Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 411

София, 05.07.2022 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Търговска колегия, състав на I т.о., в закрито заседание на осми юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав :

Председател: Евгений Стайков
Членове: Ирина Петрова
Елена Арнаучкова

след като изслуша докладваното от съдия Арнаучкова т.д.№ 481 по описа за 2022г. за да се произнесе взе предвид следното :

Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Пътинженеринг“ ЕООД срещу решение № 204 от 26.11.2021г. по възз.т.д.№ 527/2021г. по описа на Апелативен съд - Пловдив.С него е потвърдено решение № 260140 от 05.04.2021г. по т.д.№ 1060/2019г. по описа на Окръжен съд - Пловдив за отхвърляне, поради погасяването им по давност, на предявените от „Пътинженеринг“ ЕООД против Община Пловдив искове по чл.59 ЗЗД, за заплащане на стойността на извършена, но незаплатена работа по сключения между тях по реда на ЗОП договор № 13/18.12.2006г., в общ размер 796 484.83лв., ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на ИМ до окончателното плащане, с която сума Община Пловдив, като възложител, неоснователно се е обогатила за сметка на „Пътинженеринг“ ЕООД.
На въведените основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, искането е за отмяна на въззивното решение и за постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат уважени с присъждане направените по делото разноски, алтернативно, за връщане на делото на въззивния съд за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения.
Обосновано с оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд за началния момент, от който е започнала да тече давността, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се иска допускане на обжалването при въведената допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на т.7 ППВС № 1/1979г., както и на посочени от касатора съдебни актове на ВКС : определение № 160/16.03.2011г. по т.д.№ 752/2010г. и определение № 189/02.03.2016г. по т.д.№ 1288/2015г., II т.о., както и решения по чл.290 ГПК: решение № 55/28.02.2012г. по гр.д.№ 652/2011г., III г.о., решение № 446/12 от 22.01.2013г. по гр.д.№ 1263/2011г., IV г.о. и решение № 73/07.06.2017г. по гр.д.№ 3034/2016г., III г.о., решение № 215/29.04.2015г. по т.д.№ 4171/2013г., I т.о. и решение № 90/15.09.2020г. по гр.д.№ 3937/2019г., IV г.о. по следните въпроси:
1.От кой момент започва да тече погасителната давност при иск за обезщетение за неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД?Следва ли това да е моментът, в който възниква за ищеца правото да търси обезщетение срещу ответника, заради настъпилото разместване в имуществената сфера на страните, свързано с увеличаване имуществото на обогатилия се за сметка на намаляване имуществото на обеднилия се?
2.В кой момент е настъпило разместване в имуществената сфера на страните, свързано с увеличаване имуществото на обогатилия се за сметка на намаляване имуществото на обеднилия се?От кой момент е възникнало правото на ищеца за предявяване на иск по чл.59 ЗЗД?
С доводи за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд, изразяващо се в споделяне на мотивите на първоинстанционния съд и препращане към тях, на осн. чл.272 ГПК, без да са обсъдени наведените от ищеца възражения и оплаквания във връзка с началния момент на давността, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се иска допускане на обжалването при въведената допълнителна предпоставка по т.1, чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на ППВС № 1/53г., т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ОСГТК, Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ОСГТК, както и на посочена от касатора казуална практика на ВКС по чл.290 ГПК, по въпросите:
3.Следва ли въззивният съд да обсъди и да се произнесе със съдебното решение по всички заявени в жалбата доводи и оплаквания на въззивника?Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора
4. По всички тези въпроси както и по въпросите :Добросъвестен ли е възложител по договор, сключен при условията на ЗОП, позовавайки се на нищожност на клауза, която е едностранно уговорена в договора? Черпи ли права такъв възложител от предложената нищожна клауза? касаторът се позовава и на предпоставката по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, без обосновка на приложното й поле.
В писмен отговор ответникът по касация Община Пловдив оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба.Претендира за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Производството пред съда е образувано по искова молба, подадена на 05.12.2019г. от „Пътинженеринг” ЕООД против Община Пловдив, с която са предявени осъдителни искове за парични вземания в общ размер на 796 484,83лв.
Ищецът е поддържал, че след проведена процедура по Закона за обществените поръчки/ЗОП, между него, в качеството на изпълнител, и ответната Община Пловдив, в качеството на възложител, е сключен договор № 13 от 18.12.2006г., по силата на който са възникнали задължевия за ищеца да извърши ремонт на улици в район „Източен“ и район „Тракия“, съгласно програма за управление на техническата инфраструктура на Община Пловдив – реконструкция, преасфалтиране, кръпки; разширение на [улица]и реконструкция на [улица], срещу насрещно задължение на ответната община за заплащане на уговореното възнаграждение в чл. 94.1. от договора в общ размер на 9 070 835,51лв., за извършване на проектните и строително-монтажни работи, цената на вложените материали, извършените работи и разходи за труд, механизация, енергия, складиране, всички такси, застраховки по ЗУТ, начисления и допълнителни разходи.Ищецът е твърдял да е изпълнил договорните си задължения качествено и в срок, а извършените от него СМР да са били приети от възложителя, за което са съставени констативен акт за установяване на годността за приемане на строежа от 29.10.2008г.; протокол на ДПК за установяване на годността за ползване на строежа от 31.03.2009г.; разрешение за ползване от 30.04.2009г.; сметки от 1 до 12; протоколи обр. 19 към тях, количествени сметки и сертификати за качество на приетата работа.Поддържано е в ИМ, че, поради променените икономически отношения и на основание договорните клаузи на чл. 46 от договора, наименован „Ревизия на цени“ и чл. 94.3. от договора, ищецът е извършил индексация на дължимото възнаграждение по договора, а ответната Община Пловдив е приела извършената от ищеца актуализация, както следва: 1/ за периода от 01.04.2007г. до 31.12.2007г., на основание сметка № 1 от м.12.2008г. и констативен протокол № 1/17.12.2008г., на обща стойност 97 663,01лв. с ДДС, за която сума е издадена фактура № 1542/19.12.2008г. и сумата е заплатена от Община Пловдив на ищеца през 2009г., както и 2/ за м. 02.2008г., на основание сметка № 2 от м. 12.2008г. и констативен протокол № 2/22.12.2008г., на обща стойност 30 644,34лв. с ДДС, за която е издадена фактура № 1543/22.12.2008г. и сумата е заплатена от Община Пловдив на ищеца през 2009г.Така, общият размер на изплатената от Общината сума за индексации на цени по сключения с ищеца договора е 128 307,35лв. с ДДС.Ищецът е твърдял, че след като с решение на ВКС от 27.04.2017г. по гр.д. № 60023/2016г. клаузата на чл. 94.3., изр. второ, от специалните условия на договора е призната за нищожна, като противоречаща на чл. 43, ал. 1 от ЗОП /отм./ и ищецът е осъден да върне на Община Пловдив сумата от 128 307,35лв., заплатена на основание нищожната клауза на чл. 94.3., всички присъдени суми са заплати от ищеца на ответната община.Поддържано е от ищеца, че междувременно, през м.08.2011г. той е извършил актуализация на възнагражденията за извършените от него СМР през 2007, 2008 и 2009г. в общ размер на 556 814,57лв. без ДДС или 668 177,48лв. с ДДС, за която е съставил констативен протокол № 3 и сметка № 3, въз основа на извършени и приети от Община Пловдив СМР по двустранно подписани актове обр. 19, като за част от посочената сума, а именно за 144 000лв. с ДДС, ищецът е издал фактура № 3324/05.11.2012г., но ответната община е отказала плащане по нея с писмо от 29.11.2012г. с доводи за нищожност на клаузата на 94.3 от договора.
Въз основа на тези твърдения ищецът е поддържал, че от цялостното поведение на Община Пловдив – приемането на СМР, заплащането на тяхната стойност, приемането на индексацията на цените по договора и частичното изпълнение е можело да се направи извод, че тя е била съгласна и е приела условията и цените на извършената работа, а доводите й в писмото са неоснователни, тъй като не се е възползвала от възможността по чл. 43, ал. 4 ЗОП да прекрати договора, в случая, че в резултат на обстоятелства, възникнали след сключването му, не е била в състояние да изпълни своите задължения.По тези съображения ищецът е поддържал, че Община Пловдив се е обогатила без основание с размера на дължимото, но незаплатено възнаграждение по договора в общ размер 796 484,83лв. и е претендирал да му бъде присъдена.
В писмен отговор Община Пловдив е оспорила исковете.Въвела е довод, че с иск по чл. 59 ЗЗД разполага само лицето, което въобще не е можело да защити правата си с друг иск, а в случая ищецът е основал правата си на договор № 13/2006г., което прави претенцията неясна, противоречива и напълно недоказана.Заявила е възражение за погасителна давност, с правно основание чл. 110 ЗЗД.Позовавайки се на разрешенията, възприети в Постановление на Пленума на ВС № 1/1979г., е въвела довод, че петгодишната погасителна давност е започнала да тече от момента на неоснователното разместване на блага, а именно от извършването и предаването на описаните СМР, чиято реална цена, според ищеца, е по-висока от уговорената в договора.Поддържала е, че давността е започнала да тече от датите на всеки един от актовете обр.19, съставени в периода от 17.05.2007г. до 25.11.2009г., и е изтекла за всяка една от претенциите към момента на подаване на ИМ.Община Пловдив е поддържала в отговора, че давността не е била прекъсната от водените между страните дела във връзка с договора, а именно т.д. № 269/2013г. и т.д. № 968 /2013г. по описа на ОС - Пловдив.Въвела е и довод, че не е възникнал фактическият състав на чл. 59 ЗЗД. В тази връзка е поддържала следното:С изпълнение на всички описани в исковата молба СМР ищецът е изпълнил договорните си задължения, произтичащи от договор № 13/2006г. След като е налице конкретно договорно задължение, то всяка претенция, че има обогатяване без основание, е неоснователна. Обстоятелството, че в процеса на изпълнение на договора е имало изменение на цените на предоставените услуги и материали не отменя задълженията на изпълнителя да предостави тези услуги и материали. С решението на ВКС изрично е бил разрешен въпросът, че изпълнителят е бил длъжен да предостави всички описани в договора услуги и материали на цената, посочена в договора, без да има право да променя тази цена по какъвто и да е начин; че престацията е дадена от „Пътинженеринг“ ЕООД на правно основание, което само по себе си прави претенцията на ищеца неоснователна.Уговорените в договора индексации са неотносими за спора, тъй като не доказват нито обедняване, нито обогатяване, а същите биха били относими единствено към иск, основан на договор. Дори по делото да се установи, че ищецът е извършил допълнителни разходи за труд и материали, това не би довело до извод за неоснователно обогатяване на възложителя на работите, а на нормален стопански риск при търговските отношения в условията на пазарна икономика и дори да е налице обедняване на ищеца, то същото не води автоматично до неоснователно обогатяване на Общината.Община Пловдив е възразила за начисляване на ДДС върху исковата претенция, тъй като, за да се третира като разход, ДДС е следвало да е платен реално от ищеца, следвало е да не е ползван данъчен кредит и е следвало да се докаже дали изобщо ЗДДС е приложим в случая.Община Пловдив е поддържала, че, доколкото претенцията е на плоскостта на неоснователното обогатяване, а не на договорно основание, е напълно ирелевантен за спора доводът дали се е възползвала от правото си по чл. 46.4 от договора или не.
Въззивната инстанция е сезирана с въззивна жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени, като погасени по давност.
Във въззивното решение е прието за установено от фактическа страна следното:
Безспорно и установено е, че между страните по делото: Община Пловдив като възложител и „Пътинженеринг“ ЕООД като изпълнител е сключен договор за обществена поръчка по реда на ЗОП, за извършването на ремонт на улици в район „Източен“ и район „Тракия“, съгласно програма за управление на техническата инфраструктура на Община Пловдив – реконструкция, преасфалтиране, кръпки, както и разширение на [улица]и реконструкция на [улица], срещу насрещно задължение за заплащане на възнаграждение в общ размер 9 070 835,51лв., за цялостно извършване на проектните и строително-монтажните работи, включително цената на вложените материали, извършените работи и разходи за труд, механизация, енергия и др., което е реално заплатено от възложителя в сроковете по договора, а за годността на извършените от ищеца работи по договора е съставен констативен акт образец 15 на 29.10.2008г., на 31.03.2009г.. е съставен акт образец 16 на държавната приемателна комисия за установяване годността за ползване на строежа, предмет на договора за обществена поръчка, а на 30.04.2009г. е издадено разрешение за ползването му.
Прието е от въззивна инстанция, че исковата сума в общ размер 796 484,83лв. с вкл. ДДС представлява извършената от ищеца, на основание клаузите на чл. 46.1. /общи условия/ във връзка с изр.2 на чл. 94.3. /специални условия, индексация, съгласно коефициентите, публикувани в книжка „Строителен обзор“ на „Стройексперт-СЕК“, на възнагражденията за извършените от него СМР по актове образец 19, съставени в хода на изпълнение на обществената поръчка през периода от 11.04.2007г. до 25.11.2009г., като актовете обр. 19 са уточнени в молбата на ищеца, вх. № 18945 от 08.07.2020г., а извършената от ищеца индексация на възнагражденията по всеки акт образец 19 са уточнени в таблица № 1 към молба вх. № 18945 от 08.07.2020г.
Въззивният състав е приел, че сумата 128 307,35лв. с включен ДДС е част от общата искова сума и представлява извършената от ищеца индексация на възнагражденията по актовете образец 19 от 11.04.2007г., 11.07.2007г., 20.09.2007г. и 12.12.2007г., за които е съставен констативен протокол № 1/17.12.2008г. и е издадена фактура № 1542/19.12.2008г. и акт образец 19 от 06.03.2008г. по констативен протокол № 2/22.12.2008г., по които е издадена фактура № 1543/22.12.2008г., приети и заплатени от Община Пловдив през 2009г. Въззивната инстанция е констатирала, че по предявен от Община Пловдив срещу „Пътинженеринг“ ЕООД иск по чл.26 ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 94.3. от договора, предвиждаща актуализация на уговорените възнаграждения, е образувано т.д № 968/2013г. на ПОС, по което с влязло в сила решение на 27.04.2017г. тази договорна клауза е прогласена за нищожна, като противоречаща на чл. 43 ал. 1 от ЗОП/отм./, и „Пътинженеринг“ ЕООД е осъдено да върне на Община Пловдив сумата от 128 307,35лв. с ДДС, заплатена на основание на обявената за нищожна клауза, въз основа на издадени фактури за актуализиране на цени, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 18.12.2013г. до окончателното изплащане, която сума, в изпълнение на съдебното решение, „Пътинженеринг“ ЕООД е заплатило на Община Пловдив на 15.05.2017г.
Въззивният съд е приел, че останалата част от исковата сума е сумата 668 177,48лв. с включен ДДС, която представлява актуализация на възнагражденията по останалите посочени протоколи образец 19 / извън тези протоколи обр.10, възнагражденията по които са актуализирани на обща стойност 128 307,35лв. с ДДС/, за които през месец август 2011г. е съставен констативен протокол № 3 и сметка № 3, че за част от тази сума в размер на 144 000лв.с ДДС е издадена фактура № 3324/05.11.2012г., по която на 29.11.2012г. Община Пловдив е отказала плащане, позовавайки се на нищожност на клаузата на чл. 94.3. от договора.Въззивната инстанция е констатирала, че за вземането в общ размер на 668177,48лв. е предявен иск на договорно основание – чл. 46 и чл. 94.3. от договора от „Пътинженеринг“ ЕООД срещу Община Пловдив, по който е образувано т.д. № 269/2013г. на ОС - Пловдив, но производството по делото е прекратено с влязло в сила определение на 04.05.2018г., поради оттегляне на иска - след влизане в сила на решението по т.д.№ 968/2013г., с което е прогласена нищожността на клаузата на чл. 94 т. 3 изречение второ от договора, и след като е оставено без уважение искането на ищеца от 15.03.2018г. за изменение на основанието на предявения иск, като се приеме, че претенцията не е на договорно, а на извъндоговорно основание.
Въз основа на тази фактическа обстановка, съставът на въззивния съд е приел, че е правилен изводът на първоинстанционния съд за основателност на възражението на Община Пловдив за погасителна давност и, на осн. чл.272 ГПК, е препратил към изложените в първоинстанционното решение мотиви за приложимост на общата 5-годишна давност и за началния момент, от който е започнала да тече давността.Въззивната инстанция е формирала и свои мотиви, че началото на 5-годишната давност е моментът на извършеното имуществено разместване, което, в случая, е приемането на работата от възложителя, най-късният момент за което е съставянето на последния акт обр. 19 на 25.11.2009г. и давността е изтекла много преди завеждане на делото на 05.12.2019г.
Изложени са от въззивната инстанция и мотиви по следните конкретните оплаквания във въззивната жалба на ищеца:За неоснователни са приети доводите, че ищецът е бил поставен в по-неблагоприятно положение, основани на сключването на договора след изпълнение на административна процедура по ЗОП, като в тази връзка е прието, че ищецът е участвал и е спечелил обявената обществена поръчка и е сключил договор с конкретни условия, с които е обвързан, но след обявяване от съда за нищожна на клаузата на изр.2 на чл.94.3 от договора, никоя от страните по договора не може да претендира права въз основа на нея, а обявената, поради противоречие с императивни законови разпоредби, нищожност е изначална, от момента на сключване на договора. Изложени са собствени мотиви от въззивния състав за неоснователност на доводите на ищеца във въззивната жалба, че началният момент, от който е започнала да тече давността е 2017г., когато е влязло в сила съдебното решение за прогласяване за нищожна на договорната клауза на изр.2 на чл.94.3 и ищецът е осъден да върне на ответната община сумата 128 307.35лв.В тази връзка въззивната инстанция е приела, че връщането от ищеца на сумата 128 307.35лв. на ответната община през 2017г. е извършено в изпълнение на влязлото в сила решение и не може да се приеме, че оттогава за нея е започнала да тече нова 5-годишна давност, а за размера над 128 307.35лв. до пълния претендиран размер няма основание да се приеме друг начален момент на погасителната давност, различен от момента на приемане на работата, което е съставянето на последния акт обр. 19 на 25.11.2009г.Съставът на въззивния съд е формирал и мотиви за неоснователност на довода, че давността на вземането с правно основание чл.59 ЗЗД за размера над 128 307.35лв. до пълния претендиран размер не е била прекъсната с предявяване на иска, по който е образувано т.д.№ 263/2013г.ПОС, както и не е текла, докато това дело е било висящо, като е посочила, че давността не е била прекъсната и е текла непрекъснато, тъй като предявеният иск по т.д.№ 263/2013г.ПОС е на договорно основание, т.е. различно от основанието на сега предявения иск, и тъй като производството по делото е било прекратено.
Въззивната инстанция е формирала свои собствени мотиви и за неоснователност на предявения иск по чл. 59 от ЗЗД.В тази връзка е констатирала, че въведените от ищеца твърдения са единствено във връзка с обявената за нищожна клауза на договора, даваща възможност за индексация на възнагражденията, и за несъответствие на първоначално договорените и заплатени възнаграждения с тези по посочения справочник на цените в строителството, но липсват конкретни твърдения за извършено реално неоснователно разместване на блага – за обогатяване на ответника за сметка на ищеца.Въззивният състав е приел, че, само по себе си, несъответствието на договорените възнаграждения с тези по посочения справочник не е достатъчно, за да се приеме неоснователно обогатяване, а е необходимо да е установено, че такова е настъпило реално. В тази връзка въззивният съд е посочил, че, тъй като отношенията между страните са по договор за обществена поръчка, чието изменение е допустимо само в конкретно уредените с императивни правни норми хипотези на чл. 43 ал. 2 т. 3 и 4 от ЗОП / отм./ - само при изменение на държавно регулирани цени или при увеличение в цената поради приемане на нормативен акт – до размера, произтичащ като пряка и непосредствена последица от него, а всяка друга промяна след сключването на договора не се отразява на договорените цени - да се допусне присъждане на разликата между пазарните и договорените цени на плоскостта на неоснователното обогатяване би било заобикаляне на императивните законови разпоредби, уреждащи договорите за обществени поръчки. За неоснователни са приети доводите в жалбата за злоупотреба с право на Община Пловдив, чрез позоваване на нищожността на договорна клауза, която самата тя е предложила, като в тази връзка е прието, че и двете страни са се съгласили с всички договорни клаузи, вкл. с клаузата на чл. 94.3. изречение второ. За неоснователно е прието и позоваването от ищеца на предвидените в чл. 46.4. от договора и чл. 43 ал. 4 от ЗОП задължения на възложителя да прекрати договора, тъй като е прието, че не е налице никоя от изброените хипотези: Община Пловдив е изправна страна по договора, тъй като е изпълнила поетите по него задължения, с изключение на тези по нищожната клауза, не се твърдят и не се установяват непредвидени обстоятелства, които да са й попречили да изпълни договора, липсват твърдения и доказателства за нормативно въведени промени, които да налагат прекратяването на договора, както и е констатирано, че и двете страни още през 2009г.са изпълнили договорните си задължения в уговорените срокове. По тези съображения въззивната инстанция е формирала крайни изводи, че не може да се направи извод за неоснователно обогатяване на ищеца за сметка на обедняването на ответника, което е самостоятелно основание за отхвърляне на иска по чл.59 ЗЗД.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по п.4 от изложението произтича от това, че не е обоснована въведената допълнителна предпоставка.Задължение на касатора е да аргументира приложното поле на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по начина, указан в т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, като позоваването на законовата разпоредба не може да изпълни ролята на мотивиране на наличието на приложното й поле. В разглеждания случай касаторът не обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл.280, ал.1 т.3 ГПК:Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена, поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена.Не се поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуващата практика.Не се обосновава и да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба.
Поставените в изложението материално-правни въпроси по п.1 и 2 са свързани с определянето на началния момент на срока на погасителната давност при иск с правно основание чл. 59 ЗЗД.Въпросите са от значение за изхода на делото, тъй като разрешаването им от въззивния съд е обусловило отхвърляне на предявения от касатора иск.Касационното обжалване не може да се допусне, поради отсъствие на допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като даденото от въззивния съд разрешение за началото на давностния срок на вземането не противоречи на задължителната и казуална съдебна практика на ВКС.Съгласно съобразителната част на ППВС № 1/28.05.1979г., в случаите на чл.59, ал.1 ЗЗД погасителната давност за вземането за неоснователно обогатяване започва да тече от момента на получаване на престацията, защото неоснователността на преминаването на блага от имущество на едно лице в имущество на друго съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочената задължителна практика, като е приел, че погасителната давност на претендираното от ищеца парично вземане за индексация на дължимото възнаграждение по сключения между страните договор за изработка е започнала да тече от момента, когато престацията на ищеца е получена от другата страна по договора – ответната Община Пловдив.Отнасянето на началния момент на давността към съставянето на всеки един от посочените от ищеца актове обр.19, последният от които е от 25.11.2009г., вместо към твърдения от касатора момент – 2017г., е резултат от фактическия извод на въззивния съд, че моментът на получаване от ответната община на престацията на ищеца, за която, според него, се дължи индексация, е съставянето на актовете обр. 19.Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС изводите на въззивния съд, които касаят възприемането на фактическата обстановка по спора, са от значение за правилността на въззивното решение и свързаните с тях въпроси не са такива по см. на чл.280, ал.1 ГПК, по повод на които може да се до пусне касационно обжалване.
Неоснователно е и искането за допускане на обжалването и по формулираните от касатора процесуални въпроси по п.3 от изложението, които са свързани с правомощията на въззивната инстанция.
В т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС изрично е възприета принципната постановка на т. 19 на ТР № 1 от 04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която, мотивите на въззивния съд трябва да отразяват неговата решаваща правораздавателна дейност. В създадената непротиворечива казуална практика на ВКС по чл. 290 ГПК /решение по т. д. № 1106/2010г., ІІ т. о., решение по т. д. № 823/2010г., ІІ т. о., решение по т. д. № 866/2012г., І т. о., решение по гр. д. № 1368/2016г., ІV г.о., решение по т. д. № 606/2018г., І т. о. и мн. др./ е прието, че и при условията на ограничен въззив по чл. 269 ГПК, въззивният съд дължи произнасяне по спорния предмет, след надлежно реализирана самостоятелна преценка на фактите и доказателствата, и след обсъждане на въведените от страните доводи и възражения, като следва да формира самостоятелни фактически и правни изводи, при отчитане на обхвата на въззивно обжалване. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния съд от задължението да формира собствени изводи по същество на спорното материално право. Въззивният съд е длъжен да се произнесе и по изложените в жалбата доводи за неправилност на първоинстанционното решение, в рамките на предмета на въззивна проверка по чл. 269 ГПК.
Въззивният съд е съобразил посочената задължителна и казуална практика на ВКС, като е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, изложил е собствени фактически и правни мотиви по съществото на спора и след като е констатирал пълното съвпадение с правните изводи на първата инстанция за срока и началния момент на погасителната давност на вземането, е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, съобразно уредената в чл. 272 от ГПК правна възможност.
Касаторът следва да бъде осъден да заплати направените от Община Пловдив разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба в размер на 15 714лв. с включен ДДС.
Мотивиран от това и на основание чл.288 от ГПК, съставът на I т.о.:
О П Р Е Д Е Л И:

Не допуска касационно обжалване на решение № 204 от 26.11.2021г. по възз.т.д.№ 527/2021г. по описа на Апелативен съд - Пловдив.
Осъжда „Пътинженеринг“ ЕООД да заплати на Община Пловдив разноските за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба в размер на 15 714лв. с включен ДДС./петнадесет хиляди седемстотин и четиринадесет лева/.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:

Членове: