Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 255
София, 10.06.2022 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети май през две хиляди и двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр. д. № 150 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Т. И., чрез назначения й особен представител адвокат В. З., касационна жалба на А. П. А., чрез пълномощника й адвокат Ж. С. и касационна жалба на Г. С. Г., чрез пълномощника й адвокат Н. М., против решение № 10135 от 8.02.2021 г., постановено по гр. д. № 6071 по описа за 2019 г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 7095 от 21.10.2019 г., поправено с решение № 980 от 5.02.2020 г. по гр. д. № 6758/2016 г. на Софийски градски съд:
- е унищожен на основание чл. 27 ЗЗД вр. с чл. 30 ЗЗД, като сключен при заплашване на продавача Р. Т. И., договор от 18.11.2013 г. за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между Р. Т. И. и А. П. А., обективиран в нотариален акт № 191/ 18.11.2013 г., том ІІІ, н. д. № 561/2013 г. на нотариус Й. Л., с район на действие СРС, вписан в СВ с вх. рег № 57494/18.11.2013 г., под № 39, том CXXXVIII, дело № 44992/2013 г.;
- уважен е предявения от Р. Т. И. против Г. С. Г. ревандикационен иск по отношение на апартамент № 72, находящ се в [населено място], жк Зона Б -18, чл. 4, ет. 13, като е признато право на задържане на Г. С. Г. докато Р. Т. И. не й изплати сумата 16000 лева, представляваща увеличената стойност на имота от извършените в него подобрения през 2014 г.;
- отхвърлени са предявените от Р. Т. И. против А. П. А., при участието на Г. С. Г., като трето лице помагач, искове по чл. 26, ал. 2, предл .2-ро ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот по нотариален акт № 191/18.11.2013 г., том ІІІ, н. д. № 561/2013 г. на нотариус Й. Л., с район на действие СРС, като сключен при липса на съгласие; по чл.26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот по нотариален акт № 191/18.11.2013 г., том ІІІ, н. д. № 561/2013 г. на нотариус Й. Л., с район на действие СРС, като сключен в нарушение на добрите нрави и по чл. 26, ал. 2, предл. 5-то ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот по нотариален акт № 191/18.11.2013 г., том ІІІ, н. д. № 561/2013 г. на нотариус Й. Л., с район на действие СРС, като привиден при персонална симулация и е отхвърлено искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за обезсилване на нотариален акт № 191/18.11.2013 г., том ІІІ, н. д. № 561/2013 г. на нотариус Й. Л., с район на действие СРС и
- не е разгледан евентуалния иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договора за покупко-продажба по нотариален акт № 191/18.11.2013 г., том ІІІ, н. д. № 561/2013 г. на нотариус Й. Л., с район на действие СРС.
Ищцата Р. Т. И. атакува въззивното решение в частта с която са отхвърлени предявените от нея искове за нищожност на договора за покупко-продажба.
А. П. А. чрез пълномощника си адвокат Ж. С. и Г. С. Г. чрез пълномощника си адвокат Н. М. са подали писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който всяка от тях оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по жалбата на ищцата.
А. П. А. чрез пълномощника си адвокат Ж. С. атакува въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 27 във вр. с чл. 30 ЗЗД и на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, като вместо това е уважен иска по чл. 27 във вр. с чл. 30 ЗЗД.
Р. Т. И. чрез назначения особен представител адвокат В. З. е подала писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва основателността на жалбата на А. П. А., но не изразява становище по наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Г. С. Г. чрез пълномощника си адвокат Н. М. е подала писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на А. П. А..
Г. С. Г. атакува въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете по чл. 27 във вр. с чл. 30 ЗЗД, по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и по чл. 108 ЗС, като са уважени исковете по чл. 27 във вр. с чл. 30 ЗЗД и по чл. 108 ЗС.
Р. Т. И. чрез назначения й особен представител адвокат В. З. е подала писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по жалбата на Г. С. Г..
