4 Р Е Ш Е Н И Е № 491 гр. София, 03.01.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на осемнадесети ноември две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Ст. Бумбалова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 2306 по описа за 2011 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Р. Р. Я. против въззивно решение № 61/26.05.2011 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, втори състав, постановено по ВНОХД № 156/2011 г., с което е била потвърдена присъда № 26/07.03.2011 г. по НОХД № 3199/2010 г. на Пловдивския окръжен съд. С тази присъда Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимия Р. Р. Я. за виновен в това, че на 12.02.2010 г., в гр. Пловдив причинил смъртта на Х. Б.И. поради немърливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност – строителство: като технически ръководител при [фирма] на обект „сгради със смесено предназначение с височина 24 м. в УПИ ІІ-11, 145, кв. 99а”, немърливо изпълнил задължения си по чл. 26, т. 1, чл. 24 ал. 1 и ал. 2, чл. 60 ал. 1 от Наредба № 2/22.03.2004 г. на Министъра на труда и социалната политика и Министъра на регионалното развитие и благоустройството за минималните изисквания за здравословни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи и по т. 2. 13 от Приложение № 2 към чл. 2 ал. 2 от същата Наредба, поради което на основание чл. 123 ал. 1, вр. чл. 2 ал. 2, вр. чл. 55 ал. 1, т. 2, б. „б” го е осъдил на пробация, включваща пробационните мерки по чл. 42а ал. 2, т. 1 и т. 2 – „задължителна регистрация по настоящ адрес” с периодичност 2 пъти седмично и „задължителни периодични срещи с пробационен служител”, и двете за срок от по 6 месеца. Присъдил е в тежест на подсъдимия да заплати направените по делото разноски. В жалбата на подсъдимия, поддържана в с. з. пред ВКС от упълномощения му защитник, се изтъкват доводи за присъствие на касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 – 2 от НПК. По същество се твърди, че приравнявайки дейностите „работа на височина”, „махане на челни дъски” и „декофриране” въззивният съд незаконосъобразно е потвърдил осъждането му по чл. 123 от НК, свързано с неизпълнение на задължения по чл. 60 ал. 1 от Наредба № 2/2004 г. (каквото той е нямал, защото свалянето на челни дъски не е елемент от дейността „декофриране”) и по т. 2. 13 от Приложение № 2 към чл. 2 ал. 2 от същата Наредба (каквото не е осъществил, защото не е разпореждал да се извършва „декофриране” или „сваляне на челни дъски”). Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на окръжния съд. Прокурорът от ВКП намира жалбата на подсъдимия за неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. Твърденията за несъставомерност на деянието по чл. 123 ал. 1 от НК поради отсъствието на допуснати нарушения по чл. 60 ал. 1 от Наредба № 2/2004 г. и по т. 2. 13 от Приложение № 2 към чл. 2 ал. 2 от същата наредба, дължащо се на неправилна интерпретация на технически термини и на доказателствата за разпоредените задачи на работниците, между които и пострадалия Х. И., са изцяло неоснователни. Внимателният прочит на мотивите както на първата, така и на въззивната инстанция, дава съвсем ясна представа за обхвата на задачите, които подсъдимият като техническият ръководител на строителния обект, е възложил на работниците – да почистят снега, а след това да декофрират плочата на кота +11, 50 (пода на петия етаж и тавана на четвъртия етаж, което е изисквало първо да се демонтират челните дъски) и въз основа на какви доказателства те са били установени – показанията на св. С. А. и св. Н. И., както и частично обясненията на подсъдимия Р. Я.. Тъй като по извеждането на тези правно релевантни факти не се твърдят, а и не се установяват процесуални нарушения, ВКС не намира за нужно да отделя повече внимание на този въпрос. Същественото в случая обаче е не само това, а факта, че след като подсъдимият е възложил тези задачи, а те са свързани с работа на височина, за които се прилагат специфични изисквания за безопасност – ползване на колективни и лични средства като предпазни каски, колани и осигурителни въжета, той не е осъществил нужния личен контрол, защото е бил ангажиран с други задачи на различно място. Поради това, твърденията, че не е допуснал нарушения по чл. 60 ал. 1 от Наредба № 2/2004 г. и по т. 2. 13 от Приложение № 2 към чл. 2 ал. 2 от същата наредба очевидно не могат да споделени. Първата разпоредба е изисквала работата на височина да се извършва при осигурена безопасност от падане на хора чрез подходящо оборудване, колективни и/или лични предпазни средства, а втората – при декофриране да се използват предпазни очила, а при работа на височина с опасност от падане - предпазни каски и колани. Всъщност те са част от инкриминираните му нарушения, които конкретизират и са във връзка с тези по чл. 26, т. 1 и чл. 24 ал. 1 от Наредбата, възлагащи му задължение да осигури и контролира безопасното извършване на посочените по-горе задачи, което той не е сторил. В този аспект не се съзират никакви смесвания на термини, както се поддържа в жалбата. Водещото нарушение е неосъществяването на контрола при възложена работа на височина, като е без особено значение дали работниците фактически са започнали същинската работа по декофриране на плочата или само са извършвали отстраняване на челните дъски т.е. демонтаж на строителни елементи (което е част от строителните и монтажни работи, регламентирани в Наредбата), в процеса на който пострадалият се е подхлъзнал и паднал, а впоследствие починал. По делото е било установено, че не е имало изготвен план за безопасност на фаза проектиране, който поначало е най-ефективния начин за елиминиране и контрол на риска от падане при работа на височина (вж. допълнително заключение на СТЕ на л. 184 и сл. и допълнения на експерта в с. з.), а изграждането на ограждения, мрежи, парапети е било технологично трудно изпълнимо в случая. Това обаче съвсем не освобождава техническия ръководител от отговорност, след като той е имал конкретни задължения, изводими от цитираните по-горе разпоредби, да контролира начина на изпълнение на възложените задачи и да не допуска работниците да извършват работа на височина без предпазни каски и колани и въжета, подсигуряващи ги при падане. При тези съображения ВКС намира, че с поведението си той е реализирал състава на чл. 123 ал. 1 от НК, на което основание е бил правилно признат за виновен и осъден. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 61/26.05.2011 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, втори състав, постановено по ВНОХД № 156/2011 г., Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.