Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 95
София, 26.02.2021 година

Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на трети февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 933/2020 г.


Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Т. И. от [населено място] срещу решение № 339 от 06.02.2020 г. по в. гр. д. № 4159/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, ГО, I-15 състав решение № 4740 от 27.062019 г. по гр. д. № 4626/2017 г. за отхвърляне на предявения от касатора срещу Застрахователна компания „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 22.10.2013 г. за разликата от 75 000 лв. до пълния претендиран размер 200 000 лв.
Касаторът поддържа, че атакуваното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че определеният от въззивния съд размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на неговия син, е занижен, тъй като: не са съобразени в пълна степен нивата на застрахователните лимити към датата на процесното пътно-транспортно произшествие; не е съобразена последователната практика на съдилищата при прилагане критерия за справедливост и икономическата конюнктура в страната; не са обсъдени установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с отношенията между него и сина му, загинал при произшествието; не е взето предвид влошаването на здравословното му състояние. Изразява несъгласие и с извода за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия, евентуално – с определения обем на съпричиняването, като поддържа, че същият е прекомерен.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. При преценка за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва ли съдът да съпостави конкретното поведение на делинквента и това на увредения и да отчете тежестта на допуснатите от всеки нарушения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат; 2. При обективното съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД намаляването на дължимото от делинквента обезщетение обусловено ли е от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице за настъпване на увреждането или е обусловено от това дали конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия съставлява пряка и непосредствена причина за настъпване на вредите; 3. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 4. Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един критерий (признак) при определяне размера на обезщетението; 5. Доколко и до каква степен съдът при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност“.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика – ППВС № 17/63 г. (за първите два въпроса) и ППВС № 4/68 г. (за третия и четвъртия въпрос), както и в противоречие с каузалната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, подробно посочена в изложението.
Освен това, бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оплакванията срещу приетото съпричиняване на вредоносния резултат касаторът обосновава и твърдението си за очевидна неправилност на обжалвания акт.
Ответникът по касация – Застрахователна компания „Лев Инс“ АД – оспорва касационната жалба и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение, съображения за което е изложил в писмен отговор от 22.06.2020 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 22.10.2013 г. е настъпило пътно-транспортно произшествие, причинено от застрахован при ответника водач по риска „Гражданска отговорност“, чиято вина е установена с влязла в сила присъда и че в резултат от същото е настъпила смъртта на сина на ищеца - К. К. И..
Решаващият състав е споделил извода на първата инстанция, че справедливо обезщетение за търпените от ищеца неимуществени вреди от смъртта на сина му представлява сумата 150 000 лв. Като обстоятелства, имащи значение при преценката за обема на вредите и дължимото за тях обезщетение, съдът е посочил: близката родствена връзка между ищеца и починалия (баща-син); установените от показанията на разпитаните по делото свидетели отношения на обич, привързаност, емоционална близост и подкрепа между тях; интензитета на болките и страданията, изразяващи се в това, че ищецът е обзет от непреодолима скръб и безразличие и че се е влошило здравословното му състояние; младата възраст на починалия – преди да навърши 30 години и възрастта на ищеца – 51 години; конкретните икономически условия в страната и размера на застрахователното покритие към датата на произшествието. Именно с оглед на посочените обстоятелства, въззивната инстанция е преценила като справедливо определеното от първостепенния съд обезщетение в размер на 150 000 лв., независимо, че същото е по-високо от обезщетенията, присъждани в съдебната практика за ПТП, настъпили през 2013 г.
Въззивният съд е споделил изцяло и извода за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия. След анализ на заключенията на допуснатите две автотехнически експертизи и на показанията на разпитаните по делото свидетели, решаващият състав е приел, че водачът на автомобила и починалият мотоциклетист са допринесли в равна степен за настъпване на произшествието. Изводът за съществен принос на мотоциклетиста е направен поради това, че същият се е движил в частта от пътното платно, предназначена за велосипедисти, в резултат на което непосредствено преди завоя се е намирал в т. н. мъртва точка и е бил невидим за водача на лекия автомобил, както и поради обстоятелството, че се е движил с висока скорост ( 55 км/ч - според първата експертиза и 50 км/ч - според втората).
Настоящият състав намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса, поставени от касатора, които, обобщени и конкретизирани в съответствие с правомощията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до въпроса за определяне приноса на пострадалия за настъпване на вредите при пътно-транспортно произшествие.
По отношение на този въпрос е осъществено както общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото, така и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същият е решен в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на II т. о., решение № 57 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1677/2017 г. на I т. о., решение № 96 от 29.06.2015 г. по т. д. № 2461/2014 г. на II т. о. и др.
По отношение на останалите въпроси, свързани с приетия от съда за справедлив размер на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като същите не могат да бъдат определени като обусловили изхода на конкретното дело съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК. Решаването на тези въпроси е обусловено от конкретните факти по делото и от преценката им от въззивния съд, поради което те са относими към правилността на обжалваното решение. Освен това, не може да се счете, че по отношение на тях е осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Напротив, видно от мотивите на обжалвания акт, при преценката за обема на вредите решаващият състав изцяло се е съобразил със задължителната съдебна практика (ППВС № 4/68 г. и практиката по чл. 290 ГПК), като е взел предвид и подробно е обсъдил всички специфични за случая обстоятелства. При определяне размера на дължимото обезщетение са отчетени също лимитите на застрахователно покритие и икономическите условия в страната към датата на пътно-транспортното произшествие. Несъгласието на касатора с тази преценка, обективирано в посочените три въпроса, представлява по своето естество оплакване за необоснованост на обжалвания акт, което е основание за касация, но не и за допускането й.
На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивния акт. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая касаторът не е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, като наличието на твърдяната от него очевидна неправилност на обжалваното решение не се констатира от настоящия състав.
С оглед изложеното, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато само по въпроса, свързан с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Предвид освобождаването на ищеца от заплащане на държавна такса, делото следва да бъде докладвано на Председателя на Второ търговско отделение за насрочване, без да бъдат давани указания за внасянето на такава.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 339 от 06.02.2020 г. по в. гр. д. № 4159/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, ГО, I-15 състав решение № 4740 от 27.062019 г. по гр. д. № 4626/2017 г. в частта за отхвърляне на предявения от К. Т. И. от [населено място] срещу Застрахователна компания „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 22.10.2013 г. за разликата от 75 000 лв. до пълния претендиран размер 200 000 лв.

Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: