Р Е Ш Е Н И Е № 72 гр.София, 29.07.2013г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 402/2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството по делото е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от П. Т. П. чрез адв. А. И. – Ч. и адв. В. М. срещу въззивно решение № 589/12.12.2011 г., постановено по гр.д. № 890/2011 г. от Пловдивския апелативен съд. Излага доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на въззивното решение и уважаване на исковете. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски по делото Насрещната страна Р. Ч. Т. чрез адв. Р. Ч. е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, както и в открито съдебно заседание, че касационната жалба е неоснователна. Моли за съдебноделоводни разноски за инстанцията. Касационното обжалване е допуснато по въпросите за вида на обективното съединяване на исковете, когато ищецът търси определен резултат на едно правно основание и моли, ако то не бъде установено, съдът да постанови същия резултат, но поради други правопораждащи юридически факти; може ли съдът да се произнесе дали е осъществен фактическия състав по втория от така предявените искове, но като изхожда от твърденията за правопоращдащите юридически факти, съставляващи основание на първия иск; предаване на нещо без наличие на правоотношение между страните включва ли се в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение: Когато ищецът, предявявайки иск, търси определен правен резултат, позовавайки се на едно правно основание и моли, ако то не бъде установено, съдът да постанови същия резултат, но поради други правопораждащи юридически факти, е налице обективно съединяване на искове при условията на евентуалност. Предметът на иска се индивидуализира чрез страни, правопораждащи юридически факти и петитум. При различие в някои от посочените елементи, са налице отделни претенции. Когато те са предявени за съвместно разглеждане, съдът дължи произнасяне по всяка от тях. При евентуалното обективно съединяване на искове, съдът разглежда претенциите в реда, посочен от ищеца, освен, ако друго не се следва от естеството на спорните права и правоотношения. Евентуалната претенция се разглежда само, ако бъде отхвърлен главният иск. Когато страните и петитумът на евентуално съединените искове са едни и същи, а разликата е единствено в правопораждащите юридически факти, съдът първо се произнася по юридическия състав на главния иск и при отхвърлянето му, разглежда твърденията и възраженията на страните досежно правопораждащите факти, на които се основава евентуалната претенция. Недопустимо е за основателността на евентуалната претенция да се изхожда от твърденията, представляващи основание по главния иск. Съдът дължи произнасяне по всеки иск, така, както е предявен и решава спора въз основа на събраните по делото доказателства, преценени по вътрешно убеждение. Разрешението на въззивния съд в обжалваното решение противоречи да даденото тълкуване. То противоречи и на задължителните разяснения, дадени с Постановление № 1/1979 г. на Пленума на Върховния съд на Република България по тълкуване на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, че първоначална липса на основание е налице, не само когато предаването, съответно получаването на нещо е станало въз основа на нищожен акт или в случаите на унищожаемост – след прогласяването на унищожаемостта, но още и без наличието на някакво правоотношение. По касационните оплаквания. П. Т. П. е предявил против Р. Ч. Т. иск за връщане на сумата 56 278,18 лв., получена по договор за заем от 10.12.2008 г., а ако не се установи договорно правоотношение, да я върне като получена без основание. В противоречие с даденото тълкуване, въззивната инстанция приела, че с исковата молба са предявени два алтернативно обективно съединени иска. В случая, ищецът търси парична сума от ответника на две различни основания, като второто е заявено при условие, че искът, основан на първото бъде отхвърлен. Следователно, съединяването на исковете е в евентуалност. Апелативният съд, освен това и недопустимо се е произнесъл по иска с правно осн. чл. 240 ЗЗД, който не е бил предмет на въззивно обжалване, а и във въззивното производство страните не са спорили относно фактическите и правни заключения на първата инстанция, че парите не са дадени, съответно получени в заем. Първата инстанция е уважила иска единствено на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и това й разрешение е било обжалвано от Р. Тодорова. В противоречие с дадените от настоящия състав разяснения по чл. 290 ГПК Пловдивският апелативен съд е приел още, че не е доказано, че сумата е дадена от П. П. на Р. Т. без основание, щом сам ищецът твърди, че между страните има сключен договор за заем. Твърдението за заемно правоотношение е основание на иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Предмет на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и на въззивното производство е твърдението, че същата сума е дадена без основание и съдът следва да установи предаването, съответно получаването на парите, както и, че няма основание за това. В тежест на ищеца е да установи единствено предаването и получаването на парите, а ответникът, ако твърди, че те са дадени на някакво правно основание следва да го уточни и съответно да го докаже по правилата на пълно главно доказване. В случая, от данните по делото не се установява заемно правоотношение и това не е спорно във въззивното производтво. Твърдението на ищеца, че е дал парите в заем на ответника е основание на негова друга искова претенция и не може да се цени дори като евентуално признание на неизгоден факт по иска с правно осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. След като не е установено заемно правоотношение, от неоснователното му претендиране, не значи, че парите са дадени с основание – по заем. В противоречие с ПП 1/1979 ВС РБ въззивният съд приел още, че искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е неоснователен, тъй като ищецът не бил установил, че превода на сумата е извършил поради грешка или на основание нищожен договор. Както стана ясно, не само изброените случаи попадат в хипотезата на цитираната правна норма. По делото е установено и страните не спорят, че на 10.12.2008 г. П. П. прехвърлил от депозитната си сметка на Р. Т. сумата от 56 278,18 лв., със записано основание на банковия превод „прехвърляне на средства". Преводът е извършен от Общинска банка АД [населено място] – ФЦ [населено място] по нареждане на П. в депозитна сметка на Т. в същата банка. Липсват каквито и да са данни за наличие на някакво правоотношение между страните, с оглед на което е преведена и получена сумата, което сочи на осъществена хипотеза по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Възраженията на Т., че парите й били дарени от П. са недоказани – тя носи тежестта да установи по безспорен начин, че е налице поддържаното правоотношение, а не, както в нарушение на чл. 127 ГПК въззивният съд е приел – ищецът да докаже, че не е имал основание за плащането. В противоречие с материалния закон съдът, също така, обвързал неоснователността на даването и съответно получаването на въпросната сума с изминалото време от датата на разпореждането до датата на предявяване на иска. Бездействието на платеца да иска връщане на парите само по себе си не доказва основателност на плащането. В заключение, въззивното решение, постановена по иска с правно осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, който не е бил предмет на въззивна проверка, следва да бъде обезсилено, а в частта по иска с правно осн. чл. 55, ал. 1 ЗЗД да бъде отменено и решено по същество от състава на Върховния касационен съд. Не са допуснати такива нарушения, които да налагат връщане на делото във въззивна инстанция за повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия. От данните по делото се установява плащане на исковата сума, като няма доказателства тя да е дадена на Р. Т. по договор за дарение, нито на някакво друго правно основание. Парите трябва да бъдат върнати на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Ответникът дължи още лихва за забава, считано от подаване на исковата молба, като и съдебноделоводни разноски в полза на ищеца П. - 7126,13 лв., сторени в първа инстанция, 4000 лв. платен адвокатски хонорар за втора инстанция и общо 1955,56 лв. платени такси и адвокатско възнаграждение за касационна инстанция. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 589/12.12.2011 г., постановено по гр.д. № 890/2011 г. от Пловдивския апелативен съд в частта, с която се е произнесъл по иск на П. Т. П. против Р. Ч. Т. за заплащане на сумата от 56 278,18 лв., дължима по договор за заем, на осн. 240, ал. 1 ЗЗД ОТМЕНЯ въззивно решение № 589/12.12.2011 г., постановено по гр.д. № 890/2011 г. от Пловдивския апелативен съд в частта по иска с правно осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и вместо това ПОСТАНОВИ: ОСЪЖДА Р. Ч. Т. от Стара З., [улица], вх. А, ет. 3, ап. 8 да заплати на П. Т. П. от Стара З., [улица], ет. 3, ап. 7 сумата в размер на 56 278,18 лв., прехвърлени без основание на 10.12.2008 г., на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД лв., както и обезщетение за забава в размер на законния лихвен процент, считано от 27.09.2009 г. до окончателното изплащане на главницата, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. ОСЪЖДА Р. Ч. Т. да заплати на П. Т. П. сумата в размер на 13 081,69 лв, сторени по делото във всички инстанции съдебноделоводни разноски, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: