6 Р Е Ш Е Н И Е № 221 Гр.София, 15.05.2018 година Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ МАРКОВ СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА при секретар ЛИЛИЯ ЗЛАТКОВА и в присъствието на прокурор изслуша докладваното от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА търговско дело № 2195/2016 г. за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу Решение № 187/15 юли 2016 г. по в.т.д.№ 188/2016 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 50/19 януари 2016 г. по т.д.№ 374/2015 г. по описа на Варненския окръжен съд. С първоинстанционното решение е признато за установено по отношение на оспорващ длъжник, че вземане, удостоверено по заповед за незабавно изпълнение № 8318/19.12.2014 г., издаден по гр.д.№ 16112/2014 г. на Варненския РС, ХІ състав, се дължи в размер на 50 000 лв. като вземане за компенсаторна договорна неустойка по споразумение от 1 март 2012 г., уговорена в чл.6 от него за неизпълнено задължение по т.1 на споразумението на основание чл.92 ЗЗД ведно с акцесорни последици от подаденото заявление за издаване заповед за изпълнение – законна лихва, считано от 16.12.2014 г., по иск, предявен по реда на чл. 422 ал.1 ГПК от [фирма] [населено място] срещу [фирма] В.. В жалбата се поддържа, че решението е недопустимо поради липса на правен интерес от търсената с иска защита и евентуално неправилно по съображения за нарушение на материалния закон и необоснованост. Претендира се отмяната му и отхвърляне на установителния иск по чл.422 ГПК. В срока за отговор ответникът по касация [фирма] изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280 ГПК за достъп до касация. Поддържа и неоснователност на касационната жалба. С определение № 516/8 август 2017 г. на Върховния касационен съд, постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на Решение № 187/15 юли 2016 г. по в.т.д.№ 188/2016 г. на Варненския апелативен съд по правния въпрос, обусловил изхода на спора, уточнен от съдебния състав на ВКС в съответствие с предвидената възможност в т.1 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ОСГТК, както следва: „Налице ли е валидно изразена воля за промяна в предназначението на самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост при липса на конкретизация в какво се състои промяната и възможно ли е осъществяването й въз основа на бланкетно изразено писмено съгласие“ от собствениците на останалите самостоятелни обекти“, на основание чл.280 ал.1 т. 3 ГПК. В съдебно заседание на 21 ноември 2017 г. касаторът изразява становище чрез процесуалния си представител адвокат Й., че клаузата на чл.1 от процесното споразумение е нищожна поради невъзможен предмет. Моли решението на въззивния съд да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Ответникът по касация [фирма] поддържа чрез процесуалния си представител адвокат В., че жалбата е неоснователна предвид валидно изразена воля от двете страни за осигуряване бланкетно съгласие на останалите собственици на обекти в процесната сграда – апартаментен – хотел – за принципна промяна на предназначението на един от самостоятелните обекти в нея – ресторант. Моли решението на ВАС да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на Второ т.о., като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното: За да потвърди обжалваното пред него решение на Варненския ОС, въззивният съд е приел, че уговореното в т.1 на споразумението от 1 март 2012 г. задължение на ответника по иска [фирма] да вземе съгласието на останалите собственици на самостоятелни обекти в апартаментен хотел „Я.“, на които като продавач е прехвърлил правото на собственост, за промяна предназначението на самостоятелен обект в изградената сграда – ресторант, е ВАЛИДНО. Мнозинството е приело за неоснователно възражението, че клаузата на чл.1 е нищожна поради невъзможен предмет. Поемане задължение за осигуряване определени действия на трето лице не е невъзможно, нито противоправно, законодателят изрично го допуска в разпоредбата на чл.23 ЗЗД. В случая уговореното съгласие за промяна в предназначението на един от обектите, дължимо от трети лица, е принципно, без значение е липсата на конкретизация на съответната промяна в предназначението на ресторанта в изградената процесна сграда. Съдържанието на уговорката съответства на клауза в нотариалния акт, на която никоя от страните не се е противопоставила. Съгласието на съсобствениците да няма ресторант в сградата е принципно възможно. Предметът на престацията на жалбоподателя не е изначално неосъществим. Въпреки въвеждането на сградата в експлоатация, възможността за преустройство на самостоятелни обекти в нея съществува. Такова може да бъде извършено по реда на чл.38 ЗУТ и в тази връзка за ищцовото дружество е било необходимо да осигури съгласието на трети лица, с които не е в преки облигационни отношения. За неоснователно е прието и възражението за липса на кредиторско съдействие поради непредставяне на доказателства, че длъжникът е канил кредитора да му окаже съдействие във връзка с поетото задължение по чл.1 преди изтичане на срока за изпълнение по чл.6 на споразумението. Въззивният съд е заключил, че уговорената компенсаторна неустойка в размер на 50 000 лв. се дължи и за неизпълнение на задължението по чл.1 от споразумението, поради което установителният иск е основателен и в първоинстанционното решение, с което е уважен, следва да бъде потвърден. Мнозинството препраща и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК. По правния въпрос, обусловил допускането на касационно обжалване. Отрицателният отговор на въпроса следва от разпоредбата на пар.5 т.41 от Допълнителните разпоредби на Закона за устройство на територията. Съгласно съдържащото се в нея легално определение „промяна на предназначението“ на обект или на част от него по смисъла на ЗУТ е промяната от един начин на ползване в друг съгласно съответствуващите им кодове, представляващи основани кадастрални данни и определени съгласно Закона за кадастъра и имотния регистър и нормативните актове за неговото прилагане. При липса на конкретизация в какво се състои промяната, изразяваща се в уточняване на новия начин на ползване на обекта, не са налице валидни волеизявления, определящи предмета на задължението и свързаните с него правни последици. Предмет на валидно задължения е само такава престация, която е достатъчно определена или определяема чрез съгласуваната воля на страните. Дали тя е определена в достатъчна степен се решава само въз основа на съдържанието на задължението. Независимо от начина, по който ще се дефинира престацията, законът изисква при сключване на договора същата да бъде ясно определена. При пълна неопределеност договорът е нищожен поради липса на предмет. Предмет на сделката не е елемент от фактическия й състав. С него са свързани правните последици - субективните права и правни задължения, които тя поражда. Принципно изразено съгласие на собствениците на самостоятелни обекти в сграда - етажна собственост - за неопределена промяна във функционалното предназначение на обект в нея не би осигурило възможност на собственика му да осъществи промяната в случаите, в които законът изисква съгласие за допускането й, както и за съпътстващо я преустройство. В редица хипотези по ЗУТ самостоятелни обекти в заверена сграда могат да променят предназначението си по общия ред, без съгласието на собствениците в ЕС. По основателността на касационната жалба Предявеният по реда на чл.422 ГПК иск срещу касатора с правно основание чл. 92 ЗЗД е за установяване съществуването на вземане за договорна неустойка по т.6 на споразумение от 1 март 2012 г. за неизпълнение на задължение по т.1 от същото споразумение, уговорена като глобална сума – 50 000 лв. Съгласно цитираната клауза на т.1 [фирма] дава съгласие за промяна предназначението на самостоятелен обект в изградена сграда – апартаментен хотел „Я.“ в к.к. „Златни пясъци“, представляващ ресторант и поема задължение да вземе съгласието на останалите собственици на самостоятелни обекти в хотела, на които е прехвърлил като продавач правото на собственост, за принципна промяна в предназначението на упоменатия обект. Видът на промяна и формата, в която следва да бъде взето съгласието на купувачите, не са договорени. Неустоечна клауза /т.6/ предвижда при неизпълнение на поети задължения по споразумението до 30.09.2012 г. заплащане на неустойка от „Д. инвест“ в размер на 50 000 лв. Възражението на касатора за нищожност на клаузата на т.1 на споразумението е основателно. По съображения, изложени в отговора на обуславящия изход на спора материалноправен въпрос, поетото от касатора задължение по т.1 на процесното споразумение за осигуряване принципно съгласие на останалите собственици на самостоятелни обекти в сградата за промяна в предназначението на ресторанта - собственост на [фирма] В. – не го обвързва поради нищожност на клаузата, в която липсва конкретизация досежно вида на промяната по смисъла на пар.5 т. 41 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ. Законът изисква при сключване на договор предметът на дължимата престация да бъде ясно определен чрез съвпадащите насрещни волеизявления на страните. Неопределеният предмет на облигационния резултат е равнозначен на липса на предмет. Последната е основание за нищожност на сделката или на опорочената част от нея. Ако престацията не е определена, респ. определяема по пътя на тълкуване волята на страните по облигационното отношение, задължение не може да възникне, поради което не може да се търси и неустойка като последица от неизпълнението на валидно възникнал дълг. Налице е само един от елементите на фактическия състав, пораждащ неустойката – договорна клауза по т.6 от споразумението. Липсва неизпълнение на поето задължени по процесното споразумение, за което се претендира уговорената неустойка. Като не е съобразил горното, въззивният съд е постановил неправилно решение в нарушение разпоредбите на чл.26 ал.2 ЗЗД и чл.92 ЗЗД. Налице е основание за отмяната му по чл.293 ал. 2 пр.1 ГПК. Обжалваното въззивно решение на Варненския апелативен съд следва да бъде изцяло отменено. В случая не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което след отмяната на обжалваното решение съставът на касационната инстанция следва да се произнесе по съществото на спора, като отхвърли предявения положителен установителен иск поради недължимост на вземането за компенсаторна неустойка и присъди съобразно изхода на спора сторените от ответника разноски за трите съдебни инстанции в размер на 7060 лв. на основание чл.78 ал.3 ГПК. Водим от горното Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ Решение № 187/15 юли 2016 г. на Варненския апелативен съд, Търговско отделение, по в.т.д.№ 188/2016 г. по описа на същия съд и вместо него П О С Т А Н О В Я В А: ОТХВЪРЛЯ ИСКА, предявен по реда на чл.422 ГПК от [фирма] В. срещу [фирма] В. за установяване съществуването на вземане на ищцовото дружество за неустойка в размер на 50 000 лв., уговорена в клаузата на т.6 от нотариално заверено споразумение от 1 март 2012 г. за неизпълнение на задължение по т.1 на същото споразумение, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 8318 въз основа на документ по чл.417 ГПК по гр.д.№ 16112/2014 г. на РС Варна, ГО, 40 състав. ОСЪЖДА [фирма] В. да заплати на [фирма] В. сумата 7060 лв., представляваща съдебни и деловодни разноски за трите инстанции. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: