Р Е Ш Е Н И Е
№ 474
Гр. София, 06 февруари 2012 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети октомври, две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ : КЕТИ МАРКОВА
КРИСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора ИСКРА ЧОБАНОВА изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н.д.№ 2208/2011г.
Касационното производство е образувано по две отделни жалби от името на подсъдимия В. С. Т., от гр.Русе, едната от които саморъчно изготвена, а втората- чрез защитника на подсъдимото лице- адв. Св. С., срещу въззивно решение № 162 от 15. 06. 2011г., на Апелативен съд- гр.Велико Търново, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 99/ 2011г., по описа на съда, с което е потвърдена присъда № 4 от 17. 01. 2011г., по НОХД № 706/ 2010г., на Русенския окръжен съд.
И в двете депозирани касационни жалби от името на подсъдимия В.С. Т. се релевират доводи за нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК. Поддържа се, че по делото липсват безспорни и категорични доказателства, установяващи авторството на инкриминираното престъпление, във връзка с което жалбоподателят счита, че незаконосъобразно е бил признат за виновен и осъден. Искането е за отменяване на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, или алтернативно- за неговото изменяване, с преквалификация в по- леко наказуемо престъпление, водещо и до налагане на друго наказание. Касаторът, лично и чрез защитника си, редовно упълномощен, поддържа жалбата в касационното производство, по изложените в нея съображения, със заявените в алтернативен порядък искания.
Гражданският ищец Р. Й. Р., редовно призован, не се явява, не изпраща процесуален представител и не взема становище по постъпилата касационна жалба.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, поради което счита, че обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба на подсъдимия В. С. Т. е неоснователна.
С първоинстанционната присъда Русенският окръжен съд, наказателна колегия, е признал подсъдимия В. С. Т., от гр.Русе, за виновен в това, че на 7. 05. 2010г., в гр.Русе, при условията на опасен рецидив, и в съучастие като извършител с И. С. С. и Н. П. И., двамата от гр.Русе, отнел чужди движими вещи, на обща стойност 392, 70 лв., от владението на Р. Й. Р., от гр.Русе, без негово съгласие, и с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал.1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на седем години лишаване от свобода, като е постановил наказанието да се изтърпи при строг първоначален режим, в затворническо заведение от закрит тип.
На основание чл. 59, ал. 1 НК е приспаднал предварителното задържане на подсъдимия В. Т..
Със същата присъда е признал подсъдимия И. С. С. за виновен в извършено престъпление със същата правна квалификация, и във вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, го е осъдил на четири години лишаване от свобода, като е постановил наказанието да се изтърпи при строг първоначален режим, в затворническо заведение от закрит тип.
Приложил е спрямо него чл. 59, ал. 1 НК.
Признал е подсъдимия Н. П. И. за виновен в извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, за което и във вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, го с осъдил на две години лишаване от свобода, което е постановил да се изтърпи при строг първоначален режим, в затворническо заведение от закрит тип.
Приложил е по отношение на него чл. 59, ал. 1 НК.
Осъдил е подсъдимите В. Т., И. С. и Н. И. да заплатят солидарно на гражданския ищец Р. Й. Р. сумата 54, 70 лв.- обезщетение за имуществени вреди и сумата 1500 лв.- за неимуществени вреди, като е отхвърлил гражданския иск за неимуществени вреди в останалата му част, като недоказан.
Осъдил е подсъдимите да заплатят разноските по делото.
Постановил е разпореждане с веществените доказателства.
С обжалваното въззивно решение Апелативният съд- гр.Велико Търново, наказателно отделение, е потвърдил изцяло цитираната първоинстанционна присъда.
Поддържаният в жалбата на подсъдимия Т. довод за нарушение на материалния закон, развит в корелация с този за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в неправилна интерпретация на доказателствата, с игнорирането от съдилищата на онази част от тях, които оневиняват дееца, разгледан по същество, е неоснователен. Същият се свежда до неправилното му осъждане по предявеното му обвинение, при липсата на събрани по предвидения в НПК ред годни доказателства, установяващи безспорно авторството па престъплението. Това възражение е било поддържано и пред въззивния съд, който законосъобразно го е отхвърлил като неоснователно, излагайки в мотивите си убедителни, основани на закона и доказателствата по делото съображения, които изцяло се споделят от касационния съдебен състав, поради което и преповтарянето им е безпредметно. Инстанционните съдилища са установили правнорелевантните факти, в изпълнение на задължението си за разкриване на обективната истина, вменено им с нормата на чл. 13 НПК, обективно и всестранно са анализирали доказателствените източници, обсъждайки ги поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване на принципните изисквания на чл. 14 и чл. 18 НПК, и на тези по чл. 107 НПК. Касационната инстанция намира, че липсват основания да се счете, че доказателствата по делото са били оценявани едностранчиво, изопачено или тенденциозно, или фактическите обстоятелства да са били приети на базата на негодни доказателствени средства или на несъществуваща доказателствена основа, тъй като събирането, проверката и оценката на доказателствата, обосновали вътрешното убеждение на въззивния съдебен състав, е в пълно съответствие с действащия процесуален регламент.
Обстоятелството, че инстанциите по същество са счели, че поддържаната от прокурора обвинителна теза е доказана, в никакъв случай не означава, че те са базирали на недопустими предположения изводите си при решаването на въпросите за вината и отговорността на касатора, или че те са в резултат на игнориране на част от доказателствените източници, с приоритетното и избирателно позоваване само на събраните в досъдебната и съдебната фаза на процеса доказателства, уличаващи извършителите. Обстоятелството, че подсъдимият отрича извършването на престъплението, не означава, че авторството на деянието не може да бъде установено чрез други доказателствени средства, каквито в достатъчен обем са събрани в настоящото производство- вън от съмнение е, чс неговите обяснения не могат да представляват единственият възможен доказателствен източник, още повече, че по същността си те същевременно представляват и процесуален механизъм за упражняване правото на защита. Показанията на пострадалия свидетел Р. Р. са еднозначни и категорични за всички релевантни обстоятелства относно времето, мястото и механизма на извършеното спрямо него престъпно посегателство, за броя и идентифициращите белези на участвалите в него лица. Изложеното от него, в светлината на цялостната приета по делото фактология, се допълва от показанията на свидетелите П., Г., Я., И., обясненията на подсъдимите С. и И., протоколите за доброволно предаване. И двете инстанционни съдилища са подложили на всестранен и обективен анализ всички доказателствени източници, проследили са еволюцията, колебанията и противоречията в обясненията на подсъдимите И. С. и Н. И., които в определени моменти са обективирали опит да се солидаризират с тезата на касатора, а в други са изразявали съвършено различна позиция, свеждаща сс до признания за участието на всеки от тримата в инкриминираната съвместна престъпна дейност. Безспорно е по делото, че у всеки от тримата извършители са били открити вещи, собственост на пострадалия Р., които те са предадени доброволно от тях и за целта са съставени надлежни протоколи (л. 17-19 от дознанието), съдържащи саморъчните им вписвания за произхода на вещите, а именно, че те са били отнети чрез конкретното престъпление, предмет на настоящото наказателно производство. Възраженията срещу обсъждането и позоваването на цитираните протоколи за доброволно предаване в рамките на формираната доказателствена съвкупност, са неоснователни. Те не отразяват извършването на конкретни процесуално- следствени действия, лимитирани от НПК- чл. 136, ал. 1, а установяват единствено приобщаването на конкретни веществени доказателства към материалите по делото. Ето защо, нарушение при събирането, проверката и оценката на доказателствата, в коментирания аспект, не е допуснато. Проследена е в пълнота хронологията на произтеклите събития от момента на срещата на тримата дейци, решението им да си набавят средства чрез замисленото престъпление, насочването им към конкретен обект, пристигането до къщата на пострадалия, непосредственото посегателство над Р.Р., вкл. механизма на упражнената принуда, на откриването и отнемането на вещите, негова собственост, както и разпределението на предмета на престъплението между извършителите, до предаването на наличната част от него на органите на полицията, които с разписка го върнали на собственика. Доказан е каузалният принос на всеки от дейците при осъществяване на инкриминираната им съвместна престъпна дейност. На прецизен анализ, съвкупно с останалите доказателствени източници, са подложени показанията на свидетелката М., които са отхвърлени като недостоверни не поради близките й приятелски отношения с жалбоподателя, а основно поради това, че твърденията й за релеватните факти изпадат в драстично противоречие дори със защитната теза, лансирана от самия подсъдим.
При тези данни, касационният съдебен състав приема, че въпросът за авторството на престъплението е решен правилно от инстанциите по същество. Установени са конкретните действия на Т., по осъществяване на изпълнителното деяние на съставното престъпление грабеж, включващо отнемане на движимите вещи, и принуда, чрез употребата на сила, при доказания в процеса механизъм, като способ за това. В този смисъл, изводите по същество- за вината и отговорността на жалбоподателя, са изградени въз основа на комплексната оценка на всички доказателствени материали, събрани по делото, обсъдени всестранно, задълбочено и обективно от съдилищата.
Както правилно са заключили първостепенният и въззивният съд, обвинението е доказано по несъмнен начин, поради което законосъобразно подсъдимият Велико Т. е признат за виновен и осъден за извършеното от него престъпление, квалифицирано по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а" НК, при констатираното наличие на всички обективни и субективни признаци на състава му. За съставомерността на деянието, за което касаторът е признат за виновен и осъден, е без значение, при доказаната съвместна престъпна дейност на тримата извършители, в каква конфигурация те са разпределили функциите си. Това е така, защото грабежът е съставно престъпление, включващо принуда и кражба на движима вещ, с налична функционална връзка между тези две отделни престъпления, при което обстоятелството, че част от дейците- съучастници упражняват само принудата, а друга- осъществяват отнемането на вещта, е без правно значение за квалифицирането на съвместната им престъпна дейност. Възражението, че е налице ексцес на умисъла на останалите двама дейци, който изключва ангажирането на отговорността на жалбоподателя за по-тежкото престъпление- грабеж, е правено от Т. и пред въззивния съд, който законосъобразно го е отхвърлил, излагайки убедителни и аргументирани съображения. Доколкото те се споделят изцяло от настоящата инстанция и съдържат верен отговор на поставените правни въпроси, липсва основание за преповтарянето им.
С касационната жалба, очертаваща пределите на проверката на ВКС, не се релевира довод за явна несправедливост на наложеното наказание, поради което в конкретния случай настоящата инстанция не дължи произнасяне по него, каквото ново искане се прави едва с пледоарията на защитника на подсъдимия в съдебно заседание. Това би се наложило само при данни за необходимост касационният съд да упражни конституционните си правомощия по чл. 124 от Конституцията на РБ, при констатации за особено съществени нарушения на НК и НПК, сериозно нарушаващи правата на жалбоподателя. Конкретният случай не е такъв, доколкото наказанието на подсъдимия е определено законосъобразно и справедливо, при стриктното спазване на правилата и критериите по чл. 54 НК, съобразяване на всички смекчаващи и отегчаващи отговорността на жалбоподателя обстоятелства, обсъдени и в контекста на конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца, получила обективна и мотивирана оценка в проверяваните съдебни актове, както и с реализиране на целите, визирани в чл. 36 НК, и принципа за съответствието му с извършеното престъпление, въплътен в нормата на чл. 35, ал. 3 НК.
Предвид горните съображения, като намери, че касационната жалба на подсъдимия В. С. Т., с която е сезиран, е изцяло неоснователна, ВКС в настоящия си състав, прие, че съобразно правомощието си по чл. 354, ал.1, т. 1 НПК, следва да остави в сила обжалваното въззивно решение.
Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 162 от 15. 06. 2011г., постановено по ВНОХД № 99/ 2011г., по описа на Апелативен съд- гр.Велико Търново, наказателно отделение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: