Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 478 София, 11.12.2020 година Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 18.11.2020 година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева Владимир Йорданов разгледа докладваното от съдия Йорданов гр.дело № 2594 /2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Производството e образувано по касационна жалба на И. С. И. срещу въззивно решение № 544 от 05.05.2020 г. по гр. д. № 1094 /2019 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 17.12.2018 г., поправено с решение от 11.02.2019 г. по гр.д. № 11929 /2016 г., на Варненски районен съд, с което са отхвърлени исковете на И. С. И. срещу С. В. С. с правно основание: · чл.109 ЗС за премахване на врата, изработена от железни профили, боядисана в зелен цвят, състояща се от две крила, отразена на скицата на л. 303 на в.л. Х., в червен цвят; · чл.31,ал.2 ЗС за заплащане на сумата от 9 000 лева, претендирана като обезщетение за ползване на притежаваните от ищцата 15.9 % ид. части от жилищна сграда с идентификатор ....., в [населено място], за периода от 07.09.2011 г. до 07.09.2016 г. и сумата от 853.18 лева като обезщетение за забава върху всяка една от месечните главници с начална дата 02.10.2013 г. до 05.10.2016 г.; · чл.31,ал.2 ЗС за заплащане на сумата от 9 000 лева като обезщетение за ползване на 1 /2 идеална част от гараж, находящ се в [населено място] за периода от 07.09.2011 г. до 07.09.2016 г. и сумата в размер на 853.18 лева, претендирана като обезщетение за забава върху месечните главници с начална дата от 02.10.2013 г. до 05.10.2016 г.; · жалбоподателката е осъдена на основание чл.78,ал.3 ГПК вр. с чл.38 ЗА да заплати на адв. И. К. разноски по делото в размер на 1 645 лева и е потвърдено определение № 6093 от 14.05.2019 г., с което е оставена без уважение молбата на И. И. за изменение на решението в частта за разноските на основание чл.248 ГПК. Ответникът по касационната жалба С. В. С. в писмен отговор твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Жалбата срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени исковете на И. И. е допустима, тъй като е постановено по негаторен иск, за който не съществува ограничение за касационно обжалване по чл.280,ал.3 ГПК (предишна чл.280, ал.2 ГПК преди изменението с ДВ бр. 86 от 2017 г.) и по парични оценяеми искове по чл.31,ал.2 ЗС, с цена над 5 000 лева, за които не е предвидено ограничение за касационно обжалване, както и по обусловените от тях искове за изтекли лихви. По отношение на жалбата на И. С. И. срещу частта на въззивното решение, с която И. И. е осъдена на основание чл.78,ал.3 ГПК вр. с чл.38 ЗА да заплати на И. К. разноски по делото в размер на 1 645 лева: С определение № 260137 /10.07.2020 г. на основание чл.248 ГПК въззивният съд е изменил тази част от въззивното решение, като е отменил частта, с която И. И. е осъдена да заплати на адв. И. К. сумата 1 645 лева, представляваща адвокатско възнаграждение и вместо това е постановил, че не присъжда разноски. Поради което тази част от жалбата е без предмет. Срещу определение № 260137 /10.07.2020 г. С. В. С. е подал частна жалба, по която е образувано частно гр.д. № № 2593 /2020 г., на I г.о. на ВКС, разпределено на настоящия съдебен състав, по което той ще се произнесе с отделно определение. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Въззивният съд е приел за установено обстоятелството, че страните са съсобственици на дворно място с площ от 717 кв. метра в [населено място], както и на изградени обекти в него. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства, въззивният съд е приел, че не се установява ответникът по иска да е поставил желязна метална врата, изработена от железни профили, боядисана в зелен цвят, състояща се от две крила разположена между жилищни сгради № 1 и № 2, отразени на изготвената скица на л.303 от делото в червен цвят. От свидетелските показания на сина на страните се установява, че вратите в двора са изграждани от дядо му преди повече от десет-двадесет години, а от свидетелските показания на наемател в жилищната сграда в имота се установява, че зелената желязна врата е била там от преди 12 години, когато тя е започнала да живее там. Въз основа на това, въззивният съд е приел, че негаторният иск по отношение на процесната желязна врата, оцветена в червен цвят на скицата на вещото лице, е неоснователен. По осъдителните искове по чл.31,ал. 2 ЗС, въззивният съд е зачел влязлото в сила решение по делбеното дело, видно от което ищцата е предявила претенции по сметки, която е претендирала от ответника обезщетение за едноличното ползване на процесните две сгради. По делото е представена нотариална покана от ищцата, връчена на ответника на 09.05.2005 г., с която последният е поканен да й заплаща обезщетение за “...сградата в дъното на двора..”. Въззивният съд е приел, че по делото не се установява ответникът да е ползвал еднолично процесната сграда с идентификатор № ....., тъй като същата е в груб строеж и не се обитава от никой, а по отношение ползването на процесния гараж се събрани противоречиви доказателства. По делото не е доказано и получаване на писмената покана за заплащане на обезщетение за ползване на гаража. Поради липсата на изискуемите предпоставки за уважаване на иска, двата иска по чл.31,ал.2 от ЗС са приети от въззивния съд за неоснователни. С въззивното решение въззивният съд се е произнесъл по частна жалба на И. И. срещу определение № 6093 /14.05.2019 г., с което е оставена без уважение молбата и за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Въззивният съд е приел, че от исковете на И. И. е уважен единствено този по чл.109 ЗС и то частично. Сторените от ответника разноски са както за защита по предявените срещу него искове, така и по предявените от него такива и са в общ размер от 1 349.26 лева, поради което и предвид изхода на спора присъдените в полза на ответника са половината от тази сума. Не са налице основания за изменение на определението в тази му част, поради което то следва да се потвърди. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В касационната жалба на И. И. се твърди, че въззивното решение в частта, с която са отхвърлени нейните искове по чл.31,ал. 2 ЗС и по исковете за претендираната на основание чл.86 ЗС мораторна лихва, е частично недопустимо, тъй като е налице произнасяне на съда плюс петитум. Тя твърди, че е обжалвала първоинстанционното решение в тази част само частично. Действително, във въззивната си жалба И. И. иска уважаването на иска си по чл.31,ал.2 ЗС за жилищната сграда за сумата 5 012.16 лева и съответното на тази сума уважаване на иска за мораторна лихва по чл.86 ЗЗД (стр.5) и иска уважаването на иска си по чл.31,ал.2 ЗС за гаража за сумата 4 534.27 лева и съответното на тази сума уважаване на иска за мораторна лихва по чл.86 ЗЗД (стр.6). Формулирала е и съответни петитуми: за осъждане на С. С. за сумите 5 012.16 лева и 475.29 лева изтекли лихви (стр.6) и 4 534.27 лева и 435.79 лева изтекли лихви (стр.7). Въззивният съд се е произнесъл за целия размер на исковете, поради което възниква съмнение за допустимост на решението му в частта, с която се произнесъл по исковете извън обжалваните им части (над обжалваните им размери), поради което тази част от въззивното решение следва да бъде допусната до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост. Жалбоподателката твърди, че въззивното решение в частта, с която са отхвърлени нейните искове по чл.31,ал. 2 ЗС, е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на ТР № 7 от 2012 г. по т.д. № 7 /2012 г. на ОСГК на ВКС, но не е формулирала правен въпрос по смисъла на чл.280,ал. 1 ГПК. Съгласно приетото с ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол за неговата правилност, без да бъде посочен правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и непосочването на правен въпрос, който да има значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Поради което следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване за проверка на правилността на тази част от решението. Жалбоподателката се позовава на очевидна неправилност по чл.280,ал.2 ГПК на въззивното решение в частта, с която е потвърдено определение № 6093 от 14.05.2019 г., с която е оставена без уважение молбата на И. С. И. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските на основание чл.248 ГПК. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване с обжалваната част от съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Жалбоподателката И. И. следва да представи доказателства за платена държавна такса за разглеждане на касационната и жалба, определена съгласно чл.18,ал.2,т.2 вр. чл.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК в общ размер 219.07 лева, представляваща сумата от 79.76 лева и 89.31 лева по необжалваните части от исковете и по чл.31,ал.2 ЗС и 25 лева и 25 лева по необжалваните части от исковете и по чл.86 ЗЗД, (минималните размери по чл.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК). Воден от изложеното съдът ОПРЕДЕЛИ: Допуска до касационно обжалване въззивно решение № 544 от 05.05.2020 г. по гр. д. № 1094 /2019 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 17.12.2018 г. по гр.д. № 11929 /2016 г. на Варненски районен съд, поправено с решение от 11.02.2019 г., в частта по исковете на И. С. И. по чл.31,ал.2 ЗС и чл.86 ЗЗД за проверка на неговата допустимост. Указва и дава възможност на И. С. И. в едноседмичен срок от съобщение да представи по делото доказателства за платена на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната и жалба в размер на 219.07 лева (двеста и деветнадесет лева и 7 ст.), като и указва, че в случай, че в определения срок не представи доказателства за заплащане на държавната такса, производството по делото ще бъде прекратено. Не допуска до касационно обжалване въззивно решение № 544 от 05.05.2020 г. по гр. д. № 1094 /2019 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 17.12.2018 г. по гр.д. № 11929 /2016 г. на Варненски районен съд, поправено с решение от 11.02.2019 г., в останалата обжалвана част. Делото да се докладва за насрочване или прекратяване след представяне на доказателства за платена държавна такса или след изтичане на срока за това. Определението е окончателно, не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.