5 Р Е Ш Е Н И Е № 71 Гр.София, 29.06.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на трети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Кристияна Генковска при секретаря Петя Петрова, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 461 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 303/12.10.15г., постановено по т.д.№ 403/15г. от Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 179/18.05.15г. по т.д.№ 66/14г. на Старозагорския окръжен съд за признаване за установено по отношение на касатора съществуването на вземане на [фирма], [населено място] (предишно наименование [фирма]) в размер на 21520,32 евро по запис на заповед, издаден на 17.04.2008г. с падеж на 01.05.2010г., ведно със законната лихва от 07.05.13г., за което е издадена заповед за изпълнение № 1362/08.05.13г. по ч.гр.д.№ 2241/13г. от Старозагорския районен съд. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, като постановено при допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, при неправилно прилагане на материалния закон и е напълно немотивирано. Моли решението да се отмени и предявеният иск за съществуване на вземането по записа на заповед да се отхвърли. Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните са възникнали облигационни отношения по три договора за финансов лизинг, по които лизингополучателят (настоящ касатор) е издал записи на заповед, обезпечаващи задължението му към лизингодателя за всяка година от действието на договорите. Предмет на спора е вземането по договор №[ЕИК] от 18.04.08г., който е прекратен, считано от 19.11.12г. поради неплащане на лизинговите вноски, а вещта е била върната на лизингодателя на 02.11.12г. Записът на заповед, издаден на 17.04.08г. за сумата от 21520, 32 евро, е с падеж на 01.05.10г. и същият обезпечава всички искове на лизингодателя срещу лизингополучателя съгласно т.5.1 от Общите условия на договора. Към датата на прекратяване на договора за лизинг задължението на лизингополучателя е в размер на 115627, 40 лв., представляващо сбор на лизинговите вноски, неустойки за забавено плащане и др., което не е погасено. Изложени са съображения за неоснователност на възражението на лизингополучателя, че лизингодателят е следвало да погаси задължението му с получената от него цена от продажбата на вещта на 04.03.13г. на трето лице, тъй като не са настъпили обстоятелствата по т.4.2 от Общите условия, а именно лизингополучателят да е собственик на вещта. С определение № 940/14.12.2016г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС, цитирана от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и с ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС по въпросите за тълкуване на клаузите на договора и задълженията на въззивния съд за произнасяне по спорния предмет на делото, както и за съответствие на въззивния акт с разрешенията по т.17 на ТР № 4/13г. на ОСГТК на ВКС и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 108/22.07.14г. по т.д.№ 2418/13г. на І т.о. Становището на състава на ВКС произтича от следното: Въпросите за задължението на въззивния съд за произнасяне по спорния предмет на делото и конкретно – за предмета на делото при предявен установителен иск за вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, са разрешени в ТР № 1/13г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 4/13г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно съображенията по т.2 на ТР № 1/13г. непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Според т.17 на ТР № 4/13г. предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. При въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. По въпроса за тълкуване на клаузите на договора е създадена последователна практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, в която е прието, че при тълкуване на договора, съдът следва да съобразява предвидените в чл.20 ЗЗД критерии – да търси действителната обща воля на страните; отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В контекста на конкретния спор, при тълкуване на договора, с оглед изследване на каузалното правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, следва да се съобрази и решение № 108/22.07.14г. по т.д.№ 2418/13г. на ВКС, І т.о. В решението е прието, че в производството по чл.422 ГПК от значение за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане по запис на заповед би могла да е изискуемостта на задължението на издателя по каузалното правоотношение между него и поемателя, ако записът на заповед е издаден за обезпечение на изпълнението на конкретно задължение по каузално правоотношение, чийто падеж не съвпада с падежа на ценната книга. С оглед на посочените разрешения отговорите на поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК се извеждат от съществуващата практика на ВКС. Нарушение на задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните от значение за спорното право и включени в предмета на делото, представлява липсата на произнасяне по конкретните въведени в процеса твърдения за връзка на записа на заповед с каузалното правоотношение. Възражение, че процесният запис на заповед обезпечава изпълнението на задължения по лизинговия договор, които са погасени чрез плащане, е заявено от длъжника в отговора на исковата молба. Твърдение от кредитора за обхвата на гарантираното изпълнение на задълженията по лизинговия договор е направено в допълнителната искова молба. Лизингополучателят се е позовал на конкретна клауза от лизинговия договор, предвиждаща, че „записите на заповед за всяка година от срока на лизинга се връщат на лизингополучателя или на упълномощено от него лице в края на всяка година след заплащане на всички дължими лизингови вноски и други възникнали дължими плащания”, която според него следва да се тълкува в смисъл, че всеки един от записите на заповед обезпечава вземане, което се формира от сбора на дължимите лизингови вноски за съответния период равен на 1 година. Спорът в инстанциите по същество се е концентрирал върху предмета на обезпечените със записа на заповед вземания – дали се гарантира изпълнението на всички неизпълнени задължения по договора (главници, лихви, разходи) и дали обхваща само вземанията за една година от срока на договора или и вземанията с падежи, настъпващи след падежа на записа на заповед. Въззивният съд е разрешил този спор, но без да обсъди възражението на ответника за приложение на клауза от индивидуалния лизингов договор, тълкувана във връзка с общите условия, съответно и възражението за погасяване обезпечените с процесния запис на заповед вземанията за 2008г., 2009г. или 2010г. По тези съображения обжалваното решение не съответства на практиката на ВКС и е постановено при съществени нарушения на працесуалните правила по чл.236, ал.2 ГПК във връзка с чл.269 ГПК., Въззивният акт следва да се отмени съгласно чл.293, ал.2 ГПК и тъй като не са налице хипотезите по чл.293, ал.3 ГПК, Върховният касационен съд се произнася с решение по съществото на спора. По делото е безспорно, че записът на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение е издаден на 17.04.2008г. за сумата от 21520,32 евро с падеж на 01.05.2010г., както и че на 18.04.2008г. между страните са сключени три договора за лизинг. Ищецът лизингодател и настоящ ответник по касационната жалба е уточнил, че процесният запис на заповед е издаден като обезпечение на договор №[ЕИК], сключен за 60 месеца. Съгласно т.4 на договора лизингополучателят предоставя обезпеченията по приложение № 2, каквито са и „записи на заповед, издадени от [фирма]”. Според клаузата на приложение № 2 към индивидуалния договор записите на заповед за всяка година от срока на лизинга се връщат на лизингополучателя или упълномощено лице в края на всяка година след заплащане на всички дължими лизингови вноски и други възникнали и дължими плащания съгласно договора за лизинг. С оглед на уговорките между страните за предоставено обезпечение от лизингополучателя на няколко записа на заповед по конкретния договор, както и изричното посочване в приложение № 2 за връщане в края на годината на „записите на заповед за всяка година”, сочат на извод, че лизингополучателят се е съгласил да предостави обезпечение на лизингодателя чрез издаването на запис на заповед за дължимите суми за всяка една година от договора поотделно. Договорът за лизинг е сключен на 18.04.2008г. и съответно края на всяка една от годините е: 18.04.2009г., 18.04.2010г., 18.04.2011г., 18.04.2012г. и 18.04.2013г. Издаденият запис на заповед на 17.04.2008г. е с падеж на 01.05.2010г., като датата на падежа е след изтичането на една конкретна година от срока на действие на договора – тази с край на 18.04.2010г. Обвързаността на падежа на издадения запис на заповед с края на една от годините на срока на действие на договора, съответства на клаузата на приложение № 2 към договора за лизинг и обуславя извода, че записът на заповед обезпечава вземанията на лизингодателя, които са с настъпил падеж към 18.04.2010г. Клаузата на т.5.1 от общите условия на договора, според която лизингополучателят следва „да обезпечи всички искове на лизингодателя”, би могла да се тълкува в смисъла, който й е придаден от въззивния съд – обезпечението е учредено за главниците, лихвите и разходите, но не и без връзка с индивидуалния договор между страните, обвързващ обезпечените вземания на всеки от записите на заповед с възникването и изискуемостта на задълженията на лизингополучателя за всяка една година от срока на действие на договора. Видно от заключението на изслушаната съдебно – икономическа експертиза за 2008г., 2009г. и 2010г. лизингополучателят е погасил всички задължения, произтичащи от договора за финансов лизинг. Следователно не съществуват, като погасени чрез плащане, вземания на лизингодателя за 2010г. с падеж към 18.04.2010г., за обезпечаването на които е издаден записът на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение. В този смисъл изводите на въззивния съд за съществуването на вземане на лизингодателя, обезпечено с издадения запис на заповед в размер на 115627, 40 лв., е постановено при неправилно приложение на материалния закон по тълкуването на договора и съответно е необосновано, тъй като сумата е формирана от сбора на неплатените задължения на лизингополучателя за 2011г. и 2012г. Предвид на приетото разрешение за несъществуване на вземането не следва да се обсъжда възражението на ответника по иска – касатор в настоящото производство, за погасяване на вземането по давност. По изложените съображения следва, след отмяна на въззивното решение, да се постанови ново решение по съществото на спора за отхвърляне на предявения иск. Касаторът не е претендирал разноски за касационното производство и не е представил списък по чл.80 ГПК. Претенция за разноски е заявена в първоинстанционното и във въззивното производство. Според списъка, депозиран пред Ст.ОС, разноските са в размер на 290 лв. за възнаграждение на експерт, а по списъка по чл.80 ГПК, представен пред ПАС, се претендират разноски в размер на заплатената държавна такса от 858 лв., поради което искането е основателно и ответникът следва да заплати на касатора сумата от 1148 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 303/12.10.15г., постановено по т.д.№ 403/15г. от Пловдивския апелативен съд, като вместо това постановява: ОТХВЪРЛЯ иска, предявен по реда на чл.422 ГПК от [фирма], (предишно наименование [фирма]), [населено място], [улица], ет.3, срещу [фирма], [населено място], зона Г., за признаване за установено съществуването на вземане на [фирма], (предишно наименование [фирма]), [населено място] срещу [фирма], [населено място] в размер на 21520,32 евро по запис на заповед, издаден на 17.04.2008г. с падеж на 01.05.2010г., ведно със законната лихва от 07.05.13г., за което е издадена заповед за изпълнение № 1362/08.05.13г. по ч.гр.д.№ 2241/13г. от Старозагорския районен съд. ОСЪЖДА [фирма], (предишно наименование [фирма]), [населено място], [улица], ет.3, да заплати на [фирма], [населено място], зона Г., сумата от 1148 лв. (хиляда сто четиридесет и осем лева) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.