7 Р Е Ш Е Н И Е №145 Гр. София, 28.06. 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА АННА БАЕВА при участието на секретаря София Симеонова изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 2180/2016 г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] - в несъстоятелност, представлявано от синдика С. М., срещу решение № 242/15.07.2016 г. по т.д. № 229/2016 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 76 от 26.02.2016 г. по гр.д. № 148/2014 г. на Смолянски окръжен съд за отхвърляне на иска с правно основание чл.452 ал.3 ГПК, предявен от касатора срещу Национална агенция за приходите, [населено място] за сумата 2 961 489.19 лв. - запорирани вземания с произход - възстановяване на ДДС на [фирма], [населено място] - в несъстоятелност, неправомерно платени на длъжника [фирма], със законната лихва, считано от подаване на исковата молба, както и мораторна лихва върху главницата в размер на 966 956.33 лв. за времето до 21.11.2014 г. Касационно обжалване на решението е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по следните въпроси: Допустимо ли е в изпълнително производство по реда на ГПК, НАП да бъде трето задължено лице по смисъла на чл.450 ал.2 и ал.3, вр. чл.507 ГПК по отношение на вземания на длъжник на НАП за възстановяване на ДДС, които е декларирал за възстановяване в справка-декларация, съгласно ЗДДС към датата на получаване от НАП на запорното съобщение; следва ли НАП, като трето задължено лице, да преведе подлежащите на възстановяване суми от ДДС по сметка на ЧСИ; извършено ли е плащане на длъжника след връчване на запорното съобщение, въпреки което взискателят да може да иска на основание чл.452 ал.3 ГПК плащане от НАП, като трето задължено лице. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради противоречие с материалния закон. Според касатора, незаконосъобразно е становището на съда, че НАП не може да бъде трето задължено лице в изпълнително производство по ГПК, както и че държавата е присъединен взискател към изпълнението, само с оглед наличие на развита процедура по чл.129 ДОПК. Оспорва се изводът на въззивния съд, че едно лице не може да бъде едновременно и взискател, и трето задължено лице в изпълнението, както и преценката му, че с оглед нормата на чл.190 ал.2 ДОПК, вземанията за възстановяване на ДДС са непрехвърлими, а оттам – и несеквестируеми. По подробно развити в жалбата съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да бъдат изцяло уважени, с присъждане на сторените по делото разноски. В съдебно заседание жалбата се поддържа и се моли за уважаването й. Ответникът по касационната жалба - Национална агенция за приходите, [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва основателността на касационната жалба и моли въззивното решение да бъде оставено в сила, с присъждане на разноските за настоящата съдебна инстанция, или евентуално делото да бъде върнато на въззивната инстанция за събиране на доказателства относно това, каква сума би получил касаторът от разпределението, с оглед наличието на множество взискатели. Подробни доводи развива в представените в о.с.з. писмени бележки. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, на основание чл.290 ал.2 ГПК, намира следното: За да потвърди решението, с което е отхвърлен искът за присъждане на сумата 2 961 489.19 лв., представляваща запорирани вземания на [фирма] /н/, с произход - възстановяване на ДДС, неправомерно преведени на [фирма], както и искът за изтекли лихви за забава, въззивният съд е приел, че НАП не е трето задължено лице в изпълнителното производство, което, след наложен запор от ЧСИ върху вземане на длъжника „А. Р.” за недължими данъци и осигурителни вноски, да не може да плаща на длъжника по изпълнителното дело под страх от отговорност за повторно плащане - чл.452 ал.3 ГПК. Горният извод е изведен с оглед статута на НАП /чл.2 ЗНАП/, и определените й правомощия да администрира процеса на възникнали данъчни правоотношения между държавата и данъчно задължените лица, както и поради това, че съгласно чл.458 ГПК и чл.191 ал.3 ДОПК държавата се счита винаги за присъединен взискател в изпълнителното производство за дължимите публични и други вземания, размерът на които е съобщен на съдебния изпълнител до извършване на разпределението. Съдът е заключил, че НАП не може да има едновременно качеството на трето задължено лице и на взискател