4 Р Е Ш Е Н И Е № 60205 гр. София, 23 ноември 2021 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ:ВАЛЯ РУШАНОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор П. Долапчиев, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 752/2021 година и съобрази следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия М. Е. срещу решение № 260014/10.06.21г., постановено по внохд № 282/2021г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд. Претендира се наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2, т. 3 от НПК. Изтъкват се аргументи за наличие на особено съществено нарушение на процесуалните правило, изразяващо в липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК, както и за явна несправедливост на наложеното наказание. В съдебното заседание защитникът на подс. Е. поддържа жалбата и моли за уважаването й. Подсъдимият К., както и защитникът му, не се явяват и не вземат становище по жалбата. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира за неоснователност на депозираната жалба. Моли съдебния акт на въззивния съд да бъде оставен в сила като правилен и законосъобразен. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Жалбата е неоснователна. С първоинстанционната присъда, постановена по нохд № 2281/2018г., Специализираният наказателен съд е признал подсъдимия М. Н. Е. за виновен в извършване на престъпление по чл. 280, ал. 2, т. 1 и т. 3 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, като при условията на чл. 54 от НК му наложил наказание 4 (четири) години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим, както и глоба в размер на 1000 (хиляда) лева. Със същата присъда подсъдимият К. К. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 280, ал. 2, т. 1 и т. 3 във връзка с ал.1 във връзка с чл. 20, ал. 4 от НК, като на осн. чл.54 от НК му е наложено наказание четири години и шест месеца "лишаване от свобода" при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието и "глоба" в размер на 1000 лева. На осн. чл. 68, ал.1 от НК съдът привел в изпълнение наложеното наказание на подс. К. с присъда по нохд № 226/2011г. на ОС – Търговище в размер на 9 месеца лишаване от свобода. С атакуваното въззивно решение Апелативният специализиран наказателен съд изменил първоинстанционния съдебен акт, като намалил наложеното на подс. Е. наказание от 4 ( четири) на 3 (три) години лишаване от свобода, чието изпълнение отложил на осн. чл. 66, ал. 1 от НК с 3 (три) години изпитателен срок. Отменил първоинстанционната присъда в частта й относно приложението на чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС по отношение първоначалния режим за изтърпяване наказанието лишаване от свобода. Потвърдил присъдата в останалата част. Доводът за съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните и изразяващо се в липса на мотиви не намира подкрепа в материалите по делото. Изразеното недоволство се основава на твърдението, че въззивният съд вместо да върне делото на първия съд поради констатация за липса на мотиви към присъдата, е решил, че порокът е отстраним, чрез развиване на собствени доводи при анализа на част от доказателствените материали – показанията на св. Е. А., св. И. И. и обясненията на подсъдимите. Според жалбоподателя, липсата на мотиви към първостепенния акт, препятства възможността за извършване на въззивна проверка, поради което тя е изцяло незаконосъобразна. Така поддържаното схващане би имало своето основание единствено ако се касае до такъв значим недостатък на първоинстанционните мотиви, който на практика би ги приравнил на пълната им липса – или защото такива обективно отсъстват поради неизготвянето им от съдията, или в случаите, когато в тях не са изтъкнати основни съображения по решаващите за отговорността на дееца обстоятелства, както и съотнасянето им към приложимото право. Когато въззивният съд е констатирал пропуски в анализа на доказателствения материал и е упражнил правомощията си като инстанция по фактите, каквато несъмнено представлява, според съществуващия триинстанционен модел на съдебно производство по наказателни дела, да се твърди, че въззивната проверка е незаконосъобразна, е лишено от основание. Въззивният съд е инстанция не само по правото, но и по фактите и разполага с възможност да установява нови/различни фактически положение. В суверенните му правомощия е включено и това по самостоятелно допускане, събиране, проверка, анализ и оценка на доказателствените материали, при това без да се са изключени ревизионните му правомощия да отрече законосъобразността и правилността на извършената от първостепенния съд доказателствена дейност. В настоящия случай АСНС е отправил упрек към качеството на доказателствения анализ, отразен в мотивите към първоинстанционната присъда като недвусмислено е уточнил, че макар и да намира за основателни възраженията на защитата на подс. Е. за пропуски при обсъждане на доказателствения материал, недостатъкът на първоинстанционните мотиви може да бъде преодолян „чрез извършване на собствен прочит на доказателства и следващите от това фактически изводи”. След това прецизно е изпълнил задължението си по чл. 339, ал. 1 и ал. 2 от НПК като е изтъкнал подробни съображения защо не уважава възраженията на жалбоподателите, въпреки че е констатирал непълноценност в доказателствения анализ. Необходимо е да се посочи, че в касационната жалба не се отправя упрек към извършения от въззивния съд самостоятелен анализ на показанията на св. И., Е. А. и обясненията на подсъдимите К. и Е. (съответно на л. 108, л. 109, л.113 от внохд № 282/20г. по описа на АСНС), като отсъстват и възражения за допуснати от въззивния съд процесуални пороци при оценката на тези доказателствени средства. Паралелно с това – в жалбата отсъстват съображения за допуснати от въззивния съд пороци при формиране на вътрешното убеждение по релевантните за касатора Е. обстоятелства, а генералното оплакване за незаконосъобразност на въззивната проверка е основано единствено на недопустимото „саниране” на „липсата на мотиви” към първоинстанционната присъда, чрез допълване на аргументацията или чрез релевирането на изцяло нови съображения по отношение достоверността на доказателствения материал от въззивния съд. Както бе посочено обаче, в настоящия случай, удовлетворяването на подобно възражение означава да се отрече характера и същността на въззивното производство въобще. Прочитът на мотивите към въззивното решение не води до заключение, че Апелативният специализиран наказателен съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила в дейността си по събирането, проверката и оценката на доказателствата. С основание е утвърдил заключението на първата инстанция, че всъщност при проверка на гласните доказателствени средства не се констатират съществени противоречия относно главния факт на процеса, а именно - извършено ли е престъпление и участието на подсъдимите в него. Отправените от решаващия съд към първата инстанция критики и осъществяването на самостоятелен анализ и оценка на част от доказателствените средства не само не представлява съществено нарушение на процесуалните правила, но е допустима и законосъобразна дейност при осъществяване на въззивен контрол. В заключение, не е допуснато претендираното от защитата съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните, поради което ВКС не намери да е налице основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Лишено от основание е оплакването за явна несправедливост на наказанието на жалбоподателя Е.. Твърдението, че съдът не е съобразил в достатъчна степен данните за обществената му опасност (предвид чистото му съдебно минало, липсата на неприключили наказателни производства, трудовата му ангажираност и отсъствието на негативни характеристични данни), не намира опора в отразената в мотивите на съда аргументация. Решавайки въпросите за наказанието, което следва да понесе подсъдимия, съдът подробно ( л. 119 и сл. от внохд № 282/20г. по описа на АСНС) е изтъкнал съображенията си защо на подсъдимия Е. следва да се наложи наказание „лишаване от свобода” в размер, под средния, както и минималното кумулативно наказание „глоба” в размер на 1000 лв., като акцент е поставен именно на личността на дееца и конкретната му обществена опасност. Не е подценена и конкретната обществена опасност на деянието, изразило се в превеждането през границата на страната на група лица, които не са български граждани, състояща се от двама възрастни и осем деца. Законосъобразно въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК и, след като е намалил наказанието лишаване от свобода на 3 години, е отложил изпълнението му с минималния изпитателен срок от 3 (три) години. Съвкупната санкция отговаря на тежестта на престъплението, данните за личността на подсъдимия и необходимостта от постигне на генералната и специална превенция, поради което не се констатират предпоставки за нейното намаляване. При отсъствието на релевираните касационни основания решението на Апелативния специализиран наказателен съд следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260014 от 10.06.2021г. на Апелативния специализиран наказателен съд по внохд № 282/2020 година. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: