2 Р Е Ш Е Н И Е № 142 [населено място], 07.10.2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1601 по описа за 2015г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца К. И. Г. от [населено място], [община] чрез процесуален представител адв. З. Д. З. срещу решение № 1789 от 24.10.2014г. по в. гр. дело № 1672/2014г. на Пловдивски окръжен съд, 14 състав, с което след отмяна на решение № 557 от 07.02.2014г. по гр. дело № 4538/2013г. на Районен съд Пловдив, 19 състав е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от К. И. Г. срещу [фирма], [населено място] на основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД иск за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 24 999 лв., частично от цялата сума 25 000 лв. по сключен договор за заем, обективиран в квитанция към ПКО от 16.04.2010г. за сумата от 5 000 лв. и в квитанция от 04.05.2010г. за сумата от 20 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.01.2013г., както и сумата 499,98 лв. – държавна такса по заповедното производство и 1 950 лв. – адвокатско възнаграждение по заповедното производство, и К. И. Г. е осъден да заплати на [фирма] сумата 499,98 лв. – направени разноски за въззивното производство, представляващи платена държавна такса. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивната инстанция е допуснала нарушение на разпоредбите на чл. 65, ал. 1, чл. 66 и чл. 103, ал. 1 ЗЗД и неправилно е приела, че представените квитанции към приходни касови ордери не доказват сключването на договор за заем. Касаторът релевира доводи за необоснованост на извода, че ищецът не е успял да докаже при условията на пълно и главно доказване претенцията си, тъй като по делото има представени други квитанции към приходни касови ордери, които са след посочения период на исковата претенция, и приемо-предавателни разписки, от които се установява, че страните са продължили да търгуват. Моли решението на въззивния съд да бъде отменено, предявеният иск да бъде уважен и претендира присъждане на направените по делото разноски за всички съдебни производства. Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. А. Д. Г. оспорва касационната жалба и излага съображения за правилност на въззивното решение. Поддържа становище, че въззивният съд се е съобразил с представените стокови разписки за получени от ищеца прасета и е направил правилен извод, че отношенията между страните са били дълготрайни. Ответникът моли решението да бъде оставено в сила. С определение № 309 от 22.04.2016г. по т. дело № 1601/2015г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. Кои са подлежащите на установяване факти от ищеца и ответника в производство по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД? 2. Обективираното в квитанциите към приходни касови ордери изявление, че при подписването им лицето, което ги е издало /заемател/, е получило посочените в тях суми като заем, достатъчно доказателство ли е, за да се приеме, че ищецът е провел пълно главно доказване на факта на реалното им предаване по договор за заем или следва този факт да се изведе след преценка на целия събран по делото доказателствен материал? 3. Обективираното в двустранно подписани предавателно-приемателни разписки предаване на стока и обективираното в други квитанции към приходни касови ордери изявление, че лицето, което ги е издало, е получило авансови суми за стока, достатъчно доказателство ли е, за да се приеме, че ответникът е провел насрещно доказване на правоизключващите си възражения, че удостоверените от него като получени на заем суми в други квитанции към приходни касови ордери са получени на основание, различно от удостовереното в тях? 4. Възможно ли е уговореното задължение по договор за заем за връщане на предоставената на заем сума да бъде заменено с нещо друго без съгласието на заемодателя? 5. Има ли погасителен ефект по отношение на паричното задължение престирането на стока без съгласието на заемодателя? Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените доводи във връзка с релевираните касационни основания и данните по делото и като извърши проверка на правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел, че не е налице договор за заем поради следните съображения: между страните са били налице търговски взаимоотношения, като ответникът е продавал на ищеца прасета за угояване; ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване претенцията си, предвид представените по делото други квитанции към приходни касови ордери, които са след посочения период на исковата претенция, и приемо-предавателни разписки, установяващи, че страните са продължили да търгуват помежду си. Съдебният състав се е аргументирал с обстоятелството, че ако ищецът е предал суми на ответника на заем, то в един последващ момент същият е могъл да получи сумите без да заплаща получените прасета от ответника до изчистване на задължението, тъй като отношенията между страните са продължили. По правните въпроси: По релевантните процесуалноправни въпроси /първите три правни въпроса/ е формирана постоянната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 546/23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 20/02.02.2011г. по гр. д. № 620/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 174/23.07.2010г. по гр. д. № 5002/2008г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 317/23.02.2015г. по гр. д. № 1238/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о. и други съдебни актове, в следния смисъл: Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в производството по иска за връщане на предоставената на заем сума, респективно по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД: 1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест се носи от ищеца - заемодател, защото той извлича изгода от сключения договор за заем с ответника – заемател и търси изпълнение на договорно задължение на заемателя. Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици. Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД издадената от заемателя разписка или квитанция към приходен ордер, в която е удостоверил получаване на определена сума, служи като доказателство за сключването на договора за заем и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. Обективираното в квитанциите към приходни касови ордери изявление, че при подписването им лицето, което ги е издало /заемател/, е получило посочените в тях суми като заем, може да се приеме като достатъчно доказателство, че ищецът е провел пълно главно доказване на факта на реалното им предаване по договор за заем. Ако ответникът е релевирал в срока по чл. 131 ГПК правоизключващо възражение, че получаването на сумите е на друго основание, различно от удостовереното в квитанциите към ПКО, и е представил доказателства, удостовереното в квитанциите към приходните касови ордери обстоятелство за получаване на сумите като заем следва да бъде обсъдено заедно с всички събрани по делото доказателства. При оспорване на иска ответникът следва да докаже възраженията си, които е релевирал в предвидения в чл. 131 ГПК срок за отговор на исковата молба: например, че средствата са дадени на друго основание; че е налице порок на волята; че задължението е погасено; други възражения. Обективираното в двустранно подписани предавателно-приемателни разписки предаване на стока и обективираното в други квитанции към приходни касови ордери изявление, че лицето, което ги е издало, е получило посочените в тях авансови суми за стока, не е достатъчно доказателство, за да се приеме, че удостоверените от ответника като получени на заем суми в други квитанции към приходни касови ордери, различни от квитанциите към ПКО за авансово платените суми, са получени на основание, различно от удостовереното в тях. Възможно е между страните да съществуват различни правоотношения, както по договор за покупко-продажба на стоки, така и по договор за заем, поради което удостоверените от страните в квитанциите към ПКО основания за получени суми доказват изпълнение на задълженията по различните облигационни правоотношения, респективно правоотношения по различните видове търговски сделки. Следователно обективираното в двустранно подписани предавателно-приемателни разписки предаване на стока и обективираното в други квитанции към приходни касови ордери изявление, че лицето, което ги е издало, е получило авансови суми за стока, не е достатъчно доказателство, за да се приеме, че ответникът е провел насрещно доказване на правоизключващите си възражения, че удостоверените от него като получени на заем суми в други квитанции към приходни касови ордери са получени на основание, различно от удостовереното в тях. Материалноправните въпроси относно приложението на чл. 65, ал. 1 ЗЗД, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение /четвърти и пети правни въпроси/, са решени от въззивната инстанция в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 132/08.07.2013г. по гр. д. № 653/2012г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. В посочения съдебен акт съдебният състав на ВКС е приел, че даването вместо изпълнение представлява ново съглашение, което се постига в хода на изпълнението на съществуващ договор, по силата на което кредиторът се съгласява да получи нещо друго вместо дължимото. Възможността едно договорно задължение да бъде заменено с друго може да се реализира само чрез ново съглашение /договор/, за което по аналогия намират приложение някои от правилата за новацията, замяната или продажбата. Настоящият съдебен състав възприема изложените от съответния съдебен състав на ВКС, ГК, ІІІ г. о. съображения. По правилността на въззивното решение: При така дадените отговори на релевантните правни въпроси се налага изводът, че обжалваното въззивно решение е неправилно. Изводът на въззивната инстанция, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване претенцията си, предвид представените по делото други квитанции към приходни касови ордери, които са след посочения период на исковата претенция, и приемо-предавателни разписки, установяващи, че страните са продължили да търгуват помежду си, противоречи на представените по делото доказателства. Представените квитанция към приходен касов ордер № 1/04.05.2010г., предавателно-приемателни разписки и квитанции към приходни касови ордери от 31.08.2010г., 07.03.2010г., 01.04.2010г., 18.04.2011г., 19.05.2011г., 04.05.2011г., 18.08.2011г., 09.09.2011г. и 29.11.2011г. установяват наличието на възникнали между страните правоотношения по различни видове договори – квитанция към приходен касов ордер № 1/04.05.2010г. доказва договор за заем за сумата 20 000 лв. и предаването й от К. Г. на [фирма], а останалите квитанции към приходни касови ордери и предавателно-приемателните разписки установяват правоотношение по договор за покупко-продажба на прасета, във връзка с който ответното дружество е получило от ищеца авансово посочените в съответните квитанции към ПКО суми. Регламентираната в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне предоставя възможност на страните да сключат различни видове договори. Ответникът не е представил други доказателства, от които да се направи извод за опровергаване волята на страните за предадената на заем сума в размер 20 000 лв., нито доказателства, установяващи, че ищецът се е съгласил да получи прасета вместо връщане на предоставената на заем сума. В този смисъл съображенията на решаващия съдебен състав, че ако ищецът е предал суми на ответника на заем, то в един последващ момент същият е могъл да получи сумите без да заплаща получените прасета от ответника до изчистване на задължението, тъй като отношенията между страните са продължили, са необосновани и постановени при нарушение на материалния закон - разпоредбата на чл. 65, ал. 1 ЗЗД. По отношение на сумата в размер 5 000 лв. представеният частен документ /квитанция към приходен касов ордер № 1/16.04.2010г./ е подписан от лице с неустановима от съдържанието на документа самоличност, поради което не доказва предаване на посочената сума от ищеца на ответника, тъй като в него не е отразено кой е предал сумата на ответното дружество. Следователно ищецът не притежава активна материалноправна легитимация да претендира връщане на сумата 5 000 лв. по договор за заем. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение е неправилно в частта, с която е отхвърлен иска за сумата 20 000 лв. – предоставен заем с квитанция към приходен касов ордер № 1/04.05.2010г., заедно със законната лихва, считано от 22.01.2013г. до окончателното й плащане, претенцията за присъждане на направените разноски за заповедното производство в размер 400 лв. – държавна такса и 1 560 лв. – адвокатско възнаграждение, както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответното дружество сумата 400 лв. – заплатена държавна такса за въззивното производство. На основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото трябва да се върне на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане на делото съдебният състав следва да обсъди своевременно релевираното с отговора на исковата молба от ответника възражение за прихващане, като при необходимост от специални знания във връзка с представените счетоводни документи може да допусне съдебно-счетоводна експертиза. В останалата обжалвана част въззивното решение трябва да бъде оставено в сила поради правилност на крайния извод за неоснователност на иска за сумата 4 999 лв. – предоставен заем с квитанция към приходен касов ордер № 1/16.04.2010г., но по изложените в настоящото решение съображения. С оглед изхода на спора решението в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 99,98 лв. /2% върху 4 999 лв./ – заплатена държавна такса за въззивното производство, е правилно. Относно претендираните от касатора разноски, направени за касационното производство, настоящият съдебен състав счита, че същите следва да бъдат съобразени от въззивната инстанция при постановяване на решението съразмерно, т. е. въззивният съд следва да се произнесе с оглед изхода на спора по същество и по отношение на сумата в размер 1 624,06 лв., представляваща част от направените от касатора разноски за касационното производство, изчислени съразмерно с отменената част от въззивното решение. По отношение на сумата в размер 405,94 лв., представляваща останала част от направените от касатора в касационното производство разноски, изчислени съразмерно на частично оставеното в сила решение в отхвърлената му част за сумата 4 999 лв., претенцията за присъждане на разноски за касационното производство е неоснователна. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ решение № 1789 от 24.10.2014г. по в. гр. дело № 1672/2014г. на Пловдивски окръжен съд, 14 състав в частта, с която след отмяна на решение № 557 от 07.02.2014г. по гр. дело № 4538/2013г. на Районен съд Пловдив, 19 състав е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от К. И. Г. срещу [фирма], [населено място] на основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД иск за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 20 000 лв. по сключен договор за заем, обективиран в квитанция към приходен касов ордер от 04.05.2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.01.2013г., претенцията за присъждане на разноски, направени в заповедното производство, в размер 400 лв. – държавна такса и 1 560 лв. – адвокатско възнаграждение, както и в частта, с която К. И. Г. е осъден да заплати на [фирма] сумата 400 лв. – направени разноски за въззивното производство, представляващи платена държавна такса. ВРЪЩА делото на Пловдивски окръжен съд за ново разглеждане от друг състав в посочената част. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1789 от 24.10.2014г. по в. гр. дело № 1672/2014г. на Пловдивски окръжен съд, 14 състав в останалата част. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.