по едно и също изпълнително дело. Затова наложените запори върху вземанията на длъжника за възстановени данъци в процедура по чл.129 ДОПК, признати с издадените от органите на НАП индивидуални административни актове и ревизионен акт, не са породили правно действие и съответно - задължение за НАП, като трето задължено лице, да преведе дължимите суми по сметка на ЧСИ. В хипотезите на чл.129 ал.1 – ал.4 ДОПК процедурата по прихващане и възстановяване включва издаване на актове, след влизането в сила на които органът по приходите има изрично задължение да преведе остатъка по посочената от правоимащото лице банкова сметка. Съдът на следващо място е приел, че вземането за недължимо платени и събрани суми за данъци, признати за възстановяване след извършено от органите на НАП прихващане при приключила процедура по чл.129 ал.1 – ал.3 ДОПК, е несеквестируемо - това е имуществено право, върху което не може да се наложи запор в изпълнителното производство по реда на ГПК, който извод следва от забраната горните вземания да се цедират - чл.190 ал.2 ДОПК. Данъчно задълженото лице е единствен кредитор на държавата по вземане за възстановяване и неговото право е непрехвърляемо, поради което и изпълнителният процес върху такова право е недопустим. По главния правен въпрос, обусловил допускането на касационно обжалване, становището на настоящия съдебен състав произтича от следното: Изпълнението върху вземания на длъжника от трето задължено към него лице /чл.507 и сл. ГПК/ като изпълнителен способ е основано върху притезанието на длъжника да иска от третото задължено спрямо него лице предаване на дължимите имуществени обекти - пари или вещи, независимо от основанието, на което те се дължат. За да бъде вземането обект на изпълнение, не е нужно то да е изискуемо. Такъв обект могат да бъдат условни, спорни, срочни вземания, както и вземания, които зависят от предоставяне на насрещна престация от длъжника. Не се дължи и проверка, дали действително длъжникът има вземане спрямо третото задължено лице – запорът се налага и изпълнителните действия се предприемат само въз основа на твърденията на взискателя за неговото съществуване. Но взискателят може да се удовлетвори, едва след като спорът относно вземането се разреши със сила на пресъдено нещо, като едновременно с това се установи неговата ликвидност и изискуемост. Изпълнение може да се насочи и върху вземане, което длъжникът има към взискателя, когато между двете насрещни вземания не може да стане прихващане. Насочването на изпълнението върху вземане от трето задължено лице става с налагането на запора. Запорът върху вземания на длъжника представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя и се забранява на длъжника, под страх от наказателна отговорност, да се разпорежда с него, а на третото задължено лице - да извършва плащания на длъжника. Не се допуска налагане на запор върху изцяло несеквестируемо вземане, т.к. несеквестируемостта представлява именно забрана вземането да бъде събирано от друг, освен от длъжника; както и върху вземане, което не подлежи на принудително изпълнение по закон. Запорът върху вземането се счита наложен с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, видно от изричните разпоредби на чл.450 ал.3 и чл.507 ГПК. От този момент насетне, на третото лице се забранява да извършва плащания на длъжника и то придобива качеството на пазач по отношение на дължимите суми. Процесуална последица от наложения запор е възможността, при липса на доброволно изпълнение от страна на третото задължено лице, съдебният изпълнител да възложи запорираното вземане на взискателя за събиране или вместо плащане - чл.510 ГПК. В този смисъл са част от разясненията, дадени с ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. и ТР № 3/10.07.2017 г. по т.д.№ 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС по въпроси, касаещи изпълнителното производство. Посочените в чл.510 ГПК възможности представляват същинските изпълнителни способи за удовлетворяването на взискателя при бездействие на третото задължено лице. Възлагането на вземането за събиране представлява овластяване на взискателя, по негово искане, в качеството му на процесуален субституент /процесуален застъпник/, да предяви иск /чл.134 ЗЗД/ срещу третото задължено лице и да се снабди с изпълнително основание, ако такова липсва, като той не става титуляр на вземането и не може да се разпорежда с него. Следователно, то създава правомощие на взискателя да упражни правото на длъжника от свое име за негова сметка. Възлагането на вземането вместо плащане има гражданските последици на цесия срещу плащане по смисъла на чл.65 ал.3 ЗЗД, т.е. представлява един вид принудителна цесия. Взискателят става титуляр на вземането и може да се разпорежда с него: ако длъжникът е имал изпълнителен лист – взискателят ще може да събира вземането от свое име; ако длъжникът има изпълнително основание без изпълнителен лист – взискателят ще може да си извади такъв в своя полза; а ако длъжникът няма изпълнително основание – взискателят ще трябва да води исков процес като главна страна. Уредбата на изпълнението върху вземане на длъжника от трето лице е безспорно относима към вземания, възникнали в резултат на гражданскоправни отношения. Но длъжникът може да има вземания и от публичноправни субекти, възникнали вследствие на административни правоотношения. Такова е вземането на длъжника от НАП за недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното и осигурителното законодателство. Тези вземания се реализират /като се установява тяхното съществуване, основание, размер, след което се изпълняват от органа по приходите/ по специална административна процедура и ред, предвидени в чл.128 и сл. ДОПК, за прихващане и възстановяване. Когато се касае за недължимо платен /надвнесен/ ДДС, искането за възстановяване може да се направи с подаване на справка-декларация за ДДС, въз основа на която се възлага извършването на ревизия или проверка, приключващи с ревизионен акт или акт за прихващане и възстановяване, които подлежат на обжалване по административен ред със съответния съдебен контрол по реда на АПК. Остатъкът, след извършване на прихващането с изискуеми публични вземания, се връща на правоимащото лице по посочена от него банкова сметка, като органът по приходите е длъжен да стори това в 30 дневен срок от предявяването на влязъл в сила съдебен или административен акт. Вземането е частно, но т.к. е пряко свързано с публичноправните /данъчни/ отношения - произтича и рефлектира върху тях, то се регулира от ДОПК и се изпълнява по предвидения в кодекса ред. В това производство НАП изпълнява властнически правомощия при условия на обвързана компетентност, възложени във връзка с функциите й по установяване, обезпечаване и принудително събиране на публични държавни вземания, в качеството й на специализиран държавен орган към министъра на финансите и орган на държавна принуда. В това свое качество, тя не може да бъде безусловно подчинена на друг орган на държавна принуда, какъвто е съдебният изпълнител. Ето защо и когато отговаря по частноправно вземане в общия случай, изпълнението му се разполага в административно правоотношение, в което се гарантират балансирано интересите на гражданите и държавният интерес. В този смисъл е разтълкувана от КС на РБ в решение № 15/21.12.2010 г. по конституционно дело № 9/2010 г. нормата на чл.519 ГПК, съгласно която изпълнението на парични вземания срещу държавни учреждения е недопустимо, като плащането става по различен ред - след представяне на изпълнителен лист на финансовия орган на съответното учреждение, от предвидените за това средства по бюджета му. Освен това, взаимоотношенията между съдебния изпълнител и НАП имат изрична регламентация с нормите относно конкуренцията на чл.191-192 ДОПК, като предимство е дадено на процедурата по събиране на публичните вземания. Възможност НАП да превежда суми на съдебния изпълнител за удовлетворяване на вземания на частноправни кредитори е предвидена само след пълното принудително удовлетворяване на НАП по реда на ДОПК. Не е уредена хипотеза, според която, в рамките на производство по ДОПК, НАП да отговаря като трето задължено лице по образувано изпълнително производство по ГПК със средства от бюджетната сметка, по която се събират данъци и задължителни осигурителни вноски. Ако такава възможност съществува, според възприетия от законодателя метод на правна регламентация, тя би следвало да се посочи изрично в закона. С оглед изложеното до тук се налага изводът, че правилата на ГПК относно изпълнението върху парично вземане на длъжника от трето лице в тяхната съвкупност не могат да се приложат спрямо НАП, когато длъжникът има вземане по чл.128 и сл. ДОПК за възстановяване на ДДС, поради което и тя не може да се счита за техен адресат. На първо място, неприложима е разпоредбата на чл.510, изр.1, предл. 2 от ГПК. В посочения случай вземането на длъжника не може да бъде предоставено от съдебния изпълнител на взискателя вместо плащане, с последиците на принудителна цесия и придобиване на пълна разпоредителна власт върху него. Изрично нормата на чл.190 ал.2 ДОПК забранява цесията на вземания на задължените лица по чл.128 ал.1 ДОПК и на други вземания от надвнесени публични задължения, т.е. тези вземания са извън гражданския оборот и с тях не могат да бъдат извършвани разпореждания - както доброволно, така и принудително. Забраната на чл.190 ал.2 ДОПК е създадена да охранява фискалния, публичен интерес, включително като гарантира удовлетворяване по съответния ред точно на задълженото лице, страна по конкретното данъчно правоотношение. Вземането за възстановяване на ДДС не може да бъде предоставено и за събиране по смисъла на чл.510 изр.1 предл. 1 от ГПК – ДОПК съдържа специални процедури по установяване на такива вземания и тяхното погасяване, в които участието на трети лица е недопустимо. Лице, различно от данъчно задължения субект, не може да подава справка-декларация по ЗДДС, нито на практика да участва впоследствие в процесуалното правоотношение по установяване на вземането. Недопустимо е разпоредбите на ГПК относно изпълнението върху парични вземания на длъжника от трето лице да се прилагат по различен начин или частично спрямо отделни лица, каквато всъщност е тезата на касатора [фирма] – да може да се насочи изпълнение върху вземането на длъжника от НАП за възстановяване на ДДС, чрез налагане на запор по реда на чл.507 ГПК, ведно с цялата строгост на закона при неизпълнение от страна на третото лице на запорното съобщение, а да не може да се пристъпи към същинско принудително изпълнение върху това вземане по предвидените в закона процесуални способи. Невъзможността за предприемане на изпълнителни действия спрямо НАП в разглежданата хипотеза обуславя извода, че агенцията не може да притежава качеството на трето задължено лице по смисъла на чл.450 ал.2 и ал.3, вр. чл.507 ГПК. По тези съображения отговорът на въпроса, обусловил допускането до касационно обжалване на въззивното решение, следва да бъде, че НАП няма качеството на трето задължено лице по смисъла на чл.450 ал.2 и ал.3, вр. чл.507 ГПК по отношение на вземания на неин длъжник за възстановяване на ДДС, декларирани за възстановяване в справка-декларация, съгласно ЗДДС, към датата на получаване от НАП на запорното съобщение. На това основание не може да се ангажира и отговорността й за вреди по предявен от взискателя иск с правно основание чл.452 ал.3 ГПК, чиято хипотеза изисква третото задължено лице да не се подчини на запорното съобщение и да извърши плащане в полза на длъжника, вместо на съдебния изпълнител. Останалите въпроси по чл.280 ал.1 ГПК са изцяло обусловени от отговора на първия правен въпрос, поради което не подлежат на самостоятелно обсъждане. Предвид изложеното и доколкото обжалваното въззивно решение като мотиви и краен резултат се изчерпва с отричане на качеството на НАП на трето задължено лице в изпълнителното производство по ГПК, а оттам и с липса на пасивна материалноправна легитимация на ответника да отговаря по иска, същото се преценява като правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора, в полза на ответника по касация следва да се присъдят съдебно-деловодни разноски в размер на 300 лв., съобразно нормата на чл.78 ал.8 ГПК. Касаторът следва да бъде осъден да заплати и дължимата за тази инстанция държавна такса, възлизаща на 78 598.91 лв. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 242/15.07.2016 г. по т.д. № 229/2016 г. на Пловдивски апелативен съд. ОСЪЖДА [фирма], [населено място] - в несъстоятелност, ЕИК[ЕИК], представлявано от синдика С. М., да заплати на Национална агенция за приходите, [населено място] сумата 300 /триста/ лв. – съдебно-деловодни разноски за касационното производство. ОСЪЖДА [фирма], [населено място] - в несъстоятелност, ЕИК[ЕИК], представлявано от синдика С. М., да заплати в полза на Бюджета на съдебната власт, по сметка на Върховния касационен съд, сумата 78 598.91 /седемдесет и осем хиляди петстотин деветдесет и осем и 0.91/ лв. – държавна такса за касационното производство. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: