Р Е Ш Е Н И Е № 5 гр. София 04.07.2016 г.. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на 18 януари през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдия З.Атанасова гр.дело № 2723 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството по делото е по реда на чл. 290 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата И. С. К., чрез адв. И. М. срещу решение № 18494/20.11.2014 г. по гр.дело № 2575/2014 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решението от 11.04.2013 г. по гр.дело № 34858/2012 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателката срещу [фирма] [населено място] иск с пр.осн.чл.74 ЗЗД, вр.чл.266 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 21 161.53 лв., представляваща платено от ищцата задължение на дружеството за заплащане на възнаграждение по договор за изработка, с предмет ремонт на собствения му автомобил „П. К.”, за което била издадена фактура № 2192/21.03.2008 г. Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение са процесуална недопустимост, тъй като съдът се произнесъл по непредявен иск. Според жалбоподателката предявения от същата иск е с пр.осн.чл.59 ЗЗД, на която правна квалификация сочат изложените фактически основания в исковата молба и заявения петитум. Поддържа също, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила. Ответникът по касационната жалба [фирма] -с предишно наименование [фирма] [населено място], чрез юрисконсулт А. Т. е изразил становище в писмен отговор за неоснователност на касационната жалба по същество. Третото лице помагач на страната на ответника [фирма] [населено място] не е изразило становище по касационната жалба. С определение № 1039/12.09.2015 г., постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, поради наличие на вероятност решението да е процесуално недопустимо. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение Софийски градски съд се е произнесъл по предявен иск с пр. осн.чл. 74 ЗЗД, вр. чл.266 ЗЗД. От фактическа страна е прието, че на 30. 08. 2006 год. е сключен договор за финансов лизинг, с който лизингодателят [фирма] предоставил на лизингополучателя [фирма] един брой употребяван автомобил „П. К.”. Прието е, че с приемо-предавателен протокол, съставен на 11. 09. 2006 год. на лизингополучателя е предаден лек автомобил марка „П. К.” с рег. [рег.номер на МПС] . Прието е, че в случая е издадена фактура № 2192/21. 03. 2008 год. от [фирма] за извършена услуга ремонт на автомобил „П. К.”, с peг. [рег.номер на МПС] на стойност 21161.53 лева, по която като получател е посочено ответното дружество. Посочил е, че фактурата е подписана от представител на дружеството, извършило услугата и за получател от лицето И. К.. Въз основа на фискален бон, издаден на 21. 03. 2008 год. е прието за установено, че сума в размер на 21161.53 лева е платена на [фирма]. Съдът е приел, че на 21. 03. 2008 год. е издадена служебна бележка от счетоводител в [фирма], от която е установено, че сумата от 21161.53 лева по фактура № 2192/ 21. 03. 2008 год. е внесена в брой от лицето И. К.. Като е възприел заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза съдът е приел за установено, че като платец в издадената фактура № 2192/21. 03. 2008 год. е записано лицето И. К., че фактурата е осчетоводена по надлежния ред в счетоводството на [фирма], че при осчетоводяване на първичните документи, каквато е фактурата, не се записват имената на платците на сумата. Въззивният съд е преценил за правилен извода на първоинстанционния съд относно елементите от фактическия състав на чл.74 ЗЗД, при установяването на които искът е основателен – 1. че между ответника и [фирма] са възникнали облигационни отношения по сключен договор за изработка; 2. че в тежест на ответника е възникнало парично задължение по този договор да заплати възнаграждение в размер на 21161.53 лева; 3. че ищецът е заплатил на [фирма] сумата от 21161.53 лева; 4. че ищецът е имал интерес да изпълни задължението на ответника. Прието е, че по делото не са представени доказателства за сключване на писмен договор за изработка, който да е предмет на извършване на ремонта на катастрофиралия лек автомобил „П. К.”. Според въззивния съд от представената по делото фактура № 2192/21.03.2008 год. не може да се направи извод, че ответникът е възложил на [фирма] да извърши ремонт на увредения автомобил и че се е задължил да заплати възнаграждение за тази работа в размер на 21161.53 лева. Извода е обоснован, поради обстоятелството, че посоченият счетоводен документ не подписан от представител на ответника. Прието е, че подписът за получател е положен от ищцата И. К., че същата според твърдените от нея факти е служител по трудово правоотношение на изпълнителя, а не на възложителя по твърдяната сделка. Прието е също, че няма представени доказателства, от които да се направи извод, че ищцата е била упълномощена от ответника да сключи от негово име договор за изработка с предмет ремонт на катастрофиралия автомобил. Съдът е приел, че разпоредбата на чл. 74 ЗЗД предвижда, освен изпълнение на задължение и елемент от фактическия състав - правен интерес от изпълнението. Посочил е, че правният интерес се разбира като опасност от настъпване на неблагоприятни имуществени последици по отношение на изпълняващия чуждото задължение и то само във връзка с отношенията му с кредитора по първоначалното вземане. Въззивният съд е приел, че по същността си суброгацията представлява преминаване на правата на кредитора върху едно трето лице, защото това трето лице е удовлетворило кредитора, като е имало интерес от това. Според съда когато третото лице плаща на кредитора и погасява задължението на длъжника, възможността да му се върне обратно това, което е платило, зависи от вътрешните отношения между него и длъжника - мандат, договор за заем, управляване на чужда работа без мандат, плащане без основание - например плащане по грешка, дарение. Прието е, че третото лице има интерес да замести удовлетворения кредитор в правата му, съответно и в преимуществата, с които кредиторовото вземане може да бъде съпроводено. Посочил е, че възможността на третото лице да встъпи в правата на удовлетворения кредитор не го лишава от личния му обратен иск срещу длъжника, произтичащ от вътрешните им правоотношения. Съдът се е позовал на практика на ВКС, според която законът допуска изпълнилото чуждо задължение трето лице да встъпи в правата на кредитора, но само ако е налице изискването третото лице да има правен интерес от изпълнението, което означава облигационното правоотношение между кредитора и длъжника да засяга конкретни имуществени права на това лице. Прието е, че изпълнението на едно чуждо задължение не води автоматично до придобиване на вземане спрямо първоначалния длъжник, освен в хипотезата на встъпване в правата на удовлетворения кредитор, ако изпълнилият чуждото задължение е имал правен интерес да стори това, каквито доказателства, според съда не са представени по делото. Въззивният съд е приел, че уредената законна суброгация според чл.74 ЗЗД освен изпълнение на задължение, включва като елемент от фактическия състав и правен интерес от изпълнението. Прието е, че следва да е налице конкретна зависимост между отношенията кредитор-длъжник, които да засягат, в смисъл да застрашават имуществени права на третото лице, на което поради това да се признае правен интерес от изпълнение. Според съда правният интерес се разбира като опасност от настъпване на неблагоприятни имуществени последици по отношение на изпълняващия чуждото задължение и то само във връзка с отношенията му с кредитора по първоначалното вземане, че данни в тази насока липсват. Приел е, че, изпълнилата чуждото задължение ищца, сама се е съгласила да стори това самоволно и без да е задължена по никакъв начин. Съдът е преценил, че първоинстанционното решение е правилно и е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Съответно с решението е потвърдил решението на Софийски районен съд, с което предявеният иск е отхвърлен. По правния въпрос: Съдът преценява, че въззивното решение на Софийски градски съд е допустимо. Съдържанието на исковата молба отговаря на изискванията на чл.128 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въведените с предявения иск факти и обстоятелства, съответно по заявения петитум и е квалифицирал иска като такъв с правно основание чл. 74 ЗЗД, вр.чл.266 ЗЗД. В исковата молба ищцата И. К. твърди, че е служител в търговското дружество [фирма]. С последното дружество ответникът [фирма] – сега с наименование [фирма] сключил договор за изработка с предмет ремонт на собствения на последното дружество автомобил „П. К.” с рег. [рег.номер на МПС] , за което била издадена фактура № 2192/21.03.2008 г. Ремонтът на автомобила бил извършен през октомври 2007 г. и ответникът си получил автомобила, без да е заплатил дължимата сума за извършената работа. Изложени са твърдения, че през същия период от време имало издадена заповед от управителя на [фирма], с която се забранявало на служителите да връщат на клиентите ремонтираните автомобили без да е заплатена услугата. Тъй като ищцата се занимавала с уреждането на документацията и плащането на ремонта по процесния автомобил следвало да понесе отговорността за това, че автомобилът е върнат на клиента без да е заплатен ремонта. Поради това решила да внесе дължимата сума за извършения ремонт в касата на [фирма] и на 18.03.2008 г. внесла същата сума. Ищцата твърди, че до настоящия момент не е получила от ответника сумата 21161.13 лв. Искането е за присъждане на посочената сума, представляваща размер на погасено от ищцата чуждо задължение – задължение на ответника към [фирма]. Според трайната съдебна практика съдът не е обвързан от правната квалификация, дадена от ищеца с исковата молба, а въз основа на изложените факти в обстоятелствената й част и заявения петитум определя сам правната квалификация. С оглед на посоченото съдът преценява, че обжалваното въззивно решение не е недопустимо, поради което следва да се произнесе по съществото на спора. По основателността на касационната жалба: Като взема предвид изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и като краен резултат е неправилно – постановено е при нарушение на разпоредбите на чл. 74 ЗЗД, вр. чл.266 ЗЗД и необоснованост на правните изводи. Необосновани са изводите на въззивния съд, че в конкретния случай не е установено по делото да е сключен договор за изработка между ответното дружество – [фирма] с предишно наименование [фирма] като възложител и [фирма] в качеството на изпълнител с предмет извършване на ремонт на лек автомобил „П. К.”. Неправилен е и извода, че не е установено ищцата да е имала правен интерес да изпълни чуждо задължение – т.е. да заплати стойността на извършената работа на изпълнителя по сключения договор. С оглед на това е формиран и неправилния решаващ извод за неоснователност на исковата претенция. Установено е по делото от приложените писмени доказателства - договор за финансов лизинг № 02117900053-0073/2006 г. с приложенията към него, включително и общи договорни условия, договор за покупко-продажба на моторно превозно средство от 07.09.2006 г. и приемо-предавателен протокол от 11.09.2006 г., че ответникът [фирма] сега с наименование [фирма] на 30.08.2006 г. е сключил договор за финансов лизинг, с който [фирма] в качеството на лизингодател предоставил на [фирма] в качеството на лизингополучател един брой употребяван автомобил „П.К.”, който е процесният автомобил. Последният е предаден на лизингополучателя с приемо-предавателен протокол на 11.09.2006 г. Лизингодателят-ответник по иска придобил процесния автомобил на основание договор за покупко-продажба от 07.09.2006 г. Обстоятелството, че автомобила „П. К. е собственост на ответника [фирма] е признато с отговора по исковата молба. По делото е приложена фактура № 2192/21.03.2008 г., издадена от [фирма] за извършена услуга ремонт на автомобил „П. К.” с рег. [рег.номер на МПС] на стойност 21161.53 лева. В същата е отразен като получател ответникът по иска. Фактурата е подписана от представител на дружеството, извършило услугата и за получател от ищцата И. К.. Видно от приложения по делото фискален бон, издаден на 21.03.2008 г. сума в размер на 21 163.53 лева е платена на [фирма]. От приложената по делото служебна бележка с дата 21.03.2008 г., издадена от счетоводител на [фирма] е видно, че вносител в брой на сумата 21 163.53 лева по фактура № 2192/21.03.2008 г., издадена от [фирма] относно извършен ремонт по описа на щета на автомобил „П. К.” с рег. [рег.номер на МПС] е ищцата И. К.. Въз основа на заключението на вещото лице по назначената съдебно счетоводна експертиза се установява, че като платец по издадената фактура № 2192/21.03.2008 г. на [фирма] е посочена ищцата И. К., че издадената фактура е осчетоводена по надлежния ред в счетоводството на [фирма] като извършена услуга е и отразена по надлежния ред в дневника на продажби, и върху посочената сума е ползван данъчен кредит, че сумата по осчетоводената фактура № 2192/21.03.2008 г. е отразена в декларацията по ДДС на [фирма]. Според заключението на вещото лице счетоводни записи се извършват на база на първичните документи в случая издадената фактура, а не се записват имената на платците. От показанията на разпитания по делото свидетел Н. Б. Н. се установява, че същият е работил в [фирма] на длъжност „сервизен мениджър”, че в края на лятото през 2007 – 2008 г. процесният автомобил е приет от свидетеля, че автомобилът е бил с повреди – ударен, извършен е оглед и е оценено техническото състояние. Според показанията на същия свидетел ремонтът е бил възложен на външна фирма, че свидетелят не е възлагал ремонта на автомобила на такава външна фирма. Съобразно показанията автомобилът бил ремонтиран и свидетелят извършил крайната оценка за ремонта, че автомобила е докаран от лице, което свидетелят не знае, че ищцата е била „приемчик” в [фирма]. От същите показания се установява, че след извършване на ремонта се издава на клиента детайлна разработка на дейностите, които са извършени по автомобила, което е в правомощията на ищцата, че за ремонта на автомобила не е платено. Според същите показания в дружеството има устна заповед на управителя да не се издават автомобилите, без да е платено за извършения ремонт, че за неспазване на тази заповед е било известно в дружеството, че на ищцата ще бъде наложена имуществена санкция или ще я уволнят. Свидетелят установява, че при възлагане на ремонт на автомобил това се оформя от ищцата, че тя пуска така наречената поръчка и опис от щетата, че поръчката се приема като приемо-предавателен протокол, че се издава фактура след плащане на сумата. Съобразно показанията на свидетеля в търговското дружество всички знаели, че ищцата е изтеглила кредит и е заплатила за ремонта на процесния автомобил. От правна страна съдът намира за установено следното: Според правната теория суброгацията е институт по силата на който удовлетвореното от третото лице вземане на кредитора продължава да съществува в полза на третото лице и преминава върху него заедно с всичките му принадлежности. Суброгацията е способ за преминаване на вземания, а не за погасяване на задължения. Суброгацията се определя като преминаване на правото на кредитора върху трето лице, което го е удовлетворило. Съгласно разпоредбите на чл.74 ЗЗД този който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това встъпва в правата на кредитора. От правото да се встъпи в правата на удовлетворения кредитор – т.е. от суброгационното право се ползва не всяко трето лице, което е изпълнило чужд дълг, а само това трето лице, което има правен интерес от изпълнението. Наличието на правен интерес за третото лице от изпълнението според трайно установената практика на ВКС означава, че облигационното отношение между кредитора и длъжника засяга конкретни имуществени права на третото лице. Третото лице, което има правен интерес от изпълнение на чуждо задължение има и регресно право срещу длъжника да иска да му възстанови това, което е изпълнило на кредитора. Регресното право може да произтича от различни вътрешни правоотношения между длъжника и третото лице. Във всички случаи третото лице трябва да има правен интерес да изпълни чуждото задължение. Предпоставките за уважаване на предявения иск с правно основание чл.74 ЗЗД в настоящият случай са – наличие на облигационни отношения по сключен договор за изработка между ответника и [фирма], неизпълнено парично задължение по този договор от страна на ответника възложител – неизплатено възнаграждение в размер на 21161.53 лева за извършен ремонт на процесния автомобил „П. К., изпълнение на задължението от страна на ищцата – т.е. заплащане на възнаграждението от 21161.53 лева от ищцата на изпълнителя по договора - [фирма] и наличието на правен интерес у ищцата да изпълни чуждото задължение. Установи се по делото, че ответникът по иска е собственик на процесния автомобил „П. К.”. Както вече се отбеляза собствеността е придобита на 07.09.2006 г. на основание договор за покупко-продажба и този факт е безспорен между страните по делото. Анализа на събраните по делото доказателства води до извода, че между ответника като възложител и [фирма], като изпълнител е сключен неформален договор за изработка през месец октомври 2007 г. Въз основа на този договор [фирма] извършило ремонт на автомобила на стойност 21161.53 лева, като за част от ремонта били ползвани услугите на подизпълнители. Установено е също по делото, че ответникът е получил ремонтирания автомобил и не заплатил на изпълнителя възнаграждение за извършената работа в размер на сумата 21161.53 лева., за която сума е издадена фактура № 2192/21.03.2008 г. Съдът извежда извода за наличие сключен неформален договор за изработка между ответника, като възложител и [фирма] като изпълнител въз основа на показанията на разпитания по делото свидетел Н. Н., служител в последното дружество, които са ясни, последователни и логични, от приложената по делото фактура № 2192/21.003.2008 г., заключението на вещото лице по назначената съдебно икономическа експертиза, според което издадената фактура е осчетоводена по надлежния ред в счетоводството на [фирма], като извършена услуга и е отразена по надлежния ред в дневника за продажби и върху посочената сума е ползван данъчен кредит. Неоснователни са доводите на ответника за липса на данни по делото за сключен писмен договор за изработка. Писмената форма на този договор не е предвидена с разпоредбите на ЗЗД, нито с други законови разпоредби като форма за валидност на договора. Ответникът е възразил, че между него, като лизингодател и третото лице-помагач [фирма] - лизингополучател е сключен договор за финансов лизинг на 30.08.2008 г., въз основа на който според т.2.4.2 от Общите условия задължение на лизингополучателя е извършването на ремонт на автомобила при настъпили повреди като последица от застрахователни събития. Възражението не може да се противопоставя на ищцата, тъй като последната не е страна по това правоотношение, произтичащо от сключения договор за финансов лизинг. Установено е също по делото, че ищцата, която е работила в [фирма] като „приемчик” след извършване на ремонта предала на ответника собствения му автомобил, без да е изплатена стойността на извършената работа в нарушение на издадена заповед от управителя на дружеството, че ремонтираните автомобили следва да се предават след заплащане на извършената работа по ремонта. Установено е също, че ищцата е била уведомена от работодателя, че ще й бъде наложена имуществена санкция или ще бъде уволнена, тъй като предала процесния автомобил на собственика без да е заплатена стойността на извършената работа по ремонта. От събраните по делото доказателства, преценени в съвкупност със заключението на вещото лице по назначената съдебно икономическа експертиза е видно, че ищцата е заплатила на 21.03.2008 г. сумата в размер на 21163.53 лева на [фирма]. Както се посочи по-горе от заключението на вещото лице по назначената СИЕ се установява, че като платец на задължението по фактура № 2192 издадена на 21.03.2008 г. от [фирма] е посочена ищцата И. К., че фактурата е осчетоводена по надлежния ред в счетоводството на дружеството като извършена услуга, отразена е в дневника за продажби и върху сумата е ползван данъчен кредит. Следователно налице е изпълнение от ищцата на чуждо задължение – т.е. на задължението на [фирма] сега с наименование и то в пълен размер. Настоящият съдебен състав намира, че е налице и правен интерес на ищцата като трето лице да изпълни чуждото задължение. Този извод съдът извежда като взема предвид установените факти по делото, а именно ищцата е работила в търговското дружество –изпълнител по договора за изработка, съответно предала автомобила в нарушение на заповед на управителя на дружеството – ремонтираните автомобили да се предават на съответните лица след заплащане на стойността на извършения ремонт и е била уведомена, че ще й бъде наложена имуществена санкция, съответно ще бъде уволнена. С оглед на тези факти съдът преценява, че за ищцата е имало опасност да настъпят неблагоприятни имуществени последици във връзка с отношенията й с кредитора по първоначалното вземане – [фирма]. Изложените съображения налагат извода, че в настоящият случай са установени всички елементи от фактическия състав на чл.74 ЗЗД, вр.чл.266 ЗЗД, поради което предявеният иск е основателен и следва да се уважи. В полза на ищцата следва да се присъди сумата 21 163.53 лева. Обжалваното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен следва да се отмени. Вместо отменената част предявеният иск следва да се уважи. Относно искането за присъждане на законна лихва върху главницата, заявено в исковата молба съдът намира, че не следва да се произнася, тъй като въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен главният иск, без да се е произнесъл по акцесорния иск с правно основание чл.86 ЗЗД. Ищцата не е поискала в срок допълване на първоинстанционното решение. С оглед изхода на спора на осн.чл.78,ал.1 ГПК в полза жалбоподателката-ищец следва да се присъди сумата 4336 лева разноски по делото за всички инстанции. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : Отменя изцяло въззивно решение № 18494/20.11.2014 г., постановено по гр.дело № 2575/2014 г. на Софийски градски съд и вместо това постановява Осъжда [фирма] с предишно наименование [фирма] ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], район „Л.”, [улица], ет.4 да заплати на И. С. К., [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] съдебен адрес [населено място], [улица], ет.2,ап.9 на основание чл.74 ЗЗД, вр.чл.266 ЗЗД сумата 21 161.53 лева/двадесет и една хиляди сто шестдесет и един лева и 53 ст./, представляваща платено от ищцата задължение на [фирма] с предишно наименование [фирма] за заплащане на възнаграждение по договор за изработка с предмет ремонт на собствения му автомобил „П. К.” с рег. [рег.номер на МПС] , за което е издадена фактура № 2192/21.03.2008 г., както и да заплати на И. С. К. и сумата 4336 лева разноски по делото за всички инстанции. Решението е постановено при участие на третото лице помагач на страната на ответника [фирма] ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление, [населено място], район К. село,[жк], [жилищен адрес]. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: