Р Е Ш Е Н И Е №108 [населено място], 17 май 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Т. К. изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 281/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на защитниците на подсъдимите Г. Л. Л. и А. Т. М. срещу решение № 10/12.01.2017г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по внохд № 464/16г. по описа на същия съд. В касационните жалби се сочат основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК, като при условията на алтернативност се иска изменяване на атакуваното решение с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление или намаляване размера на наложеното наказание. В съдебно заседание пред Върховният касационен съд подсъдимият М. лично и чрез процесуалния си представител поддържат касационната жалба по наведените в нея съображения. Поставят акцент на съображенията си, касаещи справедливостта на наложеното наказание. Подсъдимият М. в лична защита посочва, че е осъден неправилно, тъй като не е извършил престъплението. Подсъдимият Л. и защитника му поддържат жалбата и молят за нейното уважаване. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище, че жалбите са неоснователни. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: ЖАЛБИТЕ СА ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНИ. С присъда № 75 от 18.07.2016г. по нохд № 1432/2016г. на Пловдивски Окръжен съд подсъдимимият А. М. е признат за виновен и осъден както следва: -за престъпление по чл.196, ал.1, т.2 във връзка с чл.195, ал.1, т.3,т.4 във връзка с чл.194, ал.1 във връзка с чл.29, ал.1, б.”а” във връзка с чл.18, ал.1 от НК, като на осн. чл.373, ал.2 от НПК и чл.58а, ал.1 във връзка с чл.54 ал.1 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” в размер на 2/две/ години и 8 /осем/ месеца; -за престъпление по чл.199, ал.1, т.4 във връзка с чл.198, ал.1 във връзка с чл.29, ал.1, б.”а” във връзка с чл.20, ал.2 от НК, като на осн. чл.373, ал.2 от НПК във връзка с чл.58а, ал.1 във връзка с чл.54 ал.1 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” в размер на 5/пет/ години и 4/четири/ месеца. -на осн. чл.23, ал.1 от НК съдът наложил общо най-тежко наказание на подс. М. в размер на 5 години и 4 месеца „лишаване от свобода”, което на осн. чл.24 от НК увеличил с 8/осем/ месеца и постановил общо наказание в размер на 6/ години/ лишаване от свобода, като постановил същото да се изтърпи при първоначален строг режим в затворническо заведение от „закрит” тип. Приспаднато е времето, през което подс. М. е бил с мярка за неотклонение „Задържане под стража”. Със същата присъда подсъдимият Г. Л. Л. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.198, ал.1 във връзка с чл. 20, ал.2 от НК, като на осн. чл. 373, ал. 2 от НПК във връзка с чл.58а ал.1 във връзка с чл.54, ал.1 от НК е осъден на 2/две/ години и 8/осем/ месеца лишаване от свобода. Постановено е наказанието да се изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Приспаднато е времето, през което подс. Л. е бил с мярка за неоклонение „Задържане под стража”. С първоинстанционната присъда съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото. С атакуваното пред ВКС решение на Пловдивски апелативен съд първоинстанционната присъда е изменена, както следва: - наложеното на подс. А. М. наказание за престъплението по чл.196, ал.1, т.2 във връзка с чл.18, ал.1 от НК е увеличено на 4/четири/ години лишаване от свобода; увеличено е и наложеното му наказание за престъплението по чл.199, ал.1, т.4 от НК- на 8/осем/ години лишаване от свобода; увеличено и определеното при условията на чл. 23,ал.1 от НК общо наказание – в размер на 8/ осем/ години лишаване от свобода; увеличен е размерът на наложеното по реда на чл.24 от НК на подс. М. наказание от 6/шест/ на 10/ десет/ години лишаване от свобода. -наложеното на подс. Г. Л. наказание е увеличено на 4/ четири/ години лишаване от свобода. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. І. По доводите за съществени процесуални нарушения - касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Същите са декларативно заявени, като не са изтъкнати конкретни доводи, които да ги подкрепят. Твърдението на подс. М., направено едва в съдебното заседание пред касационната инстанция, с което отрича авторството на деянието не е намерило отражение в нито в касационната му жалба, нито в тази, изготвена от защитника му. От прочита им става ясно, че претенцията за допуснати нарушения на процесуалните правила е в контекста на касационното основание по чл.348, ал.1, т. 3 - „явна несправедливост” на наложеното наказание, като принципно не се оспорва доказателствената дейност на съдилищата, послужила за основа на установената като значима фактология. Тази дейност е предмет на оспорване в касационната жалба на подс. Л., като се поддържа, че съдът е направил изводите си по фактите единствено на базата на „оговор” и при отчитане само на обвинителните доказателства. Възраженията не могат да се споделят. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, като подсъдимите са признали изцяло фактите по обвинителния акт. Окръжният съд законосъобразно е допуснал разглеждането на делото по реда на гл. ХХVІІ от НПК, като на основание чл. 372, ал. 4 във връзка чл. 371, т. 2 от НПК установил, че направените от подсъдимите самопризнания се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. Известно е, че щом първоинстанционният съд е извършил правилна преценка за предпоставките относно приложението на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, въззивният съд (като последна инстанция по фактите) не разполага с правомощия да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти. Липсват обективни находки по делото, от които да се заключи, че направеното от подсъдимите самопризнание не е валидно или, че е резултат от натиск или манипулации. Напротив – подсъдимите лично и чрез служебните си защитници са изразили волята си за провеждане на съкратено съдебно следствие, отказвайки се от събиране на доказателства. Независимо от това, както първоинстанционният съд, така и въззивният са изтъкнали сериозни аргументи във връзка с оценката и анализа на доказателствените източници и с основание са заключили, че авторството на деянията е извън всякакво съмнение. Позовали са се не само на самопризнанията, но и напълно кореспондиращите им гласни, писмени и веществени доказателствени източници - показанията на пострадалата Ч., св. А., Г., С., М., Б., Ч. и Д., протоколи за оглед, претърсване и изземване, протокол за разпознаване на веществени доказателства, протоколи за доброволно предаване, протокол за претърсване и изземване, заключение на трасологична, съдебно-медицинска и оценителна експертиза. Принципно в правната теория е изяснено, че хипотезата на „оговор” се отнася до случаите, когато в обясненията на обвиняемия/подсъдимия, годни за ползване като докателствено средство, се съдържа уличаваща друго лице информация във връзка с престъпното деяние, за което е привлечен като обвиняем източникът на тази информация. Не е спорно също, че информацията за определено престъпно деяние, съдържаща се в обясненията на обвиняемия/подсъдимия, по съществото си може да представлява както самопризнание, така и да е насочена към установяване на фактически положения, свързани с престъпно поведение на друго лице. С оглед двоякия характер на обясненията на обвиняемия, респ. подсъдимия (доказателствено средство, но и средство за защита) законодателят приема за недопустимо осъдителните изводи да бъдат основани единствено на самопризнания и/или „оговор”, като не се допуска каквото и да е отклонение от този принцип. При това се касае за доказателствен стандарт, който неотклонно следва да се съблюдава от инстанциите по същество, като стриктно се следи от една страна за вътрешната подреденост, логичност и безпротиворечивост в обясненията на подсъдимия, на второ място - за тяхната издържаност в процеса на проверката им и - на трето място - за кореспонденцията им с останалите доказателствени материали. Точно така са постъпили и инстанциите по същество, които с основание напълно са възприели обясненията на подс. М.(л.67 от ДП), насочено към установяване на факти не само към собствената му престъпна дейност, но и към дейността на съучастника му - подс. Л.. Така, при отчитане на направеното от подс. Л. самопризнание по реда на чл. 373, ал.4 от НПК и корелацията на обясненията на подсъдимите с останалите доказателствени източници, твърдението на защитата, че присъдата е постановена на базата на „оговор” не намират обективна опора в материалите по делото. ІІ. Доводите за нарушение на материалния закон са неоснователни. В рамките на правилно установената фактология двамата подсъдими правилно са признати за виновни в извършване на престъпленията, за които са били предадени на съд- кражба и грабеж при опасен рецидив – за подс. М. и грабеж, извършен в съучастие с подс. М. - за подс. Л.. Установено по делото е, че двамата подсъдими са в близки приятелски отношения, като подс. М. предложил на подс. Л. да разбият кафе-машина, намираща се в [населено място] и собственост на [фирма] с цел да присвоят намиращите се в нея монети. Подс. Л. отказал, но подс. М. не се отказал от намерението и пристъпил към неговото осъществяване. За целта се снабдил с тесла и след като се уверил, че никой не го наблюдава, с помощта на теслата счупил и махнал декоративния панел в предната част на машината. След това изкривил намиращия се зад този панел метален панел, така че да се получи отвор към вътрешността на машината, в която била поставена кутия, съдържаща към този момент монети на стойност 59,50лева. Поради конструктивните елементи на машината и въпреки изкривяването на монетника, подс. М. не успял да го вземе. Описаните факти правилно са квалифицирани от инстанциите по същество като опит за кражба- чл.196, ал.1, т.2 във връзка с чл.195, ал.1, т. 3, т. 4 във връзка с чл.194, ал.1 във връзка с чл. 29, ал.1, б.”а” във връзка с чл.18, ал.1 от НК, тъй като съдържат всички обективни и субективни признаци на състава на престъплението, а деянието е останало недовършено поради независещи от дееца причини, произтичащи от разположението на конструктивните елементи на машината. Не е допуснато нарушение на материалния закон и с признаването на подсъдимите за виновни по обвинението да са действали като съизвършители в извършването на грабежа по отношение на Д. Ч.. Реализираната от тях престъпна дейност правилно е квалифицирана по чл.198, ал.1 във връзка с чл.20, ал.2 от НК/ за подс. Л./, а с оглед предходното осъждане на подс. М. и при отчитане на условията по чл. 30 от НК - по чл.199, ал.1, т.4 във връзка с чл.198, ал.1 във връзка с чл.29, ал.1, б.”а” от НК. В рамките на правилно установената фактология е несъмнено установено, че двамата подсъдими са отишли в дома на пострадалата след предварителна уговорка помежду си, която касаела именно намерението им да я ограбят. За целта подс. М. се снабдил с маска за лицето и ръкавици/все средства, с които да затрудни разпознаването си и събиране на данни относно авторството на деянието/, както и с фенерче, с което да улесни извършване на деянието. При влизането в дома на пострадалата подсъдимият отишъл при спящата св. Ч. и след като я разбудил с разтърсване, започнал да й нанася удари с юмруци по лицето, главата и тялото, стискал ръцете й, душил я с ръце и с възглавницата от леглото. Действията му били съпроводени с викове, че тя трябва да му даде пенсията, иначе ще я убие. В същото време подс. Л. претърсвал помещенията на къщата за пари. След като св. Ч. не дала информация на подс. М. къде държи парите си, той се присъединил към подс. Л. и двамата се заели с търсенето на пари. Намерили единствено до леглото на свидетелката портмоне с 50 лева в него, които по-късно същата вечер, си разделили. Не се споделя застъпеният в касационната жалба на подс. Л. довод за наличие на ексцес по отношение на употребената от подс. М. принуда. Според тезата на защитата, подс. Л. не е имал пряк умисъл за упражняване на принудата и е „станал неволен свидетел на случващото се в стаята”. Известно е, че грабежът като съставно престъпление включва две прояви, всяка от които сама по себе си осъществява състав на престъпление (принуда и кражба), но които - дадени в определена обективна и субективна връзка, придобиват своеобразна самостойност и се явяват едно сложно престъпление. При съучастие под формата на съизвършителство от обективна страна, съставомерността на деянието от гледна точка на отделния деец се обуславя от извършването само на отделен елемент от изпълнителната дейност/ Р. № 460 от 30.VI.1995 г. по н. д. № 339/94 г., I н. о./. В настоящия случай упражненото от подс. М. насилие спрямо св. Ч. е било възприето от подс. Л., активно участвал при търсеното на пари в къщата, отнемането им, а впоследствие и при тяхната подялба. Влизането в дома на свидетелката с намерението да й бъдат отнети вещи и да бъде сломена съпротивата й при отнемането им, макар и не изрично уговорени, са елемент от общия план на двамата подсъдими да извършат конкретно намисленото престъпление. Това означава, че е налице т.нар. "общ умисъл", защото всеки от дейците при осъществяването на своята проява е съзнавал, че участва в изпълнението на престъплението заедно с другия и е допускал от съвместната им дейност да се стигне до вредоносния резултат- отнемането на чужди движими вещи след употреба на принуда. Осъзнаването на резултата от действията на съучастника- подс. М. и възприемането им като необходими за постигане на общата престъпна цел, съчетани с активност по отношение на другата престъпна проява/ отнемането на вещите/ елиминира възможността действията на подс. Л. да бъдат преквалифицирани по по-леко наказуемия състав по чл.194, ал.1 от НК, в каквато насока неоснователно претендира защитата. ІІІ. Доводите за явна несправедливост на наложените от втората инстанция по реда на чл. 337, ал. 2, т. 1 от НПК наказания, поради неотчитане на обема и тежестта на установени по делото смекчаващи обстоятелства и надценяване на отегчаващите, са основателни. Предвид обстоятелството, че първоинстанционното производство се е развило по гл. ХХVІІ от НПК, предпоставяща приложението на чл. 373, ал. 2 от НПК, правилно индивидуализацията на наказанията е извършена при условията на чл. 58а, ал.1 във връзка с чл. 54 от НК. В кръга на смекчаващите отговорността обстоятелства с основание са включени признанието на вината, изразеното съжаление и семейното положение-баща на две малолетни деца/ по отношение на подс. М./, а по отношение на подс. Л. – признанието му, довело до разкриване на обективната истина, изразеното съжаление, трудовата му ангажираност, семейното му положение и възстановяването на имуществените вреди на пострадалата. Въззивният съд обаче е надценил значението на отегчаващите отговорността обстоятелства и по отношение на двамата подсъдими, а на някои обстоятелства е придадено значение на отегчаващи без по същество те да представляват такива. Това е обусловило налагането на необосновано завишени наказания. Наказанието на подс. М. е определено от въззивния съд при значителен превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. Апелативният съд обаче напълно е игнорирал факта, че кражбата е останала във фазата на опита, не е съобразен и размерът на предмета на престъплението, който не е значителен. Не намира опора в материалите по делото и изводът, че лошите характеристични данни за подс. М. следва да се извлекат от „предходното му осъждане, извън това определящо квалификацията опасен рецидив”. Видно от бюлетина за съдимост/л.165 от ДП/, извън осъждането на подс. М. по нохд № 1360/2007г. по описа на ОС - Пловдив/обуславящо квалификацията по чл. 29, ал. 1, б.”а” от НК/ е налице още едно осъждане за деяние, извършено през 2003г./т.е. 13 години преди деянието по настоящето дело/от подсъдимия като непълнолетен и за което му е било наложено наказание”обществено порицание”. Не се споделя и аргументът, че възстановяването на щетите от грабежа било станало по инициатива от роднините на подс. Л., поради което не следвало да се отчита като смекчаващо отговорността обстоятелство. По принцип активността на дееца по възстановяване на вредите от престъплението е обстоятелство, което неминуемо следва да залегне в процеса по индивидуализация на наказанието. В конкретния случай обаче не проявената от дееца активност в тази насока е от значение, а степента на засягане на обекта на защита и последиците от това засягане, която, в конкретния случай не е значителна по обем, макар и деянието само по себе си да е с висока степен на обществена опасност. Иначе, правилно въззивният съд е поставил акцент на конкретната тежест на извършените деяния и на обстоятелствата, че при грабежа е пострадала жена в напреднала възраст - 94г., че се касае за посегателство върху пенсията й- доход, предназначен за преживяването й, че действията на подсъдимите показват планираност, а оттам- и че се касае до личност с висока степен на обществена опасност; че подс. М. е лицето с по-големия принос при осъществяване на грабежа, както и че е извършил две престъпни прояви в кратък интервал от време. С оглед на това е видно, че наказанието на подсъдимия М./ и за двете престъпления, за които е признат за виновен/ неправилно е индивидуализирано при значителен превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. При предвидените граници на наказанията за двете престъпления/по чл.196, ал.1, т.2 от НК- от три до петнадесет години лишаване от свобода; по чл.199, ал.1, т.4 от НК – от пет до петнадесет години лишаване от свобода/ съдът е надценил съвкупността на отегчаващите отговорността обстоятелства и при подценяване на някои от смекчаващите, е наложил завишени наказания. Неправилната преценка на съотношението между смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, както и включването в последната категория на такива, които се изключват съобразно чл. 56 от НК, е довело до неточно определяне на размера на наказанието на подс. М. (9 години лишаване от свобода за престъплението по чл.196, ал.1, т.2 от НК и 12 години лишаване от свобода за престъплението по чл.199, ал.1, т.4 от НК, които впоследствие са редуцирани с 1/3 съобразно чл.58а, ал.1 от НК, като за първото му е определено наказание 6 години лишаване от свобода, а за второто престъпление - 8 години лишаване от свобода) и напълно формално прилагане на правилата по чл. 373, ал. 2 от НПК. Поради това, ВКС намира, че целите на наказанието могат да бъдат постигнати с намаляване размера на лишаването от свобода, индивидуализирано при условията на чл. 54 от НК- за престъплението по чл. 196, ал.1, т. 2 НК – 4 години лишаване от свобода, а за престъплението по чл. 199, ал.1, т.4 от НК - 8 години лишаване от свобода. С оглед прилагането на редукцията с 1/3 съобразно чл. 58а ал.1 от НК наказанията следва да се фиксират съответно на 2 години и 4 месеца лишаване от свобода за престъплението по чл.196 от НК и 5 години и 4 месеца лишаване от свобода за престъплението по чл.199, ал.1, т.4 от НК, като определеното по чл. 23, ал. 1 от НК общо наказание бъде съответно намалено на 5 години и 4 месеца лишаване от свобода. Иначе вярна е преценката за приложението на чл. 24 от НК, тъй като са налице предпоставките за това- наложените наказания са от един и същи вид, а размерът на общо определеното по чл. 23, ал.1 от НК наказание от 5 години и 4 месеца лишаване от свобода не може да постигне целите по чл.36 от НК. Конкретното увеличаване на общото наказание следва да е в размер на 8 месеца, тъй като именно чрез определянето на общо наказание от 6 години лишаване от свобода биха се реализирали заложените в закона цели на наказателната репресия. Формална е и проверката за справедливостта на наказанието, наложено на подс. Л.. С акцент на отегчаващите отговорността му обстоятелства/ високата степен на обществена опасност, лошите характеристични данни, извлечени от предходното му осъждане, по което е реабилитиран; механизъм на осъществяване на деянието и възрастта на пострадалата/ апелативният съд необосновано е увеличил наложеното на подс. Л. наказание. Макар да е отразил в мотивите си, че действително е налице превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, въззивният съд на практика е наложил наказание около средния размер на санкцията по чл.198, ал.1 от НК, като не е съобразил действителното значение на констатираните и от него смекчаващи отговорността обстоятелства/ самопризнанието на подсъдимия, допринесло за разкриването обективната истина,изразеното съжаление, трудовата ангажираност, семейното и социалното положение, възстановяването на вредите от престъплението/. Извън кръга на преценка са останали както факта на чистото съдебно минало, поради настъпилата реабилитация, така и данните за конкретното участие на подсъдимия в инкриминираното престъпление. С оглед изтъкнатото ВКС счете, че при значителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства справедливо наказание за подс. Л. за извършеното от него престъпление по чл.198, ал.1 от НК се явява наказанието 4 години лишаване от свобода, чийто окончателен размер след редукцията по чл.58а, ал.1 от НК следва да е 2 години и 8 месеца лишаване от свобода. При така изтъкнатото и оценявайки действителния обем и значение на доказаните по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, респ. индивидуалната тежест на извършените престъпления, ВКС счете, че целите на наказанието могат да бъдат постигнати с намаляване размера на наложените на подсъдимия наказания, при отчитане последиците от това намаляване при приложението на чл. 23 и чл. 24 от НК. С оглед изложеното и на основание чл.354, ал.2, т.1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 10/ 12.01.2017г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по внохд № 464/2016г., като: - НАМАЛЯВА наказанието на подсъдимия А. Т. М. за престъплението по чл.196, ал.1, т.2 във връзка с чл.195, ал.1, т.3 и т.4 във връзка с чл.194, ал.1 във връзка с чл. 29, ал.1 б.”а” във връзка с чл.18, ал.1 от НК на 2/две/ години и 4/четири/ месеца лишаване от свобода; - НАМАЛЯВА наказанието на подсъдимия А. Т. М. за престъплението по чл. 199, ал.1, т.4 във връзка с 198, ал.1 във връзка с чл.29, ал.1, б.”а” във връзка с чл.20, ал.2 от НК на 5 /пет/ години и 4/четири/ месеца лишаване от свобода; - НАМАЛЯВА определеното по чл.23, ал.1 от НК общо наказание, наложено на подс. А. Т. М. на 5/пет/ години и 4/четири/ месеца лишаване от свобода; - НАМАЛЯВА срокът на увеличеното по реда на чл.24 от НК наказание на 8/осем/ месеца, като ОПРЕДЕЛЯ общо наказание по отношение на подс. А. Т. М. на 6/ шест/ години лишаване от свобода; - НАМАЛЯВА наказанието на подсъдимия Г. Л. Л. на 2/две/ години и 8/осем/ месеца лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: