Р Е Ш Е Н И Е № 298 гр. София, 10.02.2017г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети декември през 2016г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Ил. Рангелова и в присъствието на прокурора М. Михайлова разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1235 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Р. Л. А. и жалба на частния обвинител Р. К. срещу въззивна присъда № 1339 от 09.03.2016г. на състав на Окръжен съд-гр. Благоевград, постановена по ВНОХД № 393/2015г. В жалбата на адв. Д. се настоява, че присъдата е постановена в нарушение на закона и при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Твърди се, че в конкретната ситуация подсъдимият не е нарушил правилата за движение по пътищата, в т.ч. и тези по чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 16, ал. 1 ЗДвП, а извършеното от негопредставлява спасителна маневра, предприета в ситуация на крайна необходимост, предизвикана от неправомерното поведение на Р. К.. Според жалбата липсва причинно-следствена връзка между поведението на подсъдимия и общественоопасния резултат. Оспорена е субективната съставомерност на поведението на А., като наред с това се възразява, че той е изпълнил задълженията си, произтичащи от чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП. Твърди се, че въззивният съд е нарушил принципите, установени с чл. 13 и чл. 14 НПК, както и изискванията на чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК, а така също и нормите на чл. 303 и чл. 304 НПК. Направено е искане за отмяна на присъдата и за пълно оневиняване на подсъдимия. Като алтернатива на този изход е предложено прекратяване на наказателното производство или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В жалбата на частния обвинител К. е заявено несъгласие с размера на наложеното на подсъдимия наказание, който е определен като необосновано занижен. В тази връзка е отправен упрек към въззивния съд за възприетия от него подход по кредитиране на показанията на свид. К. и обясненията на подсъдимия в частта, описваща поведението на К. преди настъпването на злополуката и показанията на свидетелите Б. и К. относно направено от нея след инцидента признание, че най-вероятно е заспала за кратко по време на движението. Поставен е акцент на факта, че ударът е настъпил в лентата за насрещно движение за подсъдимия. Направено е искане за изменяване на оспорената присъда с увеличаване на размера на наложеното на подсъдимия наказание, свързано с лишаване от свобода, както и на срока на съпътстващата това наказание кумулативна санкция „лишаване от право да управлява моторно превозно средство”. Направено е и алтернативно искане – за връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд със задължителни указания за налагане на по-високо по размер наказание. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата, изложените в нея доводи и направените искания. Представя писмена защита, в която предлага поетапно проследяване на развитието на пътния инцидент с претенция то да възпроизвежда фактическите констатации по оспорената присъда. Възраженията и доводите по същество възпроизвеждат заложените в касационната жалба. Подсъдимият заявява солидарност с казаното от своя защитник и желание преценката за вината му да премине през съобразяване на поведението на К., скоростта на управлявания от нея автомобил и скоростта, с която самият той е управлявал автомобила си към момента на злополуката. Частният обвинител и касационен жалбоподател Р. К. и повереникът й, редовно призовани, не вземат лично участие в съдебното заседание пред касационната инстанция. По делото е постъпило възражение от г-жа К., съдържащо искане за отхвърляне на касационната жалба на подсъдимия, като е заявено, че същият грубо е нарушил правилата за движение, навлизайки с автомобила си в лентата за насрещно движение, в която е настъпила злополуката. Частният обвинител Е. Й. и повереникът й, редовно уведомени за датата и часа на съдебното заседание, не вземат лично участие в него, като не заявяват становище по подадените касационни жалби. Представителят на Върховната касационна прокуратура заявява становище за основателност на жалбите --. Счита, че мотивите към обжалваната второинстанционна присъда не отговарят на изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК, тъй като не съдържат подробно изложение на съображения за взетото решение и формулиране на правни изводи. Предлага се отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, определени от чл. 347, ал. 1 НПК, прие за установено следното: С присъда № 5554 от 14.07.2015г., постановена по НОХД № 430/2015г., състав на Благоевградския районен съд е признал подсъдимия Р. А. за невиновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 2, б. „а” вр. ал. 1, б. „б” вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 ЗДвП. С оспорената по касационен ред присъда Благоевградският окръжен съд е отменил първоинстанционния акт, като е признал подсъдимия А. за виновен в това, че на 12.06.2013 г. , около 06:20 часа, на ПП-1 Е-79 при км. 367 + 100 при управляване на моторно превозно средство – товарен автомобил „М.”, мод. ... с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП и чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП и по непредпазливост причинил телесни повреди на две лица: на Р. В. К. – средна телесна повреда; на Е. Б. Й. – комбинирана политравма, включваща средни и тежки телесни повреди, поради което и на осн. чл. 343, ал. 3, пр. 2, б. „а” вр. ал. 1, б. „б” вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК го е осъдил на три месеца лишаване от свобода, като на осн. чл. 66, ал. 1 НК е отложил изпълнението на това наказание за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. На осн. чл. 343г НК съдът е лишил подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от шест месеца. По жалбата на подсъдимия: Необяснена, а и необяснима е заложената в тази жалба претенция за допуснати от въззивния съд нарушения на принципите, установени в чл. 13 и чл. 14 НПК и на изискванията на чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК. Не са изложени аргументи в тази насока, а по-скоро е направено енигматично внушение, че в дейността на въззивния съд съществуват недостатъци при формирането на вътрешното убеждение, че има тенденциозност и едностранчивост в дейността му. Поради това възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила не биха могли да получат друг отговор, освен такъв в най-общ план. Произнасянето на състава на окръжния съд, предизвикано чрез протест на прокурора и жалби на частните обвинители, е преминало през необходимата и дължима от този съд проверка на правилността на оспорената първоинстанционна присъда, като е осъществен цялостен контрол над нея и пълноценно е изпълнена задачата на въззивната инстанция за проверка на фактическата и юридическа нейна правилност, както и на законосъобразността на извършените от първоинстанционния съд процесуални действия по събиране, проверка и оценка на доказателствата. Прочитът на мотивите към въззивната присъда ясно показва, че контролираният съд е ползвал за формирането на изводите си по фактите единствено годна доказателствена основа, подложил е на собствена оценка всички доказателствени източници, обсъдил ги е поотделно и в тяхната съвкупност, проверил е достоверността им, изяснил е противоречията в тях. Този съд е бил активен, като в рамките на компетентността си и откривайки аргумент за тенденциозност у вещото лице, изготвило приетите в първоинстанционното производство основна и допълнителна авто-технически експертизи, е назначил повторна такава експертиза, приел е заключението й по надлежния ред, след което мотивирано се е отнесъл с доверие към заложените в това заключение изводи. Аргументирани са обстойно всички аспекти на позицията на въззивния съд, както по фактите, така и по правото, като това е сторено по ясен, достъпен и разбираем начин. Липсва едностранчивост и пристрастие при третирането на различните гледни точки в мотивите към обжалваната присъда. Балансирано, с разумни и юридически издържани аргументи контролирания съд е дал отговор на всички, поставени на вниманието му възражения на страните, вкл. обяснил е институтът на крайната необходимост и фигурата на случайното деяние, както и причините за тяхната неприложимост в конкретния случай, позовавайки се и на задължителна практика на Върховния съд. Така е постигнал пълнота и точност на аргументацията, гарантираща в пълна степен правата на всички страни. За пълнота на изследването е необходимо да се отбележи, че с писмената защита на вниманието на касационната инстанция е поставено виждане за етапите в процеса на възникване и развитие на критичната пътна ситуация, довела до инкриминирания инцидент, което, макар и направено с претенция да възпроизвежда фактическите констатации във въззивната присъда, в действителност съдържа съществено отклонение от тези констатации. Като част от фактологията на събитията се претендира първоначалната реакция на подсъдимия при вида на навлезлия в лентата му насрещно движещ се автомобил да е била свързана с намаляване на скоростта и изнасяне на автомобила в дясно. Констатации за подобно маневриране от страна на подсъдимия в обжалваната присъда отсъстват. Те отсъстват и от съдържанието на обвинителния акт, поради което дори да е установил доказателства за съществуването на такъв момент от фактологията по случая, въззивният съд не е могъл да измени фактическото обвинение. Настоящата инстанция, на свой ред и предвид ограничителните норми на чл. 347 – чл. 349 НПК не би могла да подложи оспорената въззивна присъда на проверка с оглед на фактическата нейна обоснованост. Извършеното от въззивния съд фактическо установяване може да се проверява по касационен ред само в контекста на спазването на процесуалните изисквания при формирането на вътрешното убеждение на контролирания съд и обезпечаване на правата на подсъдимия да узнае причините за своето осъждане. А в случая, както вече бе отбелязано, нарушения в тази насока не се констатират. От друга страна, привнасянето на такъв етап от развитието на пътната ситуация не би обслужило по никакъв начин интереса на подсъдимия, а единствено би обусловило по-ранно възникване на опасността в лентата му за движение и би увеличило дистанцията между двата автомобила в този момент. Не би елиминирало обаче факта на допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата за движение с надхвърляне на дължимата според предписанията на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП реакция на възникналата опасност и с неправомерно навлизане в лентата за насрещно движение. Единствените конкретни аргументи в депозираната от защитника на подсъдимия касационна жалба са насочени срещу дадената от въззивния съд правна оценка на приетите за установени факти. Но от тези факти не следва извод за несъставомерност на деянието на А. по чл. 343 НК, както се настоява в тази жалба, поради което е неоснователно водещото в нея възражение за наличие на основания за неговото оневиняване. За установено от фактическа страна въззивният съд е приел, че управлявания от свид. К. лек автомобил, движейки се със скорост около 120 км/ч., е навлязъл в лентата за насрещно движение, правомерно заета в същото време от управлявания от подсъдимия микробус. Виждайки това, подсъдимият насочил воденото от него превозно средство в ляво, при което то навлязло в лентата за насрещно движение. В този момент К. предприела връщане в своята лента. Последвал удар между двата автомобила, като пострадали самата К. и пътувалата до нея Е. Й.. Всяка от двете получила различни по характер и тежест телесни травми, подробно описани в присъдата и съответни на отразените в обвинителния акт. Прието е с въззивната присъда, че в момента на отклоняването на управлявания от подсъдимия автомобил в ляво скоростта му е била около 64 км/ч. (при разрешена за движение в конкретния пътен участък скорост от 90 км/ч.), а в момента на удара и след предприето едновременно със завиването наляво аварийно спиране, скоростта му е било 35,5 км/ч. Според констатациите в тази присъда, в момента на възникването на опасността с неправомерното навлизане на автомобила на К. в заетата от управлявания от подсъдимия лек автомобил пътна лента отстоянието между двете превозни средства е било около 159 метра, при опасна зона за спиране на т.а. „М.” 51 м. и опасна зона за спиране на л.а. „П.” – не по-малка от 174 м. Този механизъм на автозлополуката не се оспорва от подсъдимия и от неговия защитник. Техните възражения са ориентирани към обосноваване отсъствието на допуснати от подсъдимия нарушения на правилата за движение, тъй като изменението в траекторията на движение на автомобила, който е управлявал, е било извършено като спасителна маневра за избягване на внезапно възникналия в опасната му зона за спиране риск и наличие на причинно-следствена връзка на съставомерния резултат единствено с поведението на управлявалата лекия автомобил „П.” Р. К.. Тези доводи са неоснователни. Те възпроизвеждат постановки, съществували в практиката на Върховния съд до приемането на Тълкувателно решение № 106/83г. на ОСНК и преодолени чрез него. Несъмнено е, че внезапното навлизане в лентата за движение на управлявания от подсъдимия автомобил на друго, при това насрещно движещо се превозно средство, е създало изключително рискова ситуация. В тази ситуация подсъдимият е имал задължение единствено да промени режима на движение чрез намаляване на скоростта или предприемайки аварийно спиране, но без да напуска своята пътна лента, както го е задължавало предписанието на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, като е без значение дали опасността е възникнала в опасната зона за спиране на автомобила му или извън нея. Ако се бе ограничил с предприемане на тези действия, при евентуално настъпване на съставомерни последици той не би бил наказателно отговорен за тях, тъй като за него деянието би се явявало случайно. А в случая според изводите на приетата от въззивния съд авто-техническа експертиза подсъдимият е имал техническа възможност чрез предприетото от него аварийно спиране и без да отклонява автомобила си в ляво да избегне злополуката, като в този случай двата автомобила биха се разминали. Т.е. конфликтът е бил предотвратим по начина, предписан от чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Но подсъдимият не се е ограничил до избора между предоставените му от тази норма варианти на правомерно поведение за избягване на опасността. Предприетото от него завиване на ляво е надхвърляло дължимото в конкретната ситуация поведение и за това противоречи на предписанието на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП. То е неправомерно, независимо от това, че е целяло да предотврати злополука. Моментната преценката на подсъдимия, че л.а. „П.” ще продължи неправомерното си движение и че единствения вариант за избягване на фронтален удар с него е чрез навлизане в лентата за насрещно движение, е била неправилна, като се има предвид по-нататъшното развитие на ситуацията. Немислимо е да се отправя съдържащият се в касационната жалба укор към свид. К. за това, че не е останала в лентата, предназначена за движение в противоположната на избраната от нея посока, а е предпочела, макар и след реализиране на нарушение на правилата за движение, да се съобрази с предписанията на закона за разположение на превозните средства върху платното за движение и се е върнала в своята пътна лента. Като водач на МПС, тя е била длъжна да стори именно това. Ако и подсъдимият бе направил същото, т.е. ако се бе съобразил със задължението си да остане в пътната лента, предназначена за движение в избраната от него посока, злополуката не би възникнала. Напускайки своята пътна лента, той е допуснал нарушение на чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП, като е бил длъжен и е могъл да предвиди възникването на критична ситуация с общественоопасен резултат. Предприетата от него маневра, макар и извършена с цел за спасяване, е неправомерна, като лишени от юридическа стойност са възраженията, че тя е реализирана в ситуация на крайна необходимост. За да е налице крайна необходимост, задължително условие е причинените от деянието вреди да са по-малко значителни от предотвратените. Разяснявано е вече в практиката на В(К)С (ТР № 106 от 31.10.1983г. по н.д. № 90/82г., ОСНК; Р № 1132 от 08.12.1980г. по н.д. № 1035/80г., ІІІ н.о.; Р № 15 от 17.02.2011г. по н.д. № 525/2010г., ІІ н.о.), че крайна необходимост при пътно-транспортно произшествие ще е налице, когато, за да се спаси човешки живот, се причинява увреждане на по-малоценни блага, като такива ще са случаите, когато се уврежда имущество. Съответно, няма крайна необходимост, когато увредените блага са по-ценни или са равностойни на тези, чието увреждане е било предотвратено. В конкретния случай именно това определящо условие отсъства, предвид причинените съставомерни телесни увреждания на двете пострадали лица. Неоснователно е и възражението, че принос за настъпването на този резултат има единствено К.. С поведението си тя несъмнено е допринесла за възникването на критичната пътна ситуация, довела в развитие до общественоопасния резултат, но това не изключва причинно-следствената връзка между допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата за движение и този резултат. Предвид оплакването на защитата за изцяло неоснователно ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия, настоящият състав на ВКС прецени, че следва да извърши проверка на наложеното наказание, макар довод срещу неговата справедливост да не е изложен в подадената от адв. Д. касационна жалба. При определянето на наказанието лишаване от свобода при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК са съобразени всички релевантни обстоятелства, свързани с личността на подсъдимия и с тежестта на конкретното деяние. Приносът на постр. К. за възникването на злополуката справедливо е съобразен от въззивния съд при преценката на степента на вината на подсъдимия и съответно при определянето на размера на това наказание. Не така е подходил съда обаче при преценката за срока, за който е необходимо подсъдимият да бъде лишен от право да управлява моторно превозно средство. Необосновано в присъдата, а и от данните по делото този срок е бил определен над срока на лишаването от свобода. Съдът е приел, че по-снизходително третиране на подсъдимия при допуснатите от него нарушения на правилата за движение и с оглед тежестта на резултата би било неоправдано. Пренебрегнал е обаче факта, че наказанието, вкл. и това по чл. 343г НК, следва да бъде строго съобразено с обществената опасност, както на деянието, така и на дееца, за да се постигне целения с него ефект. В случая обстановката, при която е настъпила злополуката, е в резултат на усложняване на пътната ситуация от друг участник в движението, поради което проявената от подсъдимия непредпазливост в тази ситуация сама по себе си не го определя като рисков водач на МПС. Данните от наличната по делото справка за предходно допуснати от него нарушения на правилата за движение показват, че той е правоспособен водач на МПС , кат. А, С, С+Е и Д от 1981г. – 2001г. като до датата на инкриминираното събитие е бил трикратно санкциониран за нарушения на ЗДвП и ППЗДвП, сред които за неползване на обезопасителен колан и за неносене на документ за сключена застраховка „Гражданска отговорност“ за превозното средство, което управлява. Всички тези обстоятелства са останали недооценени от въззивния съд при определянето на срока на наказанието по чл. 37, т. 7 НК. Тази санкция следва да се намали до срока на лишаването от свобода, като в този смисъл въззивната присъда следва да бъде изменена. По жалбата на частния обвинител К.: Жалбата е неоснователна. Макар да са изложени в контекста на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, част от аргументите в нея са по същество ориентирани към оспорване на обосноваността на въззивната присъда от гледище на съдържащата се в нея съдебна оценка на обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите К., Б. и К. при установяването на поведението на К. преди възникването на удара. Обсъждането на тези аргументи предполага извършване на самостоятелен доказателствен анализ от страна на касационния съд. С такива правомощия касационната инстанция не разполага. Осъществяваният от нея контрол е ориентиран единствено към правилното прилагане на материалния закон, към спазването на процесуалните правила при оценката на доказателствата, гарантиращи правилност на извършеното от контролирания съд фактическо установяване, както и към справедливостта на наложеното наказание. Именно поради това довода в коментираната жалба срещу съдебната оценка на част от доказателствените източници, за да получи отговор по касационен ред, може единствено да бъде обсъден от гледище на законосъобразността на цялостния процес по формиране на вътрешната увереност на контролирания съд по релевантните факти. Извършената в тази насока касационна проверка, както бе посочено вече по-горе в настоящото изложение при обсъждането на жалбата на адв. Д., не потвърждава претенциите за недостатъци в процесуалната дейност на въззивния съд. От друга страна, съгл. чл. 14 НПК съдът взема решенията си по вътрешно убеждение. Методът за оценка на доказателствената съвкупност, който законът е установил в тази норма изключва предустановеност на силата на което и да е от доказателствата и доказателствените средства. Това важи и за обясненията на подсъдимия, и за свидетелските показания, в т.ч. и за показанията на пострадалия от престъплението, които също нямат предустановена абсолютна процесуална стойност. Съответно, съдът няма задължение всякога и на всяка цена да им признае пълнота и достоверност. Напротив, той е длъжен да бъде критичен към тяхното качество така, както и към всички останали доказателства и доказателствени източници. Този именно подход е бил следван от въззивния съд при оценката на показанията на свид. К.. Съдебните изводи за достоверност на обясненията на подсъдимия и на показанията на цитираните в жалбата свидетели не са произволни. Съдът е изложил аргументи, относими към смисловия и информационния техен капацитет, показващи извършена преценка за вътрешната и външната тяхна съгласуваност и следване на правилата на формалната и аргументативната логика. Самата Р. К. в нарушение на чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП, навлизайки в правомерно заетата от микробуса на подсъдимия пътна лента, е имала принос, при това решаващ за възникването на критичната пътна ситуация, довела в развитие до автозлополуката и съставомерния резултат. Налице е поради това съпричиняване от нейна страна, какъвто извод е направил и въззивния съд. Този принос правилно е бил съобразен при отмерването на приложимото спрямо подсъдимия наказание, като е отчетено решаващото му значение за настъпването на автозлополуката. Размерът на наложеното наказание от три месеца лишаване от свобода е съобразен с изискването за справедливост. Това наказание съответства на тежестта на деянието и на вината на подсъдимия. Поради това няма основания за преоценка на начина, по който въззивния съд е разрешил проблема с това наказание, заслужено чрез инкриминираното поведението на подсъдимия. Поради изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 1339 от 09.03.2016г. на Окръжен съд-гр. Благоевград, постановена по ВНОХД № 393/2015г. в частта досежно приложението на чл. 343г НК, като НАМАЛЯВА срока, за който подсъдимият Р. Л. А. е лишен от право да управлява моторно превозно средство от ШЕСТ МЕСЕЦА на ТРИ МЕСЕЦА, считано от влизането на присъдата в сила. ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата й част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.