6 Р Е Ш Е Н И Е № 160 София, 04.07.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публично съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 1164/2017 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Корпоративна търговска банка” АД /в несъстоятелност/, чрез А. Д. и К. М., осъществяващи правомощията на синдик, чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 380 от 20.02.2017 г. по т.д. № 4334/2016 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 11 състав, с което е потвърдено решение № 875 от 11.05.2016 г. по т.д. № 4082/2015 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-7 състав в обжалваната част – за отхвърляне на предявените срещу „Х. енд У.” А. евентуални искове с правно основание чл.59, ал.3, във вр. с ал.4 от Закона за банковата несъстоятелност. С решението е потвърдено и постановеното от СГС определение по чл.248 ГПК, с което е допълнено решението в частта за разноските, като банката е осъдена за заплати на ответното дружество разноски в размер на 773 733.67 лева, съставляващи юрисконсултско възнаграждение. С определение № 38 от 23.01.2018 г. е допуснато касационно обжалване на решението по следния правен въпрос: Кой е моментът по см. на чл.59, ал.3 ЗБН, който следва да се счита за момент на придобиване на вземанията към банката длъжник от кредитора цесионер. Обжалването е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК/ в редакция преди ЗИД на ГПК – ДВ бр.86 от 2017 г./ , с оглед влязлото в сила решение на Софийски градски съд, VІ-17 състав по т.д. № 3590/2015 г. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон при определяне на момента на придобиване на вземанията към [фирма]/н/ от кредитора, извършил прихващанията, на основание договори за цесии, по см. на чл.59, ал.3 и ал.4 ЗБН. Счита за релевантно съобщаването на цесията на банката – длъжник, тъй като едва от този момент цесионерът ще има насрещно вземане спрямо банката, с което може да се извърши прихващане. В жалбата са развити подробни правни съображения по приложение на чл.59, ал.3 и ал.4 ЗБН, поддържани от процесуалните пълномощници на касатора в публичното съдебно заседание на 25.04.2018 г. Ответникът по касация – „Х. енд У.” А. /н/, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалните си пълномощници, поддържа доводи за правилност на атакуваното въззивно решение. Счита, че транслативният ефект на договорите за цесия настъпва с постигането на съгласие между страните по тях, а изискването за съобщаване на прехвърлянето на длъжника е единствено с цел противопоставимост на действието на тези договори спрямо трето, неучастващо в тях лица. Подробни правни съображения са изложени в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, писмено становище и защита, поддържани в съдебно заседание на 25.04.2018 год.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери правилността на въззивното решение, с оглед поддържаните в жалбата основания за касационно обжалване, приема следното: За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Софийски апелативен съд е възприел изцяло изводите на първата инстанция за неоснователност на предявените евентуални искове по чл.59, ал.3, вр. с ал.4 ЗБН. Отхвърлени са доводите на въззивника във връзка с датата на придобиване на вземанията по отношение на банката – длъжник, като е прието, че това е датата, на която страните по договорите за цесия са постигнали съответното съгласие, както и, че прехвърлянето се осъществява на датата на подписване на договорите. Решаващият състав е извел извод, че съобщаването на цесията по реда на чл.99, ал.4 ЗЗД има значение единствено за противопоставимостта на цесията на длъжника, но не и за действието на договора за цесия. След като вземанията по процесните договори за цесия са придобити преди 07.11.2014 г., когато е вписано в търговския регистър решението на БНБ за отнемане на лиценза на [фирма], не е налице необоримата презумпция за знание за настъпила неплатежоспособност по чл.59, ал.4 ЗБН. Констатирано е, че към момента на придобиване на вземанията от цесионера – кредитор: на 01.10.2014 г. / 6 бр./; на 03.10.2014 г./1 бр./, на 07.10.2014 г. /1 бр./ и на 03.11.2014 г./ 8 бр./ липсват доказателства, че той е знаел за настъпила неплатежоспособност на банката, а знанието за евентуална неплатежоспособност или за опасност от неплатежоспособност на банката са счетени за ирелевантни към исковете за обявяване недействителността на прихващанията. Въззивният съдебен състав не е възприел доводите на синдиците на банката относно наличието на знание за настъпила неплатежоспособност, изводимо от съдържанието на цесионните договори, по съображения, че предвидените в тях последици от хипотетична възможност длъжникът да бъде обявен в несъстоятелност, не могат да се приравнят на знание за настъпила неплатежоспособност. Решаващият съд не е възприел допълнителните съображения на първата инстанция за отхвърляне на иска по чл.59, ал.3 ЗБН по отношение прихващането, извършено с вх. № 12189/21.11.2014 г., с активни вземания по договор за цесия с [фирма]. Изложени са съображения, че независимо от по-късното прекратяване на договора за цесия, сключен между това дружество и ответника по иска, последиците от погасяването чрез прихващане не отпадат, поради което и приетото от длъжника изявление за прихващане е породило своето действие. Независимо от така изразеното становище, е прието, че и по отношение на това прихващане, предмет на иск по чл.59, ал.3 ЗБН, са важими същите изводи, както и по отношение на останалите 15 бр. изявления за прихващане, съответно приети от длъжника. По отношение на присъденото от първата инстанция юрисконсултско възнаграждение, въззивният съд е възприел, че то следва да се определи съгл. чл.36 от ЗА и съобразно осъществената защита по 16 главни иска и 16 евентуални иска. Обстоятелството, че ответното дружество е представлявано и от адвокат е счетено за ирелевантно, доколкото не е претендирано адвокатско възнаграждение. Решението е валидно и процесуално допустимо. По поставения правен въпрос становището на настоящия състав е следното: В константната съдебна практика и в доктрината липсва спор относно действието на цесията по отношение на страните – прехвърленото вземане, в състоянието му към момента на сключване на договора, преминава от предишния кредитор /цедент/ към новия кредитор /цесионер/ към момента на сключване на цесионния договор. Предвиденото в чл.99, ал.3 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за цесията е релевантно само с оглед действието на цесията по отношение на трети за договора лица. Съгласно разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Съобразявайки правната характеристика на цесията, както и съдебната практика по приложение на чл.99, ал.2 ЗЗД, съгласно която, цесионерът придобива вземането в състоянието му към момента на сключване на договора за цесия, следва да се изведе извод, че съобщаването на цесията на длъжника по предвидения в закона ред не е елемент от фактическия състав на цесията. В Закона за банковата несъстоятелност, по-конкретно в хипотезата на чл.59, ал.3, законодателят не е предвидил, че съобщаването на цесията е релевантен момент, към който следва да се преценява дали цесионерът е знаел, че е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност. Липсва основание да се приеме, че за момент на придобиване на вземането от извършващия прихващането кредитор – цесионер /активното вземане/, следва да се приеме моментът, от който възниква правото на компенсация. Това би означавало пълно игнориране на консенсуалния характер на договора за цесия, съответно определяне на различен момент на придобиване на вземането от цесионера, обвързан и от последващи негови действия с вземането. Поради липса на законово основание за момент на придобиване на вземането по см. на чл.59, ал.3 ЗБН да се приеме момента на уведомяване на длъжника за цесията, следва да се счете за неправилна казуалната практика, послужила като основание за допускане на обжалването по настоящото дело. Междувременно е постановено решение по т.д. № 986/2017 г. на ВКС, І т.о., в тълкувателните мотиви на което е даден отговор по идентичен правен въпрос. Прието е, че в хипотезиса на чл.59, ал.3 и ал.4 ЗБН под „придобиване на вземането” от кредитор – цесионер не е вложен различен, от изводимия от разпоредбите на чл.99 и чл.100 ЗЗД смисъл – сключването на договора за цесия, като момент на придобиване на вземането, а не от момента на уведомяване на длъжника за цесията. Предвид изложените по-горе съображения, даденият отговор се възприема изцяло и от настоящия съдебен състав, без необходимост от неговото допълване или конкретизиране. С оглед отговора на правния въпрос, въззивното решение, с което САС е отхвърлил висящите пред него евентуални искове по чл.59, ал.3 ЗБН / в редакция преди изм.- ДВ бр.98 от 2014 г./ за недействителност на извършени от ответното дружество прихващания, като е потвърдил обжалваното в тази част първоинстанционно решение, е правилно. По делото е установено, че по силата на сключени през м.октомври 2014 и м.ноември 16 броя договори за цесия, които не са надлежно оспорени от ищеца, с достоверни дати най-късно от 06.11.2014 г., активните вземания на „Х. енд У.” А. са придобити до 03.11.2014 г. , или преди 07.11.2014 г., на която дата в Търговския регистър е вписано решението на БНБ за отнемане на лицензията на [фирма] за извършване на банкова дейност. От това следва извод, че предвидената в чл.59, ал.4 ЗБН необорима презумпция за знание на извършилия прихващанията кредитор за настъпила неплатежоспособност на банката, не е налице. Доколкото активните вземания са придобити преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, подлежи на преценка дали към момента на придобиване на вземанията кредиторът е знаел, че е настъпила неплатежоспособност или, че е поискано откриване на производство по несъстоятелност. Безспорно, последната предпоставка не е налице, а знанието за настъпила неплатежоспособност към момента на придобиване на активните вземания не би могло да се приравни на опасност от неплатежоспособност по см. на чл.115 ЗКИ, при наличие на която /в регламентираните от законодателя хипотези и условия/ БНБ може да постави банка под специален надзор. Възприетото в този смисъл разбиране на въззивния съдебен състав е законосъобразно и обосновано и липсва основание за извеждане на друг, различен извод. Предвид изложеното, въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила. При този изход на делото и на основание чл.59, ал.7 ЗБН, касаторът следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса по чл.18, ал.2, т.1 и т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК в размер на 243 412.38 лв., съобразно цена на исковете за недействителност на прихващания на общо за 12 169 119 лева. По касационната жалба в частта, имаща характер на частна касационна жалба: С оглед постановеното от СГС отхвърлително решение както по предявените главни искове с правно основание чл.3, ал.3 ЗБН, така и по предявените евентуални искове с правно основание чл.59, ал.3 ЗБН и при съобразяване на действащия процесуален закон към момента на постановяване на определението по чл.248 ГПК, въззивният съд е приел, че размерът на претендираното възнаграждение е правилно определен, съгл. чл.36 от Закона за адвокатурата и Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въззивното определение е частично неправилно. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, следва да се приеме за доказано по основание искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ответното дружество за производството пред първата инстанция. При определяне обаче на неговия размер, не е съобразено съотношението, в което са предявени обективно съединените искове, като е допуснато отклонение от цитираната от касатора практика. Съгласно формираната практика на ВКС – определение по ч.гр.д. № 238/2012 г., ІV г.о., правните последици от отхвърлянето и прекратяването на производството по главния иск, когато има предявен евентуален, са идентични – съдът се счита сезиран с евентуално съединеният иск. Отговорността за разноски по делото се определя от изхода на делото по евентуалния иск. Когато между същите страни са предявени алтернативно или евентуално съединени искове дължимата такса е една, едно е и адвокатското възнаграждение. Така цитираната практика се възприема и от настоящия състав, като съобразена с вида обективно съединяване на исковете. Поради това, определението следва да се отмени за разликата над 386 866 лв. до присъдените в полза на ответника 773 733 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 380 от 20.02.2017 г. по т.д. № 4334/2016 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 11 състав, с което е потвърдено решение № 875 от 11.05.2016 г. по т.д. № 4082/2015 г. на Софийски градски съд, VІ-7 състав. ОСЪЖДА [фирма] / в несъстоятелност/ на основание чл.59, ал.7 ЗБН да заплати, чрез събиране от масата на несъстоятелността, държавна такса по сметка на ВКС в размер на 243 412.38 лева. ОТМЕНЯ решение № 380 от 20.02.2017 г. по т.д. № 4334/2016 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 11 състав в частта, имаща характер на определение, с което е потвърдено постановено по реда на чл.248 ГПК определение на СГС от 21.07.2016 г. за разликата над 386 866 лева - дължимо на ответника юрисконсултско възнаграждение до присъдения размер от 773 733 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: