Р Е Ш Е Н И Е
№ 15
гр. София, 22.12.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
при участието на секретаря НАТАЛИЯ ТАКЕВА, като разгледа докладваното от съдията Димитров т.д. № 2404 по описа за 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по подадена от С. С. П. касационна жалба срещу въззивно решение № 188, постановено на 07. 05. 2014 г. от Старозагорския окръжен съд, Търговско отделение по т.д. № 1464 по описа на съда за 2013 г., с което е потвърдено първоинстанционно такова на Старозагорски районен съд по гр.д. № 5478/2012 г. по описа на съда, с което на свой ред е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма], ЕИК:[ЕИК] иск с правно основание чл. 422 от ГПК за признаване за установено, че ответникът по касация дължи на касатора сумата 11589,39 лв. главница, представляваща неизплатена част от договорено възнаграждение за изпълнение на Договор за подизпълнение от 18. 09. 2006 г. за обект „Преустройство на част от сграда на бивш „Партиен дом“ в библиотека „З. Княжевски“, както и законна лихва върху същата сума, считано от 01. 08. 2012 г. до изплащането на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 2903/02. 08. 2012 г. по ч.гр.д. № 4318/2012 г. на Старозагорски районен съд, със законните последици.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като се твърди, че от една страна въззивният съд в решението си е приел, че процесният договор между страните е произвел действието си и безспорно по него са извършвани престации и от двете страни (с факта на извършването на възложените на праводателя на касатора от ответника в производството и по касация СМР, респ. – с факта на приемането на работата и изплащането на възнаграждението по договора, включително и на задържаните гаранции за изпълнение, и с изключение само на процесното такова, задържано като гаранция за качество.) Касаторът излага, че въпреки тези си констатации обаче, съдът е приел, че процесният договор е сключен под условие – наличие на плащане от страна на [община] – трето лице за процесния договор и за делото, инвеститор на обекта и възложител по договор за строителство с изпълнител гражданско дружество, в което участник е възложителят по процесния договор за подизпълнение. Касаторът оспорва така формирания извод на въззивния съд и приложимостта към конкретния случай на разпоредбата на чл. 25 от ЗЗД с твърдения, че така уговореното не съставлява модалитет на самия договор, който освен че е породил правното си действие (влязъл е в сила), но в голямата си част е и изпълнен. Релевира се и несъобразяване от страна на въззивния съд на възражението на касатора за нищожност на клаузата на чл. 7 от договора в частта „…наличие на плащане от страна на [община]“, като се твърди че същата излиза извън границите на договорната автономия, като противоречаща на закона и добрите нрави, доколкото поставя възникването и изпълнението (изискуемостта) на основно задължение на страна по договора под условие – настъпване на бъдещо несигурно събитие, предполагащо възможност това задължение никога да не стане изискуемо, т.е. насрещната парична престация по договора да не се осъществи.
Иска се отмяна на въззивното решение и уважаването на предявения иск, със законните последици, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.
Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски.
С определение по делото от 13. 10. 2015 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по решавания противоречиво от съдилищата правен въпрос относно това действителна ли е клауза в договор за изработка, поставяща изпълнението на задължението на възложителя да заплати на изпълнителя възнаграждение за извършената и приета работа (чл. 266, ал. 1 от ЗЗД) в зависимост от изпълнението на задължение към възложителя от страна на трето за договора лице, който в обжалваното въззивно решение е решен в противоречие с установените по делото да са влезли в сила Решение № 55 от 27. 03. 2013 г. по гр.д. № 379/2012 г. по описа на Окръжен съд [населено място], Решение от 01. 11. 2011 г. по т.д. № 56/2011 г. на Окръжен съд [населено място] и Решение № 199 от 20. 04. 2011 г. по т.д. № 609/2010 г. по описа на Окръжен съд - [населено място] – селективен критерий за подбор на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Върховният касационен съд на Република Българи, Търговска колегия, Първи състав, за да се произнесе взе предвид следното:
Касаторът черпи правата си от договор за цесия, по силата на който му е прехвърлено вземане на праводателя му срещу ответника по касация, произтичащо от сключен между праводателя на касатора и ответника по касация, договор за подизпълнение. В последния (чл. 7) се съдържа уговорка, че изпълнителят (праводател на касатора) има право да получи договореното възнаграждение на база извършените и приети от Възложителя (ответника по касация) работи, след приспадане на всички удръжки и при наличие на плащане от страна на [община], която община е инвеститор на обекта и възложител по договор за изпълнение на строителството (преустройството) на същия, сключен с гражданско дружество, в което праводателят на касатора е участник. Според същата договорна разпоредба, част от удръжките са и процесните три процента от стойността на изпълнените работи, които се изплащат след изтичане на най-дългия гаранционен период за работите – предмет на договора, без за тях възложителят да дължи лихва. След изтичането на най-дългия гаранционен срок, ищецът – касатор е претендирал изплащането на задържаните, процесни три процента. Претенцията му е отхвърлена от първоинстанционния съд с мотив, че договорът за подизпълнение е сключен под предвидения в чл. 7 от същия условие – „наличие на плащане от [община]“, определено от съда като едно бъдещо несигурно събитие, съгл. чл. 25, ал. 1 от ЗЗД, което не е настъпило. За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният от касатора иск е отхвърлен, като неоснователен, въззивният съд е изложил в решаващите си мотиви, че споделя извода на първоинстанционния съд, че договорът за подизпълнение от 18. 09. 2006 г. е сключен под предвиденото в чл. 7 от същия условие - “наличие на плащане от страна на [община]”. Като е изложил, че чл. 25 ЗЗД урежда режима на сделките, сключени под отлагателно или прекратително условие, че в чл. 7 от процесния договор условието е ясно изразено и прието от страните, а именно - наличието на съответно плащане от [община], въззивният съд е приел, че съгласно договорното споразумение ответникът (ответник и по касация) е поел задължението да извърши плащане под две отлагателни условия: изтичане на най-дългия гаранционен срок съгласно Наредба 2/31. 07. 2003 г. и наличие на плащане от страна на [община]. При така изложеното въззивният съд е счел за основателен довода на ответника, че има само една законова хипотеза, при която страната носи отговорност, въпреки че условието не се е сбъднало – когато страната, която има интерес от несбъдването на условието, недобросъвестно е попречила то да настъпи, поради което и е приел за законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че е налице неизискуемост на исковата претенция, доколкото от събраните по делото доказателства категорично се установява, че не е извършвано плащане от страна на [община], на сумата по гаранционния депозит по процесния договор. По релевираните във въззивната жалба правни доводи на касатора за недействителност на уговорката, поставяща плащането от страна на възложителя, на възнаграждението по договор за изработка в зависимост от предварителното изпълнение на задължение към възложителя на трето за договора лице, поради противоречие със закона и с правилата на морала, добрата търговска практика и добросъвестността, въззивният съд не се е произнесъл в решаващите си мотиви. По претендираната от касатора отново във въззивната жалба, необходимост от тълкуване на спорната разпоредба на чл. 7 от процесния договор, по отношение модалитетите за изпълнение на процесното задължение на възложителя, въззивният съд се е ограничил да посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 20а ЗЗД договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили и е намерил за правно ирелевантно искането на жалбоподателя да се тълкува разпоредбата на чл. 7 от договора, като е приел, че същата ясно изразява волята на страните по облигационното правоотношение, а именно - изпълнителят се е съгласил да получи договореното възнаграждение на база извършените, и приети от възложителя работи, след приспадане на всички удръжки, и при наличие на плащане от страна на третото за договора лице – [община]. Позоваването от страна на касатора на разпоредбата на чл. 81, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд е счел за неоснователно с мотив, че [община] е трето, неучастващо в спора лице, поради което и цитираната разпоредба не можела да обоснове отговорността на ответника, както и че от друга страна по спора не били събрани доказателства, и не бил изследван въпроса относно липсата на плащане от страна на [община].
По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
В отлика от приетото в цитираните по-горе решаващи мотиви на въззивния съд в обжалваното по касационен ред решение, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, във влязлото в сила Решение № 55 от 27. 03. 2013 г. по гр.д. № 379/2012 г. по описа на Окръжен съд [населено място], при сходни с процесната по настоящия спор фактическа обстановка и уговорка в договор за изработка съдът е приел, че вземането на ищеца като изпълнител не може да зависи от възможността трети на договора субекти да престират към неговия длъжник, а противното би означавало да се приеме тезата, че отсъствието на средства освобождава от отговорност да се плати, т.е би означавало да се наруши още един основен принцип на облигационното право, залегнал в разпоредбата на чл. 81, ал. 2 от ЗЗД.
В потвърждаващото цитираното решение на ОС – Кърджали въззивно решение на Пловдивски апелативен съд (П.) по т.д. № 643/13 г., на свой ред влязло в сила, като недопуснато до касационно обжалване, въззивният състав е приел, че спорната договорна клауза не се отнася до действието на договора, а единствено до начина на плащане на възнаграждението от възложителя за извършената от изпълнителя работа, поради което и е счел за неоснователно възражението на ответника в производство, че в разглеждания случай договорът е сключен под отлагателно условие, доколкото нормата на чл. 25 от ЗЗД намира приложение само при договарянето на условие, от което зависи действието на самия договор, но не и, както е в процесния случай, когато се договаря начин за осъществяване на едно от задълженията на едната към другата страна. П. е изложил по-натам, че става въпрос за клауза, която урежда не условие по смисъла на чл. 25 от ЗЗД, при което сделката е във висящо положение като едно неопределено състояние, а предпоставките, при които следва да се изпълни едно вече породено и напълно валидно задължение. За да се освободи длъжникът от своето задължение по вече безусловно възникналото договорно правоотношение следва да е настъпило такова събитие, което съставлява непреодолима пречка за изпълнение на задължението, тъй като е създало такова състояние, че с оглед на добросъвестността – с оглед на достъпните и практикувани способи за изпълнение, всички усилия на длъжника да престира биха били лишени от практически резултат. Липсата на парични средства обаче не може да бъде причина за освобождаване на длъжника от задължението да плати, както изрично е посочено и с разпоредбата на чл. 81, ал.2 от ЗЗД.
Във влязлото в сила Решение от 01. 11. 2011 г. по т.д. № 56/2011 г. на Окръжен съд [населено място], отново при сходни фактическа обстановка и съществуваща уговорка в договор за изработка е прието, че при договора за изработка задължението за заплащане на уговореното възнаграждение е безусловно, то се дължи винаги при извършване на възложената работа и заплащането му не може да бъде обусловено от настъпване на други факти, а единственото условие за заплащане на възнаграждението е приемането на работата от възложителя. Съставът на ОС – Хасково е изложил, че разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ЗЗД е императивна и не допуска уговарянето на нещо различно от установеното в нея, поради което и уговореното, че дължимото възнаграждение ще бъде изплатено след получаването му от Републиканския бюджет и/или Европейския фонд за регионално развитие е нищожно поради противоречието му със закона (чл. 266, ал. 1 ЗЗД), налице е частична недействителност на договора, която обаче не води до нищожност на целия договор, тъй като посочената част се замества по право от повелителната разпоредба на чл. 266, ал. 1 ЗЗД съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
В потвърждаващото, като краен резултат, цитираното решение на Хасковски окръжен съд влязло в сила въззивно такова, постановено от П. по в.т.д. № 1420/2011 г., въззивният състав не е споделил изводите на първоинстанционния съд за императивен характер на разпоредбата на чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, като е посочил, че същата е диспозитивна, т.е. страните могат да уговорят и друго. По отношение на така уговореното „друго“ – спорната и в настоящото производство договорна клауза в договор за изработка, според която възложителят се задължава да заплати на изпълнителя възнаграждението за извършената работа след получаването на финансови средства за това от Републиканския бюджет и/или Европейския фонд регионално развитие, П. е посочил, че с тази клауза реално изпълнението на задължението на едната страна се обвързва с настъпване на едно бъдещо несигурно събитие, което съобразено и с изискването на чл. 9 от ЗЗД налага да се даде отговор на въпроса дали тази договореност не противоречи на добрите нрави. П. е приел в решението си, че договорът за изработка е каузален по своя характер, като при него едната страна поема задължение да изработи нещо срещу възнаграждение, обвързване пораждането на една от престациите с настъпването на едно бъдещо несигурно събитие зависещо от волята на трето лице сочи, че е налице вариант тя никога да не се изпълни (чл. 69, ал.2 от ЗЗД е неприложим), т.е. да съществува в правния мир договор без основание, което е недопустимо, противоречи на добрите нрави и с оглед чл. 26, ал. 4 от ЗЗД води до нищожност на тази част от договора.
В Решение № 199 от 20. 04. 2011 г. по т.д. № 609/2010 г. по описа на Окръжен съд - [населено място], отново при сходна, уговорена в договор за изработка клауза в смисъл, че възложителят дължи плащане в 3 – дневен срок от оформяне на протокол обр. 19, но не по–рано от разплащане от страна на инвеститора, при приемане за установено по делото, че инвеститорът не се е разплатил с главния изпълнител съдът е приел, че ответникът дължи плащане на възнаграждението, защото падежът му е настъпил на основание чл. 266, ал. 1 във вр. с чл. 264 от ЗЗД, инвеститорът не е страна по договора, сключен между страни, а това, че им е известен, не води до промяна на възникналото между тях правоотношение. Ищецът не е влязъл в правоотношения с инвеститора и няма пряк иск срещу него за вземането си, а ответникът не може да му противопоставя възражения от своите правоотношения. Липсата на „разплащане” от инвеститора може да бъде основание да се откаже плащане на ищеца само ако работата не е приета по смисъла на чл. 264, ал. 1 от ЗЗД от инвеститора и оттук - от ответника, поради претенции по чл. 265 от ЗЗД за некачествена работа, в какъвто само смисъл следва да бъде тълкувана спорната клауза от договора, а не във вложения от ответника смисъл, че падежът на задължението му изобщо не е настъпило, защото няма парични постъпления от инвеститора. Това, според Пловдивски окръжен съд обективно е възражение за липса на средства, а липсата на средства не освобождава от отговорност длъжника, съгласно чл. 81, ал. 2 от ЗЗД.
Така цитираното решение на ПОС е потвърдено, като краен резултат с въззивно такова, постановено от П. по т.д. № 726/11 г., недопуснато до касационно обжалване, в което въззивният съд е изложил идентични мотиви с тези, с които е потвърдено описаното по-горе решение на ОС – Хасково, а именно – че спорната договорна клауза е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
В обобщение видно е, че съдилищата, постановили цитираните три влезли в сила съдебни решения, приемат недействителност на клаузата за уговаряне на задължението на възложителя да заплати възнаграждение на изпълнителя по договор за изработка, работата по който е изпълнена и приета, в зависимост от получаването на плащане (парични средства) от страна на трето за договора лице, на две различни основания – поради противоречие с разпоредбата на чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и поради противоречие с добрите нрави (схващането на един от първоинстанционните състави за нищожност на същата клауза, поради противоречие със закона, при приемането, че нормата на чл. 266, ал. 1 от ЗЗД е императивна, а не диспозитивна е преодоляно с въззивното решение на П. по същото дело, в което е възприета нищожност на клаузата не поради противоречието с диспозитивната норма на чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, а с добрите нрави).
По така създадената противоречива съдебна практика, включваща и обжалваното в настоящото производство въззивно решение, в което същата спорна договорна клауза е приета за действителна, квалифицирана е като условие по чл. 25 от ЗЗД и предявеният срещу възложителя по договора за изработка иск е отхвърлен, поради неизискуемост на вземането, настоящият касационен състав намира следното:
Да се прогласи изначално, принципно и общо за нищожна всяка клауза, като процесната в договор за изработка, поставяща изпълнението на задължението на възложителя да заплати на изпълнителя възнаграждение за извършената и приета работа (чл. 266, ал. 1 от ЗЗД) в зависимост от изпълнението на задължение към възложителя от страна на трето за договора лице, би означавало да се отрече един от главните частноправни принципи на правото – този на свободата на договаряне.
При конкретната преценка за валидността на подобна договорна клауза – преценка, която се налага от многообразието на регулираните от нормите на търговското и общото гражданско право обществени отношения между страните, следва да се имат предвид от една страна свободата на договарянето, която следва да се приеме, че принципно позволява уговорки и от типа на процесната, а от друга страна – необходимостта от защита на интересите и на двете страни по съответната търговска сделка, които според друг общ принцип на гражданското право, са равнопоставени.
В изложения смисъл следва да се имат предвид освен действащите норми и принципи на националния правов ред, още и тези на наднационалното общностно право на ЕС, съставляващо част от и имащо примат над националното право на страните – членки, по силата договорите за функциониране на Съюза, както и на българската Конституция (чл. 5, ал. 4).
В сочената материя българският законодател прие със ЗИДТЗ – ДВ, бр. 20/2013 г., разпоредбата на чл. 303а от ТЗ, която съставлява транспониране в националното законодателство на изискванията на Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 г. относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки - (преработена версия), (ОВ, L 48/1 от 23 февруари 2011 г.), отменила предхождащата я, като наднационална, съюзна уредба на същите отношения, свързани с борбата със забавяне на плащанията по търговски сделки, Директива на Европейския парламент и на Съвета 2000/35/ЕО от 29 юни 2000 година относно борбата със забавяне на плащане по търговските сделки.
Както от съдържанието на националната норма на чл. 303а от ТЗ, така и от общият смисъл, и конкретната уредба на сочените директиви на ЕС е видна общата и категорична воля, както на националния законодател, така и на съюзните нормотворчески органи, принципно да ограничат в максимална степен случаите на неоснователно забавяне на плащанията по търговски сделки.
Все в изложената светлина следва да се преценява и валидността на конкретната, процесна по делото уговорка, съдържаща се в договора за подизпълнение, сключен между праводателя на касатора и ответника по касация, доколкото такава уговорка винаги съставлява отсрочка за изпълнение задължението на противната страна, спрямо предпоставките, визирани в закона за настъпване на изискуемостта му.
Всяко отсрочване предпоставя договаряне на различните от законовите предпоставки, при които ще настъпи различната от изводимата от закона изискуемост на задължението. Когато страните не са посочили изрично тези предпоставки, договореното помежду им следва да бъде приложено по начин, който най-пълно и логично да съответства на волята им и добрите търговски практики, и да не би съставлявало злоупотреба с правата на кредитора. Очевидно е, че волята на изпълнилия не би могла да бъде уговаряне на плащането като хипотетично и възможно неизпълнимо задължение на противната страна. При уговаряне на клаузата същият е в обективна възможност, полагайки грижата на добрия търговец, да узнае времето, в което би настъпила изискуемостта на престацията на собствения му възложител, спрямо третото за спора лице - възложител на възложителя му. Логично е да се приеме, че отсрочвайки задължението на собствения си възложител, изпълнителят е имал предвид обичайното (при липса на изрично уговорен срок в правоотношението между възложителя му и третото лице - възложител на възложителя) или изрично уговореното между възложителя му и третото лице - негов възложител, време за изпълнение на задължението. За да не би могло такава, на практика неконкретизирана и обща уговорка, да се приложи по начин, водещ до злоупотреба с правата на кредитора, следва да се приеме, че изпълнителят се е обвързал с такава уговорка за обичайния или изрично уговорен за изпълнението на собствения му възложител срок и до изтичането му, независимо дали възложителят му би изпълнил, би изпълнил точно или не, т.е. независимо дали е налице неприемане на изпълнението на възложителя му (освен ако приемане на изпълнението на подизпълнителя е договорено отложено спрямо приемането от главния възложител). Винаги, обаче, когато възложителят е изпълнил по отношение на третото лице, е налице настъпила изискуемост за плащането му спрямо собствения му изпълнител, какъвто е настоящият случай.
Следователно, отговорът на правният въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение е: Уговорката, че възложителят ще плати, когато на него - в качеството на изпълнител, му заплатят, не е нищожна, но следва да се прилага чрез тълкуване на предпоставките, които страните са визирали при договарянето й, а това - с оглед грижата на добрия търговец и добрите търговски практики, недопускащи злоупотреба с правата на кредитора - следва да се счита времето, обичайно необходимо или уговорено за изпълнението на възложителя на изпълнителя, спрямо третото за спора лице. Ирелевантно е, дали възложителят е изпълнил в срока спрямо това трето лице, дали е изпълнил точно и дали изпълнението му е прието.
По съществото на касационната жалба:
Не се спори между страните, че работата по процесния договор за изработка (подизпълнение) е извършена от праводателя на касатора, както и че е приета без възражения – така изрично ответникът заявява и в отговора си на исковата молба, същото се установява и от приложените по делото и неоспорени писмени доказателства – протоколи обр. 19 и фактури. Не се спори относно това, че процесната сума в претендираният от ищеца – касатор размер е задържана, като гаранция за качество и не е изплатена на изпълнителя по договора за изработка – праводател на касатора, същото се установява и от описаните непосредствено по-горе писмени доказателства, както и от заключението на допуснатата и изслушана по делото съдебно икономическа експертиза. Не се спори, установява се от приложените по делото и неоспорени писмени доказателства, че с Удостоверение № УВЕ-И 240 от 27. 07. 2007 г. на Директор Дирекция „Т.“ при [община], процесният обект е въведен в експлоатация, от който момент са започнали да текат гаранционните срокове за изпълнените СМР, съгласно Наредба № 2/31. 07. 2003 г. на МРРБ. При така установеното, най-дългият гаранционен срок по посочената наредба – този от пет години е изтекъл на 27. 07. 2012 г. Безспорно е при това, че сумата по исковата претенция се дължи на ищеца – касатор. Спорно е само дали вземането му за същата сума е изискуемо, с оглед съдържащата се в чл. 7 от договора за подизпълнение от 18. 09. 2006 г. между страните уговорка, че изпълнителят (праводател на ищеца – касатор) има право да получи договореното възнаграждение на база извършените и приети от възложителя (ответника по касация) работи, след приспадане на всички удръжки, но и при наличие на плащане от страна на [община], каквото плащане по делото не се установява възложителят да е получил.
С оглед даденият от касационния състав отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решене, налага се извод за основателност на съдебно заявената претенция на ищеца – касатор, доколкото задължението на ответника – възложител на праводателя му, към неговия възложител – инвеститора [община], е изпълнено и прието, по това не се спори по делото, същото се установява и от събраните по делото, и неоспорени доказателства в уверение на това, че целият обект е приет и въведен в експлоатация.
При така установеното, уговорката в конкретния, процесен договор, обуславяща правото на изпълнителя да получи възнаграждение за изпълнените и приети от възложителя СМР, и от наличието на плащане в полза на възложителя, извършено от трето за договора лице – възложител на възложителя – [община] (неполучаването на каквото плащане, дори и при установеното да е изпълнено задължение на възложителя към инвеститора, би могло да се дължи включително и на неполагането от страна на възложителя на праводателя на касатора, на необходимата грижа за собствените му работи), не е от естество правомерно да осуети настъпването на изискуемостта на вземането на касатора към неговия възложител по процесния договор за подизпълнение, по начинът и с последствията, възприети от въззивния съд в решаващите му мотиви към обжалваното решение, обусловили крайните изводи на съда за неоснователност на предявения иск.
Неоснователно е заявеното по делото от ответника възражение за прихващане със сума, претендирана от ответника като неустойка за забавено изпълнение на работата.
От събраните по делото доказателства действително се установява забавено изпълнение на работата, доколкото част от протоколите обр. 19 за приемане на работата, както и съответстващите им фактури са съставени и подписани след изтичането на 75-дневния срок от подписването на договора, в който съобразно чл. 3 от договора работата е следвало да бъде завършена. Заявеното за прихващане от ответника негово вземане за неустойка срещу ищеца обаче е погасено по давност преди настъпването на изискуемостта на насрещното вземане на ищеца, в какъвто смисъл се явява основателно своевременно релевираното насрещно възражение на ищеца по делото. Това е така, доколкото вземането на ответника за неустойка е възникнало и е станало изискуемо с изтичането на определения в договора срок за изпълнение – на 04. 12. 2006 г. (срв. чл. 3 от договора и неоспорената дата на подписването му) и доколкото е такова именно за неустойка, същото се погасява по давност с краткия тригодишен давностен срок по чл. 111, б. „б“ от ЗЗД, т.е. давността за него е изтека на 04. 12. 2009 г. Както се посочи, изискуемостта на съдебно предявеното вземане на ищеца срещу ответника е настъпила с изтичането на най-дългият, петгодишен гаранционен срок, считано от приемането на процесния обект – 27. 07. 2007 г., т.е на 28. 07. 2012 г., - повече от две години и половина след вече настъпилото погасяване по давност, на заявеното от ответника за прихващане негово вземане срещу ищеца. Видно е, че съдебно заявеното за прихващане срещу ищцовата претенция, вземане на ответника към ищеца е погасено по давност далеч преди настъпването на изискуемостта на вземането на ищеца, т.е. двете вземания в нито един момент не са съществували, като изискуеми и компенсируеми по см. на чл. 103, ал. 2, вр. с ал. 1 от ЗЗД, преди погасяването по давност на вземането на ответника към ищеца, което води и до неоснователност на релевираното от ответника по делото, негово възражение за прихващане.
При така изложеното, налага се извод за основателност на исковата претенция, поради което и обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено, като неправилно и доколкото не се налага извършването на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия от въззивната инстанция, предявеният от касатора иск следва да бъде уважен, със законните последици.
При този изход на делото в касационната инстанция ответникът по касация няма право на разноски за касационната инстанция, а касаторът има право на присъждане на такива за трите съдебни инстанции, съобразно установеният по делото действителен размер.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделениеР Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 188, постановено на 07. 05. 2014 г. от Старозагорски окръжен съд, Търговско отделение по в.т.д. № 1464 по описа на съда за 2013 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 422 от ГПК, че [фирма], ЕИК:[ЕИК] дължи на С. С. П., ЕГН: [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица], партер, адв. Ю. Й., сумата 11589,39 лв., представляваща неизплатена част от договорно възнаграждение по Договор за подизпълнение от 18. 09. 2006 г. за обект „Преустройство на част от сграда на бивш „Партиен дом“ в библиотека „З. Княжевски“, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 01. 08. 2012 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 2903/02. 08. 2012 г. по ч.гр.д. № 4318 по описа на Старозагорски районен съд за 2012 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК] да заплати на С. С. П., ЕГН: [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица], партер, адв. Ю. Й., сумата 2287.16 лв. разноски в производството.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |