Р Е Ш Е Н И Е № 294 гр. София, 30.03.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети декември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор МАРИЯ МИХАЙЛОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1154/2016 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по касационна жалба на подсъдимия Б. А. Б. чрез защитника му адв. Ц. срещу присъда № 9 от 18.05.2016 г. на Ловешкия окръжен съд (ЛОС), постановено по ВНЧХД № 103/2016 г. по описа на същия съд. В жалбата (вх. № 3836/31.05.2016 г.) и допълнението към нея (вх. № 6854/12.10.2016 г.) са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. Твърди се, че окръжният съд постановил присъдата си при липса на категорични и достатъчни доказателства за виновността на подсъдимия Б.. Проведените трети по ред разпити на свидетелите на частния тъжител пред въззивната инстанция и една очна ставка не допринесли за изясняване на обективната истина, но дори напротив – единият от тях изложил твърдения, оборващи обвиненията срещу Б., като след прочитане на показанията му пред първата инстанция, след многократни запитвания и подкани, съдът записал, че той потвърждава казаното пред първоинстанционния съд, което не било така. В допълнение към жалбата касаторът разяснява разбирането си за понятията „неправилност” и „необоснованост”, като сочи атакуваната присъда за класически пример за неправилен съдебен акт. Твърдението за нарушение на материалния закон относно престъплението по чл. 130, ал. 1 от НК е обосновано с доводи за липса на достатъчно доказателства за авторството на деянието. Показанията на свидетелите М. и П. са оспорени като непоследователни, нелогични, некореспондиращи с показанията на св. Г.. В тъжбата тъжителят изложил, че бил ударен от подсъдимия, без да обясни къде, как и с какво е бил ударен. Впоследствие в хода на съдебното производство той казал, че бил ударен с юмрук, а свидетелите съобщили, че ударът бил нанесен с ръка, с отворена длан. Според съдебномедицинската експертиза пък такъв механизъм бил изключен. Приложените писмени сведения и показанията на свидетеля Г. били неправилно игнорирани. Деянието, квалифицирано като престъпление по чл. 146, ал. 1 от НК било несъставомерно, тъй като разпитаните по делото свидетели заявили, че обидният израз бил отправен към всички лица, присъствали на ливадата, а не конкретно към тъжителя. В нарушение на чл. 13 и чл. 14 от НПК окръжният съд не положил усилия за разкриване на обективната истина. Безмотивно били допуснати до повторен разпит свидетелите на тъжителя, с което била нарушена презумпцията за невиновност и принципа за непосредственост. ЛОС показал явно незачитаните на приетите в чл. 11 и чл. 12 от НПК, събрал единствено доказателства в подкрепа на обвинението, не изследвал всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Определените наказания наказания били явно несправедливи, тъй като били наложени за престъпления, които не били извършени. Въз основа на изложените доводи жалбоподателят Б. отправя към ВКС искания да отмени изцяло обжалваната присъда и на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК да го оправдае подсъдимия по обвиненията за престъпления по чл. 130, ал. 1 от НК и по чл. 146, ал. 1 от НК, като отхвърли предявените срещу него граждански искове и осъди частния тъжител Г. Г. да заплати разноските по делото, или алтернативно – да върне делото за ново разглеждане на друг състав на ЛОС . В съдебно заседание на ВКС подсъдимият Б. Б. и защитникът му адв. С. поддържат подадената жалба. От името на жалбоподателя е представена писмена защита, в която са възпроизведени развитите в допълнението към касационната жалба съображения. Частният тъжител Г. Г. и повереникът му адв. Д. считат жалбата за неоснователна и молят да бъде оставена без уважение. Представителят на ВКП дава заключение, че присъдата на ЛОС следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 4 от 04.02.2016 г., постановена по НЧХД № 393/2015 г., Троянският районен съд (ТРС) е признал подсъдимия Б. А. Б. за невиновен в това, че на 27.07.2015 г. в землището на [населено място], Л. област, причинил на Г. Т. Г. лека телесна повреда – разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, поради което го оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 130, ал. 1 от НК. С присъдата съдът признал подсъдимия Б. за невиновен и в това, че на 27.07.2015 г. в землището на [населено място], Л. област, казал унизителни думи за честта на Г. Т. Г. в негово присъствие, поради което го оправдал и по обвинението по чл. 146, ал. 1 от НК. Съдът отхвърлил предявените от Г. Г. против подсъдимия Б. Б. граждански искове за сумите от 1000 лева и 1000 лева, представляващи обезщетение за претърпени от деянията по чл. 130, ал. 1 от НК и по чл. 146, ал. 1 от неимуществени вреди и за 100 лева, представляващи обезщетение за претърпени от деянието по чл. 130, ал. 1 от НК имуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумите до окончателното плащане, и осъдил частния тъжител Г. да заплати направените по делото разноски в размер на 400 лева. По жалба на частния тъжител Г. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНЧХД № 103/2016 г. по описа на ЛОС, като с атакуваната присъда № 9 от 18.05.2016 г. на основание чл. 336, ал. 1, т. вр. чл. 334, т. 2 от НПК въззивният съд е отменил изцяло съдебния акт на ЛРС и е признал подсъдимия Б. за виновен в извършването на престъпления по чл. 130, ал. 1 от НК и по чл. 146, ал. 1 от НК, като му наложил наказания съответно три месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години за първото престъпление и глоба в размер на 1000 лева за второто престъпление, и присъединил наложеното наказание 1000 лева глоба към наказанието лишаване от свобода. С въззивната присъда били уважени изцяло предявените искове против подсъдимия за обезщетения за претърпени от престъпленията неимуществени вреди в размер на по 1000 лева всеки, ведно със законната лихва, считано от 27.07.2015 г. до окончателното плащане. В тежест на подсъдимия Б. са били възложени направените по делото разноски в размер на 939.50 лева, както и държавна такса върху уважените граждански искове в размер на 80 лева. Касационната жалба е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледана по същество, жалбата на подсъдимия Б. е неоснователна. При определяне на обхвата на касационната проверка настоящият съдебен състав констатира, че възраженията на касатора изцяло третират необосноваността на атакуваната присъда и се свеждат до настоятелни претенции определени факти да бъдат интерпретирани по предложения от него начин, разминаващ се с дадения от въззивния съд прочит на доказателствените материали. Развитата в допълнението към касационната жалба (вх. № 6854/12.10.2016 г. на ЛОС) аргументация по същество разкрива несъгласието на подсъдимия с дадената от въззивната инстанция оценка на достоверността на доказателствените източници и изведените въз основа на тях факти. Този подход красноречиво е илюстриран с няколкократно заявените твърдения за „неправилност” на присъдата на ЛОС, неправилно отхвърляне на показанията на св. Г., недостоверност на показанията на свидетелите М. и П., неустановеност на авторството на деянието по несъмнен начин и пр. Изразеното с доводите в жалбата неодобрение на направените от въззивния съд различни изводи за авторството на деянието представлява оплакване за необоснованост. То не е възведено като касационно основание и не може да бъде обсъдено от ВКС, който няма правомощия да анализира и оценява самостоятелно доказателствените материали, замествайки суверенното право на ЛОС като инстанция по фактите да прави собствена преценка на доказателствената съвкупност при съобразяване с процесуалните изисквания за това. ВКС многократно и последователно е изтъквал в решенията си, че касационният контрол се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на предходните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Атакуваните съдебни актове могат да бъдат проверявани само за наличието на пороци в доказателствената дейност на решаващите инстанции, в частност при формиране на вътрешното им убеждение. С оглед тези принципни положения, настоящият състав на ВКС може единствено да проследи дали са налице нарушения на процесуалните изисквания за правилно формиране на вътрешното убеждение в контекста на релевирания касационен повод по чл. 348, ал. 3, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1, т. 2 от НПК. Част от залегналите в жалбата доводи могат да бъдат изтълкувани като оплаквания за едностранчива и превратна оценка на доказателствата. Останалите възражения за нарушения на фундаментални принципи на наказателния процес, залегнали на л. 3 от допълнението към касационната жалба – чл. 11, чл. 12, чл. 13 и чл. 14 от НПК – са декларативно формулирани, като касаторът не се е ангажирал с твърдения за конкретното им проявление в процесуалната дейност на въззивната инстанция. След като самият подсъдим не е конкретизирал основанията за недоволството си, касационният съд няма как самостоятелно и за първи път да замести тази непълнота със собствените си съображения. ВКС намира, че възприетите от ЛОС фактически положения за авторството на инкриминираното деяние са изведени при липса на съществени процесуални нарушения, като при оценката на доказателствените материали не са допуснати логически грешки. Въззивният съд е взел предвид комплексно всички събрани по делото доказателствени материали и ги е анализирал коректно, обективно и аргументирано стриктно според действителния им смисъл и съдържание, без да допуска превратната им интерпретация и без да пренебрегва или пресилва значението на обвинителните доказателства за сметка на оправдателните. Аналитичната дейност на съда е осъществена съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не се констатират съществени пороци, които да обуславят съмнителност на изведените осъдителни изводи. Съдът не може да бъде упрекнат, че се е доверил на показанията на свидетелите М. М. и А. П.. П. им разпит пред окръжния съд категорично не може да бъде окачествен като нарушение на презумпцията за невиновност и принципа за непосредственост, както неоснователно счита касаторът Б.. Въззивната инстанция е съд по фактите и в пределите на компетентността си, очертани от разпоредбите на чл. 314 – чл. 316 от НПК, има правомощия всякога да допуска събиране на доказателства, когато прецени, че това се налага за разкриването на обективната истина. Характеристиката на свидетелските показания като „непоследователни” и „нелогични” е субективна оценка на жалбоподателя, която не обвързва съда и не е меродавен касационен повод. На стр. 6 и стр. 7 от мотивите към въззивната присъда са изложени достатъчно обстоятелствени съображения по въпроса защо е гласувана вяра на тези доказателствени средства, които доводи изцяло отговарят на изискванията на чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305, ал. 3 от НПК. Контролът за достоверност на показанията на свидетелите очевидци е осъществен на базата на обективна съпоставка помежду им, както и със заключенията на съдебномедицинската и допълнителната съдебномедицинска експертизи. Въззивният съдебен състав коректно и обективно е съзрял висока степен на еднопосочност между доказателствените материали относно фактите във връзка с възникналия на 27.07.2015 г. между частния тъжител Г. и подсъдимия Б. инцидент по повод границите на земеделските им имоти в землището на [населено място] и собствеността на балираното сено в имотите. При спречкването частният тъжител получил телесни увреждания – двустранни брил хематоми; кръвоизливи в конюктивите на двете очи; ръзкъсно-контузна рана на върха на носа; фисура на носните костици, като към него от страна на подсъдимия били отправени и нецензурни думи. Обстоятелството, че травмите на подсъдимия са били получени именно по време на инцидента между двамата всъщност не се отрича и от самия подсъдим, който е оспорил само механизма на причиняването им. Поддържаната от него защитна версия (че се опитал да хване подсъдимия, но той се дръпнал, паднал на земята и се подхлъзнал) убедително е отхвърлена като недостоверна поради противоречието й с показанията на очевидците М. и П. и с експертните заключения на вещото лице съдебен медик, изключващи такъв механизъм на получаване на уврежданията. След като е установено по несъмнен начин, че съставомерните увреждания на пострадалия Г. са били причинени от действията на подсъдимия, детайлите дали пострадалият е бил ударен с юмрук, с ръка с отворена длан или ритнат действително имат второстепенно значение. Именно във връзка с тези подробности са констатирани известни разминавания в показанията на свидетелите, които несъответствия са надлежно отразени и обяснени от въззивната инстанция (стр. 7 от мотивите). Неоснователно е и оплакването за игнориране на показанията на св. В. Г., ПИ при РУ МВР – Т., който е извършил проверка по случая и е съставил предупредителен протокол от 29.07.2015 г. спрямо подсъдимия Б.. Действителното значение на показанията му е отчетено от състава на ЛОС, като напълно коректно е съобразено, че той не е бил очевидец на инцидента и се е запознал със случилото се от предоставените при проверката сведения от присъствалите лица. В тази връзка законосъобразно в процесуален план е преценено, че депозираните непосредствено пред съда изявления на свидетелите М. и П. относно възприетото от тях ритане на падналия пострадал от подсъдимия в областта на главата не може да се отхвърлят единствено на основание, че свидетелите не били съобщили този факт при първоначалните си обяснения пред св. Г.. В заключение следва да се обобщи, че втората инстанция е извършила самостоятелен, внимателен и прецизен анализ на събрания доказателствен материал, интерпретирала го е според действителното му съдържание, обсъдила е обстойно въпросите относно авторството на деянието и субективното отношение на подсъдимия спрямо инкриминираните деяния, поради което в процесуалната дейност на съда няма пропуски и нарушения. ВКС не установи твърдяното от касатора нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В мотивите на атакувания съдебен акт правната страна на казуса е очертана юридически точно, като аргументите на съда изцяло се споделят от настоящия съдебен състав. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна квалификация на деянията от приетата по чл. 130, ал. 1 от НК и по чл. 146, ал. 1 от НК. В касационната жалба недвусмислено е посочено, че възраженията на жалбоподателя в тази насока се извеждат единствено от претенциите му за неправилно разрешаване на въпроса относно авторството на деянията, които ВКС прие за неоснователни. В частност, по отношение на възражението за несъставомерност на деянието, квалифицирано по чл. 146, ал. 1 от НК, следва да се подчертае, че то изцяло се базира на мотивирано отхвърленото твърдение на подсъдимия, че изречената от него псувня била адресирана не конкретно към подсъдимия, а към всички лица, присъстващи на ливадата. Претенцията на касатора за явна несправедливост на наказанията също се извежда от настоятелно поддържаното от него твърдение за неправилното му осъждане въобще. Тя подлежи на обсъждане единствено в служебен план, само доколкото с касационната жалба е оспорено изцяло ангажирането на отговорността на подсъдимия. При индивидуализацията на наложените му наказания (три месеца лишаване от свобода, отложено при условията на чл. 66,ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години – за престъплението по чл. 130, ал. 1 от НК и 1000 лева глоба – за престъплението по чл. 146, ал. 1 от НК) ЛОС е съобразил всички установени по делото обстоятелства по чл. 54 от НК, като ги е отмерил при значителен превес на смекчаващите обстоятелства. Извън обсъдените от въззивния съд, обективно липсват, а не са и изтъкнати от жалбоподателя, други конкретни смекчаващи обстоятелства, които да са били пропуснати. Поради това ВКС приема, че липсва очевидна диспропорция между наложените на подсъдимия Б. наказания и обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Така, както са определени по вид, размер и начин на изтърпяване, наказанията на подсъдимия изпълняват целите по чл. 36 от НК и не се явяват явно несправедливи по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Водим от изложените аргументи и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 9 от 18.05.2016 г., постановена по ВНЧХД № 103/2016 г. по описа на Ловешкия окръжен съд. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.