А. П. А. чрез пълномощника си адвокат Ж. С. е подала писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по жалбата на Г. С. Г..
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съдебен състав съобрази следното:
Софийски апелативен съд е приел за установено, че Р. И. е придобила собствеността върху апартамент № 72 по време на брака й с И. И. с договор от 22.10.1998 г., сключен по реда на ЗОС и след смъртта на съпруга й, сина й И. И. и отказа от оставеното от баща му наследство от втория й син – Н. И., към 18.11.2013 г. е била изключителен собственик на имота. На 18.11.2013 г. ищцата И. е продала на ответницата А. с нотариален акт №191/18.11.2013 г., том ІІІ, н. д. № 561/2013 г. на нотариус Й. Л. собствения си недвижим имот за цена от 25 000 евро, от която 1000 евро били изплатени преди сделката, 14 000 евро следвало да бъдат изплатени в деня на сделката и 10 000 евро – при предаване владението на имота.
Съгласно представените три броя вносни бележки и извлеченията от сметката на ищцата в ОББ, същата е била заверена на 08.11.2013 г, 18.11.2013 г. и 06.12.2013 г., съответно с хиляда евро, 27 382 лева и 19560 лева. Първата сума е внесена като задатък по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот. Неин вносител е Б. Я., с когото ищцата и сина й Н. И. са подписали предварителен договор за покупко-продажба на апартамента си на 08.11.2013 г. Съгласно посоченото във вносните бележки основание, втората и третата суми са внесени като покупна цена за имота. За техен вносител е посочена ответницата А.. Ръкописният буквен и цифров текст и в трите вносни бележки е изпълнен от Б. Я., който е подписал за вносител вносната бележка от 08.11.0213 г. Подписите за вносител в другите две бележки са на А. А. (неоспореното заключение по съдебно почерковата експертиза на вещото лице Д. Ц.).
Според свидетеля И. ищцата е преговаряла именно с Б. Я. за продажба на имота, а самият свидетел бил този, който направил връзката между ищцата и Б. Я..
Установява се от приложеното нотариално дело по оспорената сделка, че ответницата А. е декларирала произхода на средствата си за покупка на имота, като е посочила, че са от продажба на друг имот. Верността на декларираното не е била оспорена от ищцата и съответно не са събирани доказателства за установяване на произхода на средствата на А.. В тази връзка, независимо от обстоятелството, че Я. е попълнил вносните бележки и е присъствал в нотариалната кантора при изповядване на сделката (така св. И. при разпита му в с. з на 17.09.2019 г.), остава недоказана тезата на ищцата, че именно той е заплатил покупната цена, а не купувачката по нотариалния акт А.. Още повече, че е налице споразумение от 18.11.2013 г., подписано от ищцата, Б. Я. и ответницата А., с което са се договорили купувач на имота да е последната, а не купувачът по предварителния договор – Я. и платената като задатък по предварителния договор сума от 1000 евро да се счита част от продажната цена.
На 25.03.2014 г. с нотариален акт № 168, том ІІ, дело № 5349, дело № 292/2014 г. по описа на нотариус М. Г. с район на действие СРС, А. А. е продала на ответницата Г. Г. процесния имот за цена от 62 100 лева.
С нотариален акт № 168, том ІІ, рег.№ 5350, дело № 293/2014 г. на нотариус М. Г. с район на действие СРС е учредена договорна ипотека върху имота в полза на „Юробанк България“ АД.
Съгласно показанията на св. В. П. той е извършил основен ремонт в имота на стойност около 17-18 000 лева – труд и материали, за период от около три месеца през 2014 г., който му бил възложен и заплатен от ответницата Г..
Вещото лице Я. определя пазарната стойност на имота към март 2014 г. на 78 330 лева, към февруари 2016 г. – 106 390 лева, към момента на експертизата - 134 680 лева, а увеличената стойност в резултат на извършените подобрения на 16 000 лева. Данъчната оценка на имота към датата на първата продажба е 70 072,40 лева, а към втората – 62 051,60 лева.
