Ключови фрази
Начин на ползване. Консумативни разходи * обезщетение за забава * прекратяване на договор за наем * изтичане на срок * държане * правна квалификация * договорно основание


5
Решение по т.д.№ 2482/2013 год. на ВКС-ТК, І т.о.
Р Е Ш Е Н И Е

№227

София, 07.01.2015 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публичното заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав:

Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова

при участието на секретаря Петя Кръстева, като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 2482 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] срещу Решение № 5 от 08.03.2013 год. по т.д.№ 339/2012 год. на Бургаския апелативен съд с което е потвърдено Решение № 324 от 01.10.2012 год. по т.д. 292/2011 год. на Окръжен съд - Бургас. С това решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от [фирма] срещу Сдружение „И” обективно съединени искове за заплащане на главница в размер на 27263.06 лв., формирана от неплатени наемни вноски за периода м.ІІІ.2011 год – м.VІ.2011 год. (вкл.), както и обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва в размер на 1692.37 лв.
В касационната жалба се съдържа позоваване на чл.281 т.3 ГПК – неправилност на въззивния акт, поради необоснованост и нарушение на материалния закон – чл.236 ЗЗД. Искането е за касиране на обжалваното решение и произнасяне по съществото на спора, като бъдат уважени предявените искове и присъдени разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касация Сдружение “И” не изразява становище.
Касационен контрол е допуснат на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК за произнасяне по въпроса: Автоматичното прекратяване на договора, поради неизпълнение на задължение, приравнява ли се по отношение на последиците си на чл.236 ал.1 ЗЗД, т.е. ако след датата на автоматичното прекратяване на договора, ползването на вещта е продължило със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът счита ли се за продължен за неопределен срок?
Като взе предвид доводите по жалбата и извърши по реда на чл.290 ал.2 ГПК проверка на въззивния акт, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о. приема следното:
Жалбата е основателна.
Предявен е главен иск за посочената по-горе сума, като заявеният петитум е за заплащане цена, съизмерима с договорения наем за периода от автоматичното прекратяване на договора и до датата на предаване държането на наетия имот, както и консумативните разходи. Предявен е и акцесорен иск с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД – обезщетение за забавено плащане на дължимите суми по главницата.
Исковете на [фирма] произтичат от сключен на 27.04.2009 год. по реда на ПУПДТДДУ договор за наем на помещение с площ 180 кв.м., находящо се в сградата на [улица] [населено място]. Договорът е сключен за срок от 5 години при наемна цена 1200 лв. месечно и консумативни разходи дължими от наемателя. Една от предвидените в договора предпоставки за предсрочно прекратяване действието на облигационната връзка е неплащането на наемните вноски. Т.нар. “автоматично прекратяване”, съгласно клаузата на чл.6 и чл.9 ал.2 от договора.
Исковете са обусловени от твърдението на наемодателя, че от м.ІІІ.2011 год. наемателят е престанал да плаща наемната цена, продължавайки да държи наетия имот до началото на м.VІІ.2011 год. Поискал е присъждането по съдебен ред на сумите, посочени по-горе. Съдържанието и петитума на исковата молба не съдържат правна квалификация. В петитума липсва обозначение на претенцията като наемни вноски. Използван е термина “цена за наетото помещение” и консумативни разходи спрямо главната претенция.
Последователно подържаната теза на ответника е, че с неплащането на наемната цена по първата вноска за която е бил неизправен, договорът е прекратен автоматично, съгласно чл.9 ал.2 от него, поради което сумите не могат да бъдат претендирани на договорно основание. В последното по делото заседание се е позовал на доказателства, установяващи, че след прекратяването на договора спорните помещения са били държани от трето лице, но с оглед преклудиране на възражението, доказателствата не са били приети от първоинстанционния съд.
Тезата за недължимост на сумите е възприета от Б. окръжен и Бургаския апелативен съдилища, които са основали становището си за неоснователност на главния иск именно на автоматичното прекратяване на договора и липсата на правна възможност за присъждане на сумите по главницата на договорно основание. Това становище е обусловило и произнасянето по акцесорния иск.
Становището на настоящия съдебен състав по правния въпрос за който е допуснато произнасяне произтича от следното:
С чл.236 ал.1 ЗЗД, законодателят е въвел възможност за продължаване на облигационната връзка по договор за наем след изтичането на срока за който е сключен. Тази хипотеза не урежда продължаване действието на наемен договор, което е преустановено по друга причина – разваляне или предсрочно прекратяване. В тези случаи, ако държането на наетата вещ продължи със съгласието на бившия наемодател, то това държане може да се основава или на нова облигационна връзка (възмездна или безвъзмездна) или да е без основание. В тези случаи от значение би било и дали наемодателят е собственик.
Ако, обаче, държането на веща продължи въпреки противопоставянето на бившия наемодател, то в този случай е без значение дали действието на договора е прекратено поради изтичането на срока, разваляне или автоматично прекратяване (както е в случая) – във всички случаи действието на договора е преустановено и само последиците от държането са съизмерими със задълженията, поети с наемния договор – грижата за вещта, необходимите разходи и пр. Дължи се и обезщетение, съизмеримо с наемната цена, която би могла да бъде получена за периода на продължилото държане – чл.236 ал.2 ЗЗД.
Оттук и отговора на поставения правен въпрос. Автоматичното прекратяване на договора, поради неизпълнение на задължение не се приравнява по отношение на последиците си на чл.236 ал.1 ЗЗД. Ако след датата на автоматичното прекратяване на договора, ползването на вещта е продължило със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът не се счита за продължен за неопределен срок. В този случай, държането на наетата вещ е на отпаднало основание, като последиците се уреждат на плоскостта на чл.236 ал.2 ЗЗД, която норма урежда спецификата на неоснователното обогатяване по отношение на договора за наем с отпаднало действие?
По съществото на спора.
Крайните изводи на въззивния съд са обусловени от разбирането му, че главната искова претенция е заявена на договорно основание и поради това не може да бъде уважена, независимо, че държането на имота е продължило и след автоматичното прекратяване на договора без да е налице плащане на наем респ., обезщетение за ползване и както и консумативни разходи.
Както бе посочено по-горе, безспорно по делото е, че договорът за наем е бил прекратен. Доколкото договорът е под режима на ПУПДТДДУ, а и с оглед клаузите на чл.6 и чл.9 ал.2 от договора, предвиждащи автоматично прекратяване при неплащане на наемни вноски, последващото държане не се основава на възникване на нова облигационна връзка.
Видно от съдържанието на исковата молба е, че няма посочена от ищеца правна квалификация на претенциите му, формиращи главното задължение. Дори да би била посочена такава, тя не е задължителна за съда и той следва да я изведе от съдържанието и петитума на исковата молба, съобразно обхвата на търсената от ищеца защита и определеният от страните по спора предмет на делото. В този случай, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, обуславя правилността на решението му – дали ответниковата престация се дължи на договорно или извъндоговорно основание. В случая, договорното основание не е изрично въведено. Неплащането на наемните вноски или каквото и да било парично обезщетение, както и на суми за консумативни разходи през исковия период е безспорно установено, а и не се оспорва от ответника. Заявеният петитум на [фирма] е за заплащане на “цена за наетото помещение” и консумативни разходи, сочи претенция по чл.236 ал.2 ЗЗД и като такава е следвало да бъде разгледана от съдилищата, които са подходили формално към спора.
Това налага касиране на въззивния акт и произнасяне по същество. Видно от заключението на назначената по делото експертиза, главното задължение е основателно за сумата 27236 лв., а дължимото обезщетение за забава възлиза на 1824.74 лв. – сума надхвърляща претендираната. Поради това, главният иск ще следва да бъде уважен изцяло, а акцесорния – до заявения размер. Списък по чл. 80 ГПК не е представен. На касатора ще следва да бъдат присъдени и направените по делото разноски в общ размер 3894.44 лв., формиран от заплатените държавни такси - 2346.44 лв., възнаграждение за вещо лице – 200 лв. и юрисконсултско възнаграждение - 1348 лв.
Поради изложеното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 5 от 08.03.2013 год. по т.д.№ 339/2012 год. на Бургаския апелативен съд.
ОСЪЖДА Сдружение “” с Булстат №[ЕИК] да заплати на [фирма] с ЕИК- сумата 27236 лв. (двадесет и седем хиляди двеста тридесет и шест лева), представляваща обезщетение за периода м.ІІІ.2011 год. – м.VІ.2011 год. (вкл.) и на основание чл.236 ал.2 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 06.07.2011 год., както сумата и обезщетение за забава до датата на исковата молба, възлизащо на 1692.37 лв.; както и направените по делото разноски пред трите съдебни инстанции в общ размер на 3894.44 лв.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.