8 РЕШЕНИЕ № 71 гр. София, 12 април 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети март две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП АНТОНИ ЛАКОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 154 / 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по постъпила жалба от подсъдимия Е. Л. В., чрез защитника му – адвокат К., срещу въззивно решение № 276/20.11.2018 год., постановено по в.н.о.х.д. № 511/2018 год., по описа на Апелативен съд – Пловдив. В жалбата се твърди, че въззивният съдебен акт е неправилен, незаконосъобразен и необоснован. В писмено допълнение към нея се излагат доводи за допуснати съществени процесуални нарушения изразяващи се в провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т.2 от НПК, без да са налице процесуалните предпоставки за това. Прави се възражение и за изтекла давност за наказателно преследване, тъй като от последното деяние в рамките на продължаваното престъпление до повдигане на обвинение на подсъдимия е изминал срок по-голям от посоченият в разпоредбата на чл. 80, ал.1, т.3 от НК. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подс. В. – адвокат К. Н., поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Изразява становище, че при определяне на наказанието не е съобразен неразумно дългият период, изминал от извършване на престъплението до постановяване на присъдата, наличието на който следва да бъде преценен като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство. Прави алтернативно искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане или намаляване размера на наложеното на подсъдимия наказание. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно. Подсъдимият Е. Л. В. поддържа жалбата и становището на защитника си, като прави искане да бъде отменено обжалваното въззивно решение, а делото върнато за ново разглеждане. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 47/17.05.2018 год., постановена по н.о.х.д. № 770/2018 год., по описа на Окръжен съд – Пловдив, подсъдимият Е. Л. В. е признат за виновен в това, че в периода месец август 2004 год. – месец юни 2006 год., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на управител и представител на дружеството „О. МЛ“ Е. – [населено място], избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери - 638 720, 92 лева за дружеството „О. МЛ“ Е., представляващи дължим данък върху добавената стойност, като потвърдил неистина в справки – декларации по ЗДДС, съгласно чл. 100, ал.2 и ал.3 от ЗДДС /стар/ и чл. 89, ал.1, от ППЗДС /стар/, подадени пред ТДД – Пловдив и с цел да осуети установяването на данъчни задължения в особено големи размери – 638 720,92 лв., използвал счетоводни документи с невярно съдържание – отчетни регистри – дневници за покупките на „О. МЛ“ Е. Пловдив, в които отразил данъчни фактури по доставки с право на пълен данъчен кредит, без да е налице доставка по смисъла на ЗДДС, в резултат на което е укрил данъчни задължения в особено големи размери общо 638 720,92 лв., поради което и на основание чл. 257, ал.1, вр. с чл. 256, вр. с чл. 255, ал.1, вр. с чл. 26, ал.1, вр. с чл. 2, ал.2 от НК и чл. 373, ал.2 от НПК вр. с чл. 58а, ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на две години лишаване от свобода и глоба в размер на 5000 лева. На основание чл. 66, ал.1 от НК изтърпяването на наложеното наказание лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. Първоинстанционна присъда е обжалвана от подсъдимия с оплакване за несправедливост на наложеното наказание пред Апелативен съд – Пловдив, който с въззивно решение № 276/20.11.2018 год., постановено по в.н.о.х.д. № 511/2018 год., я потвърдил изцяло. Касационната жалба срещу въззивното решение е допустима, тъй като е подадена от страна, която има право на това и е депозирана по отношение на акт от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. На първо място следва да бъде разгледано възражението на касатора за изтекла преследвателна давност по чл. 80, ал.1, т.3 от НК, тъй като това предопределя необходимостта от проверка за наличието на останалите претендирани касационни основания. Разпоредбата на чл. 80 от НК предвижда изключване на възможността за наказателно преследване, когато са изтекли предвидените в нея давностни срокове. Съгласно нормата на чл. 81, ал.2 от НК давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето за преследване, и то само спрямо лицето, срещу което е насочено преследването, като след свършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова давност. Действието следва да е процесуално, осъществено от компетентен орган, в рамките на наказателното производство и подчинено на правилата на НПК. Необходимо е то да е конкретизирано – с него трябва да се осъществява наказателно преследване за определено престъпление и спрямо конкретно лице. В правната теория /“Давността в наказателното право“ – А. Г./ и съдебната практика / ТР № 28 / 1959 г. по н.д. № 19 / 1959 г. на ОСНК; ТР № 96 / 1961 г. по н.д. 76 / 61 г. на ОСНК; реш. № 305/2002 г. по н.д. 177/2002 г., ВКС, НК, І – во н. о.; реш. № 46/ 01.04.1985 год. по н.д. №16/1985 г. на ВКС, НК, І – во н. о./ се приема, че процесуални действия, които прекъсват преследвателната давност са образуване на наказателното производство срещу определено лице, привличане и разпит на лице в качеството на обвиняем, изготвяне на обвинително заключение, предаване на делото в съда, насрочване на съдебно заседание и други. От постановление за образуване на досъдебното производство / том І от ДП № 788/ 2007 год. по описа на ОД на МВР Пловдив/ е видно, че наказателното производство е образувано на 04.01.2008 год. срещу Е. Л. В. за деяние по чл. 257, ал.1, вр. с чл. 255, ал.1, пр.2, вр. с чл. 26, ал.1, вр. чл. 2, ал.1 и ал.2 от НК, извършено в периода от м. април 2004 до м. май 2006 г., в качеството му на управител и представител на „Оранжерии МЛ“ Е.. Първоинстанционната присъда и въззивното решение, атакувано с касационната жалба, са постановени по отношение на подс. В. за същото престъпление. Към датата на последното деяние в рамките на продължаваното престъпление, в извършването на което е обвинен В., нормата на чл. 257, ал.1 от НК е предвиждала наказание от две до десет години лишаване от свобода и глоба от 5000 до 20 000 лева. Съгласно чл. 80, ал.1, т. 3 от НК наказателното преследване се изключва по давност, когато то не е възбудено в продължение на десет години за деяния, наказуеми с лишаване от свобода повече от три години. От извършването на последното деяние в рамките на продължаваното престъпление – юни 2006 година, до привличането на В. като обвиняемия с постановление от 16.11.2017 год., несъмнено е изтекъл срок по - голям от десет години, а именно – единадесет години и пет месеца. С образуването на посоченото наказателно производство на 04.01.2008 г., срещу същия обвиняем и за същото деяние обаче, е прекъсната преследвателната давност за това престъпление. След прекъсването, съобразно разпоредбата на чл. 81, ал. 2, изр. 2 от НК, започва да тече нова давност, като срокът й – десет години, не е изтекъл към датата на привличането на обвиняем - 16.11.2017 год. Към настоящият момент не е изтекла и абсолютната давност за наказателно преследване по чл. 81, ал. 3 от НК, която в конкретния случай е петнадесет години, поради което наказателното производство не подлежи на прекратяване и на това основание. Несподеляеми са аргументите на защитата, свързани с изменението на разпоредбата на чл. 214, ал. 3 от НПК /ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 год./, според която в постановлението за образуване на досъдебното производство не се посочват имената на лицето, за което има данни, че е извършило престъплението. Визираната от защитника норма е процесуална, нейното действие е за в бъдеще и няма отношение към давността, която е институт на материалното право. Иначе казано, въвеждането на посоченото ново процесуално правило не води до промяна на факта, че с образуването на наказателно производство срещу подсъдимия В. за същото деяние, за което е постановено обжалваното въззивно решение и потвърдената с него осъдителна присъда, е прекъсната давността за наказателното му преследване. На следващо място в касационната жалба се оспорва законосъобразността на преценката на предходните съдебни инстанции за провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. В подкрепа на твърдението за отсъствие на процесуалните предпоставки по чл. 372, ал.4 от НПК, се сочи противоречивостта на събраните на досъдебното производство доказателства, относно размера на инкриминираните данъчни задължения. Въззивният съд в обжалвания съдебен акт е изложил подробни и добре аргументирани съображения относно неоснователността на това възражение, които настоящият съдебен състав изцяло споделя. В съответствие с указанията, дадени с ТР № 1/06.04.2009 г., по т. д. №1/2008 г. на ОСНК на ВКС, контролираният съд правилно е съобразил, че за провеждане на съкратено съдебно следствие не е задължително всички събрани на досъдебното производство доказателства да подкрепят повдигнатото обвинение, съответно самопризнанието на подсъдимия. Достатъчно е тези, на които се основава обвинението, в своята съвкупност по несъмнен начин да установяват авторството на деянието и всички негови съставомерни признаци. Отнесено към настоящия казус това означава на досъдебното производство да са събрани доказателства сочещи подс. В. като извършител на инкриминираното му данъчно престъпление, доказателства за използваните от него документи с невярно съдържание / съответните счетоводни документи – фактури за доставки, дневници, данъчни справки – декларации по ЗДДС (стар), счетоводни регистри – дневници за покупки/, както и за размера на дължимите и укрити данъчни задължения. Такива доказателства, установяващи посочените факти, са събрани на досъдебното производство и са ползвани като надеждна доказателствена основа, върху която първоинстанционният съд, а впоследствие и въззивният съдебен състав са изградили фактическите и правните си изводи. Обстоятелството, че на досъдебното производство първоначално е изготвена съдебно - счетоводна експертиза /ССчЕ/, установяваща много по-нисък размер на укритите данъчни задължения, от посочените в обвинителния акт, не води до извода, че е налице непреодолимо противоречие между доказателствените източници, изключващо провеждането на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т.2 от НПК. Видно от доказателствените материали, събрани по делото, първата ССчЕ / изготвена от вещото лице К. И./ се е позовала изцяло на констатациите, отразени в ревизионния акт, съставен в резултат на извършената данъчна проверка на „Оранжерии МЛ“ Е. от свидетелките Н. П. и В. В., без да са съобразени свидетелските показания на лицата, представляващи дружествата, посочени като доставчици в декларираните от подсъдимия фактури за покупка на гориво, както и всички останали доказателства, събрани по делото след нейното изготвяне. Това е наложило назначаването на повторна ССчЕ с постановление от 19.04.2017 год. / том 25, л. 44 от ДП/, която е била изготвена от вещото лице Н. Ю. А., като същото е взело предвид цялостната доказателствена съвкупност, събрана на досъдебното производство, изясняваща всички факти относими към предмета на доказване. Пълнотата, обосноваността и точността на посоченото заключение е дало основание на контролирания съд да приеме визираните в него експертни констатации. Некоректно в касационната жалба е посочено, че в това заключение е отразен по-нисък размер на действително дължимия от „Оранжерии МЛ“ Е. данък- 3492,13 лв., от декларирания от подсъдимия – 6625, 10 лв., за месец ноември 2004 г., използвайки визираното разминаване като довод в подкрепа на твърдението за незаконосъобразно проведено съкратено съдебно следствие. Внимателният прочит на заключението на ССчЕ / л. 62- л. 62 от том 25 на ДП/ налага извода, че такова несъответствие между отразените в ССчЕ размери на декларирания и реално дължимия ДДС не е налице. Действително, посочената от касатора неточност е допусната, но в обстоятелствената част на обвинителния акт /л. 6 от обв. акт/, а не в експертното заключение, която обаче не е довела до промяна на крайния извод относно общия размер на действително дължимия и укрит ДДС от дружеството, управлявано от подсъдимия. Констатациите, отразени в посоченото заключение на ССчЕ, са залегнали в основата на повдигнатото на Е. В. обвинение, като са отразени в постановлението за привличането му като обвиняем / т. 25, л. 115 от ДП/ и в обвинителния акт. Пред първоинстанционният съд подс. В. е признал всички факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, включително и тези отнасящи се до установения по експертен път размер на укритите данъчни задължения. При това положение, първоинстанционният съд преценявайки правилно, че самопризнанието на подсъдимия се потвърждава от доказателствата, събрани по делото / заключението на ССчЕ, изготвена от експерта А., показанията на свидетелите Х., Г., Б., Д., А., Д., П., П. и В. и всички писмени документи/, е достигнал до законосъобразния извод, че не са налице процесуални пречки за провеждане на съкратено съдебно следствие, а впоследствие и за осъждане на дееца по повдигнатото срещу него обвинение. Утвърждавайки като правилен този процесуален подход и излагайки убедителни съображения относно приемането на възраженията на защитата за неоснователни, въззивният съд на свой ред е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал.2 от НПК. В заключение следва да се посочи, че при провеждане на диференцираната процедура по глава ХХVІІ не са допуснати нарушения като заявените от касатора, които да обуславят наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК. Основателно е възражението на жалбоподателя за несправедливост на наложеното наказание. Предходните съдебни инстанции са съобразили наличието на смекчаващи отговорността обстоятелства, като правилно са преценили, че санкциите следва да бъдат определени близо до минималния размер на наказанията, предвидени за деянието по чл. 257 от НК / отм./, в редакцията му към месец юни 2006 год., като в съответствие с разпоредбата на чл. 58а, ал.1 от НК са редуцирали определеното наказание от три години на две години лишаване от свобода. В недостатъчно пълна степен обаче, е отчетен като смекчаващо отговорността обстоятелство изключително дългият срок на провеждане на наказателното производство. Същото е образувано две години / на 04.01.2008 г./ след последното деяние в рамките на продължаваното престъпление /юни 2006 г./, като подсъдимият В. е привлечен към наказателна отговорност едва с постановление от 16.11.2017 год., по-малко от два месеца преди да изтече давността за наказателно преследване /на 04.01.2018 г./. Наказателното производство няколко пъти е спирано във връзка с издирването и разпита на свидетелката Т. и впоследствие възобновявано, като за близо девет годишен период не са извършени каквито и да било процесуално - следствени действия. Подсъдимият по никакъв начин не е допринесъл за забавянето на наказателното производство. Имал е коректно процесуално поведение, като изразеното от него съгласие за провеждане на съкратено съдебно следствие всъщност е довело до финализиране на наказателния процес преди да изтече абсолютната давност за наказателното му преследване. Образуваното и водено срещу В. наказателно производство/ макар и същият да е бил с повдигнато обвинение само през последните две години/ го е поставило в ситуация на несигурност за един изключително продължителен период от време. Дългият срок, изтекъл от довършване на престъплението до реализирането на наказателната отговорност, надхвърлящ значително рамките на разумния срок за провеждане на наказателно производство, предвид вида и характера на деянието, за което е водено, следва да бъде отчетен като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство по смисъла на чл. 58а, ал.4, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 от НК. Посоченото налага определяне на наказание лишаване от свобода под минималния предвиден в чл. 257 от НК /отм./ размер от две години, а именно в размер на една година лишаване от свобода. Преценката на предходните инстанции относно отлагането на изтърпяването на наложеното наказание е правилна, като настоящият съд намира за справедливо да бъде намален и изпитателният срок, определен на основание чл. 66, ал.1 от НК, от четири на три години, считано от влизане на присъдата в сила. По отношение на наложената глоба решението на контролирания съд е справедливо, предвид изключително високия размер на предмета на престъплението, като настоящият съд не намира основание за приложение на разпоредбата на чл. 55, ал.3 от НК. По изложените съображения обжалваното въззивно решение следва да бъде изменено, с оглед на което и на основание чл. 354, ал.2, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 276/20.11.2018 год., постановено по в.н.о.х.д. № 511/2018 год., по описа на Апелативен съд – Пловдив, като на основание чл. 58а, ал.4, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 от НК намалява размера на наложеното на подсъдимия Е. Л. В. наказание лишаване от свобода от две години на една година, както и изпитателния срок, определен на основание чл. 66, ал.1 от НК, от четири години на три години, считано от влизане на присъдата в сила. ОСТАВЯ в сила въззивното решение в останалата му част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.