Установено е от представените по делото решения на ТЕЛК и медицински удостоверения от Център за психично здраве Проф Н. Шипковенски, че синът на ищцата Н. И. е с диагноза органична халюциноза и се води на диспансерно наблюдение. Съгласно отбелязаното в решението на ТЕЛК същият е диагностициран с епилепсия на 3 месечна възраст и до 16 годишната си възраст е имал припадъци, въпреки медикаментозното лечение. От 2009 г. е станал раздразнителен, конфликтен, през януари 2010 г. и август – септември 2010 г. е лекуван в психиатрична клиника на МБАЛ А., където му е поставена диагноза органична халюциноза, лека умствена изостаналост. Болнично лечение е проведено и през май 2013 г., когато е постъпил в ЦПЗ “Проф. Н. Шипковенски“ след влошаване на здравословното му състояние поради смъртта на баща му през 2012 г. Там е установено, че когнитивните му възможности са снижени и въпреки проведеното медикаментозно лечение симптомите не спрели. Цитираните констатации на експертната комисия, направени въз основа на медицинска документация, са в подкрепа на заявеното от свидетелката К. (..“ той не е добре психически“, „ …има решение на ТЕЛК от психодиспансера“ ), която има преки впечатления от ищцата и сина й към релевантния момент – края на 2013 г.
От неоспореното заключение на в.л. М. се установява, че ищцата страда от трайна промяна на личността след катастрофални преживявания и рецидивиращо депресивно разстройство, което към момента на експертизата е в ремисия. Водещата й диагноза не я лишава от годностите да контролира волята и действията си, но категорично я е затруднявала и влошавала справянето й в ситуация на заплаха и принуда поради повишена внушаемост и лесна манипулируемост. Според вещото лице, изготвило заключението си преди изслушване на свидетелските показания, може да се допусне, че към процесния период ищцата е изпитвала реален страх за здравето и живота си и особено за здравето и живота на болния си син и е била зависима и лесно манипулируема от лица, отправящи заплахи, стремейки се да запази здравето и живота на детето си.
При така възприетите факти Софийски апелативен съд е направил извод за неоснователност на исковете за нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. 2-ро ЗЗД, чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД и чл. 26, ал. 2, предл. 5-то ЗЗД.
Посочил е, че нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2-ро ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, което към сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си, а причината за това състояние е трайна (душевна болест или старческо слабоумие). Кредитирайки заключението на в.л М., съдът приема, че болестното състояние на ищцата не е повлияло на свойството й да разбира и ръководи действията си, поради което изразената воля при сключване на сделката е валидна, а сделката не е нищожна.
Не е доказано основанието на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД. Съставът му е бланкетен, което ще рече, че не е допустимо общо позоваване на накърняването на добрите нрави без конкретизация. Според извършената такава с исковата молба, договорът накърнява добрите нрави, защото мнимата купувачка А. не е платила цената по него, а е станала негов собственик. В тази връзка липсата на еквивалентност между продажната, пазарната и цената по данъчна оценка на имота е обсъдена недопустимо от първостепенния съд като основание на иска. Заявеното от ищцата като нарушение на добрите нрави не е такова. Описаното поведение на ответницата като участник в сделката не е морално укоримо по принцип, а в случая не е и доказано, тъй като не се установи по делото, че средствата, с които е платена продажната цена не са нейни.
Искът по чл. 26, ал. 2, предл. 5-то ЗЗД също е неоснователен. При случаите на подставено лице, каквото се твърди да е ответницата А., е налице абсолютна симулация на овластителната сделка между скритата, в случая Б. Я. и привидната, в случая ответницата А., страна, но не и на сделката с третото лице, от която възникват целените правни последици. Затова привидността се отнася не до съществуването на тия правни последици, а до това, кой е техен носител - явният контрахент в договора или прикритият зад него. Твърдението на ищцата, че действителният купувач по договора е Б. Я. е направено паралелно с изявлението, че продажбената сделка изобщо не е произвела правни последици, защото е нищожна т.е. не се твърди да съществува действителна сделка между скритата страна (Б. Я.) и ищцата (по тази причина вероятно и искът не е насочен срещу Я., който иначе би бил надлежна страна). Ето защо персонална симулация липсва.
При изводите за неоснователност на исковете за нищожност, Софийски апелативен съд е разгледал евентуалния иск за унищожаване на договора за покупко-продажба. Посочил е, че нормата на чл. 30 ЗЗД обявява за унищожаем договорът, при сключването на който едната страна е обективирала волеизявлението си под въздействието на основателен страх, възбуден със заплаха за тежка и предстояща опасност за живота, здравето или честта на сключващия сделката или на негови близки от другата страна или от трето лице. Счел е, че анализът на събраните по делото свидетелски показания по отделно и в съвкупност, както и при съотнасяне с останалите доказателства по делото, позволява да се приеме, че след смъртта на съпруга й през 2012 г. ищцата и синът й Н. И. са останали финансово затруднени и социално дезориентирани, предвид обстоятелството, че единствено починалият И. И. е издържал семейството, а Р. и Н. страдат от психически разстройства, с голяма давност, които снижават възможностите им за справяне в ежедневието и увеличават тази да бъдат подведени и манипулирани.
При неизяснени с точност обстоятелства, около месец преди продажбата на процесния апартамент, който е бил единствено жилище на ищцата и сина й, там се нанесли свидетелят М. Н. И. и съпругата му (така св. И. и св. К. и Д.). Свидетелят И. дава вътрешно противоречиви и житейски нелогични обяснения за причината, поради която той и съпругата му са заживели в жилището на ищцата. Сочи, че е търсил квартира под наем за сина си и снаха си, питал ищцата в тази връзка, но синът му и снаха му не харесали жилището на ищцата и не се нанесли там. Впоследствие ищцата сама поискала от свидетеля той да заживее у тях, за да й помага в поддържането на домакинството и той се съгласил, като с жена му се нанесли при ищцата.
Според показанията на св. Д. и св. К., съседи на ищцата, в имота на последната изведнъж се появили след смъртта на мъжа й „едни цигани“, доведени от сина й Н., който не бил добре психически (св. К.). Настанили се в апартамента под предлог, че ще плащат наем, но не плащали такъв. Заплатили разходите за апартамента за два месеца на касиера на блока (св. Д.). Присъствието им било притеснително за св. Д., която заедно с домоуправителя занесла снимки от камерата в блока в районното полицейско управление и дала показания, както и за св.К., която като работеща на едно място със св. И. (на пазара „Д. П.“, София), познавала обкръжението му като измамници. Свидетелите Д. и К. заявяват, че сериозно подозирали, че „циганите“ ще продадат имота на ищцата, още повече, че районният инспектор бил казал на св. Д., че това е „мафията и не могат да се преборят с нея“, а синът на ищцата Н. (починал в хода на първоинстанционното производство) споделил на св.К. страха си, че „циганите ще му вземат жилището“ и че са го принудили да се откаже от наследството на баща си.
Апелативният съд е счел, че сами по себе си показанията на св. И. са противоречиви, нелогични и явно тенденциозни, а показанията на св. Д. и св. К. са преки, обективни, логични и взаимно допълващи, поради което ги е кредитирал и въз основа на тях е приел, че св. И. и съпругата му са се настанили в жилището на ищцата без основание. Освен това, както настаняването, така и престоят им в жилището са били против волята на ищцата и сина й. В този смисъл следва да се тълкуват липсата на достоверна причина св. И. и съпругата му да заживеят в дома на ищцата и установените от преките показания на св. Д. и К. обстоятелства, че ищцата е била непрестанно придружавана от „циганите“, не е имало връзка с нея, защото телефонът й е бил изключен и е била заплашвана, както и сина й, да не говори с хората от квартала и да не се оплаква в полицията.
Целта на така установеното принудително съжителстване е била манипулиране на ищцата и принуждаването й да продаде апартамента си. Подбудите на манипулаторите са ирелевантни за настоящия процес, но следва да се отбележи, че по делото са налице годни доказателства, които да ги определят като користни. В приложената прокурорска преписка № 24410/2014 г.на СРП, на лист 33 се съдържа декларация от 18.11.2013 г., подписана от разпитания по делото свидетел М. Н. И., с която той признава, че е получил от ответницата А. П. А. сумата 5000 евро като комисионно възнаграждение за посреднически услуги при закупуване от нея на процесния апартамент. Така декларираното дискредитира заявеното при разпита от свидетеля И., че не познава момичето, което отишло с Б. Я. да купи апартамента; че съдействал за продажбата на ищцата и то по нейно желание и плащал необходимите документи, защото тя нямала пари и че придружил ищцата в деня на сделката при нотариуса и в банката, защото тя се страхувала да не я излъжат. Показанията на св. И., че ищцата е искала да продаде апартамента са изолирани, вътрешно противоречиви и тенденциозни. Свидетелят твърди, че ищцата се е обърнала към него, за да й съдейства за продажбата, но не знае кой я е насочил към него и защо е избрала именно него, след като познанството им е бегло. Успоредно с това заявява, че синът й Н. бил пуснал обяви за продажбата и тъй като не се намерили купувачи по времето, когато свидетелят и съпругата му живеели там, той свързал ищцата с Б. Я., който огледал апартамента и го купил. Факт е, че снабдяването с необходимите документи за нотариалното изповядване на сделката е инициирано след подписване на предварителния договор за покупко-продажба на имота между ищцата и Б. Я. от 08.11.2013 г. (искането за данъчна оценка е от 11.11.2013 г., на лист 19 от приложената прокурорска преписка; отказът от наследство на Н. И. е от 13.11.2013 г; заявлението за удостоверение от СГКК, София град е от 13.11.2013 г.)
Или подготовката на продажбената сделка с осигурен от свидетеля купувач е извършена именно по времето, когато първият и съпругата му са живеели при ищцата и със съдействието на самия свидетел, а за това „съдействие“ той е получил комисионно възнаграждение от купувача.
Предвид тенденциозния характер на показанията на св. И. и отчитайки, че разпореждане с единственото жилище, предвид финансовото и здравословно състояние на ищцата и сина й към онзи момент е житейски необосновано, а заболяването на ищцата я е направило лесно внушаема и податлива на манипулации от трети лица, отправящи заплахи, стремейки се да запази здравето и живота на детето си (така в.л. М.), въззивният съд е приел, че е категорично установено по делото, че волята на ищцата за продажба на апартамента е била опорочена. Деформирана е била от основателен страх за живота и здравето й и тези на сина й Н., възбуден от св. И. и лица от обкръжението му. За изпитания от ищцата страх свидетелства установеното от показанията на св. Д. и К. обстоятелството, че тя не е посмяла и не е имала възможност да потърси помощ от момента, в който в жилището й са се нанесли бегло познатите й лица до няколко месеца, след като е напуснала жилището си и е отишла да живее под наем в осигурен от същите тези лица апартамент. Свидетелката К. сочи, че преди и след продажбата Н. й споделял, че „циганите“ са го заплашвали, че ще го бият, ще им направят бели, че продължават да го тормозят. Свидетелката излага и преките си впечатления за преживяното от ищцата, като описва ситуацията в деня на продажбата 18.11.2013 г., на която е очевидец: в деня на продажбата Р. и синът й Н. пътували в две различни коли към нотариуса, чиято кантора била на „Попа“, в колата на Р. пътували „циганите“, които живеели у тях, а в колата с Н. други двама-трима цигани. Р. влязла при нотариуса, а впоследствие и двете коли продължили към банката, където Р. влязла вътре придружена от „циганите“ и като излязла навън ревяла, а свидетелката чула, че й казват да внимава, защото ще остане без дете.
Въззивният съд е посочил, че страхът е субективна категория, а преценката му с оглед личността на ищцата и конкретната обстановка, установена от събраните доказателства, води до извода, че изпитаният от ищцата е бил основателен. Той е единствената причина, мотивирала ищцата да сключи процесната сделка, поради което същата следва да бъде унищожена.
Основателността на иска по чл. 30 ЗЗД изключва разглеждане на иска по чл. 87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договора.
По ревандикационния иск срещу ответницата Г., съдът е приел, че унищожаването на договора между ищцата и ответницата А. води до отпадане на правата върху имота на последващата приобретателка - ответницата по ревандикационния иск Г., която го е купила от ответницата А. преди вписване на исковата молба, с която е предявен искът по чл.30 ЗЗД. То е следствие от конститутивното действие на съдебното решение, с което се уважава иска за унищожаване на договора. Като правна последица на този съдебен акт са отпаднали правата на праводателя на ответницата Г., поради което тя е придобила имота от несобственик. Ищцата е останала собственик на процесния имот, изключителното право върху който е придобила по силата на договор за продажба на общински имот и наследяване, а ответницата Г. го владее (съгласно признанието в отговора по чл. 131 ГПК), без противопоставимо на ищцата правно основание.
Касационната жалба на ищцата против въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете за нищожност е бланкетна – посочено е само, че е постановено при нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, т.е. възпроизведен е само текста на нормата на чл. 281, т. 3 ГПК. Също бланкетно е позоваването на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез възпроизвеждане на законовия текст, но без формулирани правни въпроси.
Касационният съдебен състав не констатира и наличието на някое от служебно приложимите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване по жалбата на Р. Т. И..
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК А. П. А. се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
Поставя следните правни въпроси:
1) съществува ли задължение за въззивните съдилища да обсъждат всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и да се обосноват защо кредитират или некредитират определени доказателства;
2) допустимо ли е да бъде уважен иск по чл. 87, ал. 3 ГПК, въпреки че купувачът е изпълнил изцяло задължението си за заплащане на посочената в нотариалния акт продажна цена;
3) относими ли са личностните характеристики при преценката за формиране на страхови представи у дееспособно лице във връзка с фактическия състав на заплашването по чл. 30 ЗЗД.
Поддържа, че по тях въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 1 от 9.02.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 136 от 30.10.2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г., ІІІ гр. о. и решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г., ІV гр. о.
Посочената от касаторката практика на ВКС е свързана с първия поставен въпрос. Същият кореспондира с доводите в касационната жалба, че съдът не е отчел, че липсва медицинска документация за ищцата от периода на сделката, а данните за събитията и преживяванията на Р. И. са предоставени на вещото лице М. от ищцата при прегледа, проведен на 28.02.2018 г.; че е кредитирал показанията на св. К., които са общи и неконкретизирани (с подробно посочване от касаторката на обстоятелствата, които не са отчетени при цененето им) и не е отчел, че св. Д. е била пряк свидетел на напускането на жилището от ищцата, която не била притеснена и заявила, че отива на по-хубаво място, общувала е с Р. И. и по време на престоя на циганите в дома й и същата не била видимо притеснена, а твърдяла, че ще става сватя с наемателите си, като същите са влизали и излизали доброволно, пазарували са и са плащали разходите по апартамента, като в същата насока са и показанията на св. М. И..
С оглед посочената обосновка въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по първия поставен въпрос. Апелативният съд е обсъдил всички събрани доказателства, като изрично е посочил защо не възприема за достоверни показанията на свидетеля М. И.. Конкретните изводи, които съдът е направил, различни от тези, които А. А. счита, че е следвало да бъдат направени (и основани на изолирани изказвания на свидетелите, а не на конкретните впечатления, които имат), не е основание да се приеме, че е възможно да е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като доказателствата не са обсъдени в съвкупност, а съдът е кредитирал само отделни заявени факти.
Вторият въпрос е изцяло неотносим, доколкото искът по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е предявен като евентуален и не е разгледан от въззивния съд, доколкото същия е уважил искът за унищожаване на договора.
По третия въпрос не е удостоверено въззивното решение да противоречи на практиката на ВКС, доколкото не е посочен съдебен акт, в който ВКС да дава тълкуване, че са неотносими личностните характеристики на заплашваното лице при преценка фактическия състав по чл. 30 ЗЗД. В практиката на ВКС (например решение № 222/07.12.2017 г. по гр. д. № 4594/2016 г., IV гр. о.) е дадено обратното тълкуване, а именно, че страхът е субективна категория, която трябва да се преценява винаги с оглед личността и конкретната обстановка, като личността на страната, претендираща унищожаемостта на договора в хипотезата на чл. 30 ЗЗД, е правнорелевантно обстоятелство, което може да обоснове или да изключи възможността точно у това лице и при конкретната обстановка да са формирани страховите представи и доказателствата за качествата и социалните умения на личността, данните за психическа уязвимост, емоционална неустойчивост и провеждана във връзка с това терапия, за преживяно домашно насилие и др. са относими елементи към фактическия състав на заплашването като основание за унищожаване на сделка. По този въпрос въззивното решение съответства на практиката на ВКС.
Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК не е обосновано от А. А. и касационният съдебен състав не намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато с цел преценка дали някой от изводите на въззивния съд не е очевидно неправилен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Г. С. Г. се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
Поставя следните въпроси:
1) какво следва да се разбира под „трето лице“ – трето лице, което не е участник в сделката или купувача по сделката;
2) при условие, че в нотариалното производство нотариусът е констатирал, че продавачът не действа по „чужда принуда…“, както и при наличие на писмени доказателства (постановление за отказ за образуване на наказателно производство от 17.11.2014 г. на СРС, образувано по жалба на И. срещу Д. Н. И., с което е установено, че И. не е подписала същите (документи) под нечие давление или да е заплашвана да го стори…“, което постановление е издадено след като са снети обяснения от нотариуса по сделката, за която е прието, че е извършена при спазване на законовите изисквания) може ли тези констатации на длъжностни лица – нотариус и прокурор, да бъдат оборени със свидетелски показания (и то косвени свидетелски показания);
3) следва ли купувачът на имот, при условие, че купува от лице, което се явява лично пред нотариуса и декларира всички тези обстоятелства – че не действа при крайна нужда, че е в кантората на нотариуса по собствено желание и без чужда принуда, и няма никакви данни продавачът да е заплашван (включително продавачът да е информирал по някакъв начин купувачът, да е дал индиция, че са налице такива действия от трети лица) и при положение, че не купувачът е заплашващото лице, да носи отговорност вместо трети лица (включително отговорност към следващия купувач на недвижимия имот);
4) следва ли да бъде уважаван иска за унищожаване на атакуваната сделка като сключена поради заплашване, под въздействие на възбуден основателен страх за живота на ищеца, ако заплахата спрямо продавача е от трети лица и то ако заплахата е само до паричните средства от сделката, а не за да отчужди имота и които трети лица не са свързани по никакъв начин с купувача (нямат никаква връзка заплашващите с купувача), то не следва ли продавачът да има правото да търси отговорност от заплашващите трети лица (включително наказателна отговорност и предявяване на граждански иск в наказателното производство за сумата, която е получена от третите лица и които са обещали да купят на продавача друг „по-хубав имот“). Следва ли да е доказана връзка между заплашващото трето лице и купувача по сделката, за да бъде уважен иска;
5) ако са налице данни, че е имало обещание за покупка на друго жилище и заплахата е следваща продажбата времево, а именно, за да може заплашващото трето лице да вземе продажната цена като не изпълни обещанието си за покупка на обещания имот, това може ли да доведе до унищожаване на сделката, за която е налице воля, както от страна на купувача, така и от страна на продавача;
6) при условие, че не са налице данни за ограничено или пълно запрещение, нито „заплашването“ е от страна на купувача, как следва и чия е доказателствената тежест да докаже и въобще има ли значение това обстоятелство, че на купувача не е било известно това обстоятелство (отрицателен факт), че волята на ищеца за продажба на апартамента е била опорочена, нито е било известно, че това е единствено жилище на продавача (за да се приеме, че това било житейски необосновано разпореждане с единственото жилище, предвид финансовото и здравословно състояние на ищцата и сина й към онзи момент, а заболяването на ищцата я е направило лесно внушаема и податлива на манипулации от трети лица, отправящи заплахи, стремейки се да запази здравето и живота на детето си“. Житейски необосновано ли е разпореждане с единственото жилище при условие, че е налице намерение за покупка на друго жилище в съответствие с нуждите на продавача.
По посочените въпроси не е удостоверено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК доколкото Г. Г. не се позовава на практика на ВКС, даваща тълкуване, различно от приетото с въззивното решение.
По въпросите не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото отговорът им се съдържа в практиката на ВКС. В решение № 222/07.12.2017 г. по гр. д. № 4594/2016 г., IV гр. о. е дадено тълкуване, че за да е осъществен съставът на чл. 30 ЗЗД, е необходимо чрез действията на едната страна по сделката, или трето лице, да се възбуди основателен страх у другата страна по сделката, който да деформира нормалния процес на сформиране на волята. В тези случаи заплашването е основание за унищожаемост на договора, тъй като е нарушен мотивационният процес, предхождащ волеизявлението и то съдържа порок. Заплашване е налице не само, когато заплахата е изразена в неправомерно деяние, но и когато само по себе си то не е такова. При заплашването увреденият сключва сделката, за да избегне неблагоприятни последици, които са му внушени, че ще настъпят. Страховите представи могат да имат за предмет живота, здравето, честта или имуществените интереси както на страната по сделката, така и на други, близки на нея лица.
Тази практика на ВКС дава отговор на първия, третия и шестия въпрос, доколкото посочва, че е унищожаема сделка и когато заплашването е извършено от трето лице, което не е страна по сделката, а следователно в тази хипотеза е без значение, дали другата страна по сделката е знаела за заплашването.
С решение № 473 от 17.01.2013 г. по гр. д. № 1395/2011 г., ІV гр. о. е дадено тълкуване, че констатацията на нотариуса, че явилото се пред него лице е дееспособно няма обвързваща доказателствена сила относно това обстоятелство. Задължението на нотариуса по чл. 578, ал.4 ГПК ( чл. 474, ал.4 ГПК отм.) да са увери в дееспособността на лицето, чието изявление удостоверява е с цел да се гарантира действителността на извършеното волеизявление; да се избегне последващото му прогласяване за недействително. Тъй като пълнолетието не изключва възможността лицето да страда от слабоумие, душевна болест или от временно разстройство на съзнанието, изключващо възможността да разбира и да ръководи действията си – състояния, в които лицето не може валидно да се задължава, нотариусът освен формалната проверка за дееспособност (навършило ли е лицето пълнолетие) следва да се убеди и доколко лицето може да действа разумно чрез разговор върху предмета на акта или за странични обстоятелства, даваща възможност за констатация, че лицето е дееспособно, без тази му констатация обаче да се ползва с доказателствена сила.
Това тълкуване дава отговор и на втория поставен въпрос относно констатацията на нотариуса, че „продавачът не действа по чужда принуда“. Отговорът въпроса относно постановлението за отказ да се образува наказателно производство следва от нормата на чл. 300 ГПК, която ясно посочва, че за гражданския съд е задължителна само влязлата в сила присъда на наказателния съд.
Четвъртият и петият въпрос не могат да бъдат свързани с мотивите на въззивния съд, доколкото в тях не е прието за установено, че е имало обещание на ищцата да се купи друго жилище, нито, че ищцата е искала да продаде апартамента, а внушените й страхови изживявания са касаели само предоставянето на получената цена.
С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение


О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение № 10135 от 8.02.2021 г., постановено по гр. д. № 6071 по описа за 2019 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: