдимият Ю. Т. Ш. е бил признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б” във вр. с чл. 343, ал.1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал. 1 и във вр. с чл. 20, ал.1 и ал. 2, изр. 2 от ЗДП, за което на основание чл. 58а, ал. 1 от НК му е наложено наказание от три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от пет години на основание чл. 66, ал.1 от НК. Подсъдимият Ш. е лишен от правото да управлява МПС за срок от пет години. С въззивното решение, постановено по жалба на частните обвинители, присъдата е изменена, като е отменено приложението на чл. 66, ал. 1 от НК и е постановено наказанието от три години лишаване от свобода да се изтърпи при първоначален „общ” режим в затворническо общежитие от открит тип. Подсъдимият Ш. е оправдан по обвинението да е извършил престъплението и с нарушение на правилата за движение, визирани в чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДП, ІІ. По касационната жалба на подсъдимия Ш.. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият Ш. признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Обвинението срещу подсъдимия Ш. е очертано ясно и изчерпателно в обстоятелствената част на обвинителния акт. Последният съдържа изложение на фактите, с които се обосновава извършеното престъпление. Предходните съдебни инстанции, без да излизат от рамките на обвинението, са изследвали причинната връзка между настъпилия вредоносен резултат и всички инкриминирани нарушения на правилата за движение. В резултат на прецизна доказателствена и оценъчна дейност съдебните инстанции са оправдали подсъдимия за част от нарушенията на правилата за движение, претендирани с обвинителния акт. Голословни са твърденията в жалбата, че въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл. 305, ал.3 от НПК. Достатъчно е да се препрати към мотивите на атакувания съдебен акт, за да се отхвърли възражението. Въззивният съд ясно и точно е посочил доказателствените източници, въз основа на които е изградил фактическите си изводи. Съответни на установените фактически данни са и правните изводи на апелативния съд за съставомерност на инкриминираното деяние поради допуснато от Ш. нарушение на правилата, очертани в чл. 20, ал.1 от ЗДП. Поддържаното за първи път пред касационната инстанция нарушение на чл. 14 от НПК поради неназначаването на експертиза е неоснователно. Производството пред окръжния съд е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК. Изразеното пред касационната инстанция искане за допълнителни доказателства всъщност означава оттегляне на самопризнанието на подсъдимия. Съгласно указанията, дадени с тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2008 г. на ОСНК, при процедура по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 3 от НПК първата и втората инстанция не могат да допускат и събират доказателства, които са несъвместими с фактически положения по обвинителния акт. В обхвата на признатите от Ш. фактически положения са включени и тези, за които защитата претендира неустановеност (виж, обвинителен акт, л.2 и сл. от делото). Отделен е въпросът, че въззивният съд, изпълнявайки стриктно задълженията си по чл. 313 и сл. от НПК, е изследвал и изяснил причините, поради които подсъдимият е изгубил контрола върху управляваното от него МПС. Съвсем ясна е волята на въззивния съд както относно оправдаването на подсъдимия Ш. за нарушение на правилото, визирано в чл. 20, ал.2, изр. 2 от ЗДП, така и по отношение отмяната на чл. 66 от НК. Ето защо няма никакво основание твърдението, че е налице противоречие между диспозитива и мотивите на решението. Всъщност, така съзряното от защитата „противоречие” очевидно е свързано с доводите към третото от касационните основания - чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, но те също са неоснователни. Оправдаването на подсъдимия Ш. за едно от инкриминираните нарушения на ЗДП съвсем не е достатъчно, за да се утвърди (приложи) условното осъждане. Аргументите на въззивния съд, с които е отменено приложението на чл. 66 от НК, кореспондират на целите на наказанието и са съобразени с данните по делото. Неоснователно е възражението, че съдът не е отчел смекчаващите отговорността обстоятелства, свързани с позитивните данни за личността на подсъдимия Ш. – липса на предходна съдимост, полагане на грижи за две деца, добри характеристични данни. Напротив, тези обстоятелства са отчетени, но правилно са съпоставени и ценени от въззивния съд наред с другите данни за поведението на подсъдимия като водач на МПС. Верен е изводът на съда, че подсъдимият се е проявил като неустойчив водач по отношение на спазването на правилата за движение, за което е бил санкциониран нееднократно по административен ред, включително и с лишаване от право да управлява МПС. Правилно въззивният съд е акцентирал върху обстоятелството, че подсъдимият Ш. преди деянието е бил наказван за причиняване на пътнотранспортно произшествие – чл. 179, ал. 2 от ЗДП. Към казаното от апелативния съд може да се добави и това, че подсъдимият е санкциониран и по чл. 175, ал.1, т. 5 от ЗДП, тъй като е нарушил задълженията си като участник в ПТП (виж за задълженията чл. 123 от ЗДП). С други думи, поведението на подсъдимия след причиняване на пътнотранспортно произшествие е еднотипно. Въпреки санкционирането му по административен ред, подсъдимият и в инкриминираното деяние отново е пренебрегнал съществуващите правилата, установени за водачите, участници в ПТП. Това очертава профила му на последователен нарушител на задълженията, визирани в чл. 123 от ЗДП и подкрепя извода на съда, че подсъдимият проявява незаинтересованост и равнодушие към причинените от него вреди. Спецификата на извършеното престъпление и негативните характеристики на подсъдимия като водач са мотивирали законосъобразния извод на въззивния съд, че условното осъждане няма да въздейства в достатъчна степен както върху подсъдимия, така и върху останалите членове на обществото. С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав не намира, че отмяната на чл. 66 от НК е в явно несъответствие с изискванията на специалната и генерална превенция. Ето защо няма основания за намеса при условията на чл. 348, ал. 5, т. 2, пр. 2 от НПК. ІІІ. По жалбата на частните обвинители. Преди всичко следва да се отбележи, че искането отправено с нея (за осъждане на подсъдимия по първоначалното обвинение и налагане на наказание в максимален размер) е непостижимо, тъй като касационната инстанция, с оглед процесуалното развитие на делото, няма правомощия за това. С жалбата бланкетно се оспорва оправдаването на подсъдимия за нарушение на правилото, визирано в чл. 20, ал.2, изр. 2 от ЗДП. Както вече се посочи по повод жалбата на подсъдимия, въззивният съд убедително и въз основа на правилно установените факти е идентифицирал конкретното нарушение на правилата за движение, което е в причинна връзка с настъпилия резултат. Срещу тези съображения на въззивния съд не се излагат конкретни доводи, а и ВКС не намира да е допуснато нарушение на материалния закон в тази насока. Основното недоволство, изразено от частните обвинители в жалбата, е свързано с явната несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода поради занижения размер, съответно и на наказанието лишаване от право да управлява МПС. Акцентът на оспорването е поставен върху бягството на подсъдимия Ш. от местопроизшествието и усилията му да заличи следите от престъплението. Въззивният съд, изправен пред същите доводи, е дал детайлен отговор, с който отговор касационната инстанция се съгласява. Бягството от местопроизшествието е елемент от престъпния състав, по който е ангажирана отговорността на подсъдимия, и съобразно чл. 56 от НК не подлежи на повторно обсъждане при индивидуализацията на наказанието. Определената комплексна санкция (лишаване от свобода за срок от три години и петгодишен срок на лишаването от правото да управлява МПС) притежава достатъчен потенциал, за да се постигнат целите, определени в чл. 36 от НК. Ето защо не е налице явна несправедливост на наложените наказания по смисъла на чл. 348, ал.5 от НПК, налагаща ревизия на обжалваното решение в исканата от частните обвинители насока. С оглед на горните съображения и на основание чл.354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 129/10.04.2014 г., постановено по ВНОХД № 149/2014 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.