Р Е Ш Е Н И Е № 149 София, 24.11.2016 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1281 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Й. Х., Г. Д. Х., К. Й. Х., С. К. Х. и Л. К. Х., като последната в качеството си на адвокат представлява останалите касатори, против решение № 2000 от 1.12.2015 г., постановено по гр.д. № 2618 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Варна, с което е потвърдено решение № 3265 от 21.07.2015 г. по гр.д. № 16126 от 2014 г. на Районен съд-Варна за отхвърляне на предявените от С. Й. Х., Г. Д. Х., К. Й. Х., С. К. Х. и Л. К. Х. против Г. К. Н. и Г. К. Н. установителни искове за собственост по отношение на недвижим имот – вилно място с площ 877 кв.м., находящ се във вилна зона на [населено място], област В., представляващо УПИ V в кв.14 по плана на вилната зона, придобит на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 47, том III, дело № 1040/1970 г., евентуално на основание придобивна давност в периода 1970 г. до настоящия момент, с последица отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на констативен нотариален акт от 8.07.2013 г. № 157, том I, рег. № 3817, дело № 122/2013 г. В касационната жалба са изложени доводи за необоснованост, допуснати нарушение на съдодопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон.. Г. К. Н. и Г. К. Н. не са подали писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК. С определение № 242 от 13.06.2016 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: за приложението на чл.155 ГПК в случаите когато служебно известния факт е съществуване на необнародвано разпореждане на Бюрото на МС за отреждане на имоти на територията на няколко административно-териториални единици /окръга/ за нуждите на обществения отдих и туризъм и дължимите от съда действия след обявяване на страните, че този факт му е служебно известен. Въпросът, обусловил допускане на касационно обжалване е относим към формираната от въззивния съд воля по предявения иск, основан на твърденията, че ищците са придобили собствеността на имота въз основа на договор за покупко-продажба от 1970 г., евентуално въз основа на давностно владение от същата година, като правния спор е възникнал след като ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по давност през 2013 г., въпреки че никога не са осъществявали владение. В отговора на исковата молба ответниците са заявили, че са собственици въз основа на давностно владение от 1992 г. и са оспорили валидността на договора за покупко-продажба, поради липса на решение на Общото събрание на ТКЗС, явяващо се праводател на ищците; оспорили са и възможността последните да са осъществявали владение върху имота, който е бил одържавен с Разпореждане № 93 на Бюрото на МС от 1973 г. и не им е възстановен. В доклада на първоинстанционния съд на ищците е указано, че следва да установят наличието на валиден договор за покупко-продажба и неговия вещен ефект, както и необезпокоявано упражняване на фактическа власт върху имота от 1970 г. до сега и факта, че понастоящем именно те упражняват фактическата власт, а на ответниците – валидно придобито от тях право на собственост върху имота от собственик на наведеното от тях придобивно основание по смисъла на чл.77 ЗС, посредством конкретни параметри, което изключва правото на ищците. В решението си Районен съд-Варна е приел, че липсва решение на Общото събрание на ТКЗС, поради което продажбата в полза на ищците от 1970 г. не е извършена по предвидения в закона ред, а съответно не е настъпил реституционния ефект на отмяната на отчуждаването по Разпореждане № 15 на МС от 24.07.1991 г. за отмяна на отчуждаването, извършено с Разпореждане № 93 на Бюрото на МС от 1973 г., а и не е установено наличието на останалите елементи на фактическия състав на реституцията – заповед за отмяна на отчуждаването и изпълнение на условията за въвод във владение след заплащане от собственика на отчуждения имот на стойността на същия, респ. на подобренията в него. По отношение на евентуално наведеното придобивно основание е счетено, че ищците не са доказали осъществявано от тях владение, тъй като имотът е изоставен и не се ползва. Във въззивната си жалба ищците са навели бланкетни твърдения, че първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано и конкретни доводи, че по делото са налице доказателства за взето решение на УС на ТКЗС; че макар с Разпореждане № 93 на Бюрото на МС от 1973 г. да са отчуждени продадените имоти на територията на вилна зона Ш., по отношение на процесния имот никога не е осъществявана реституционна процедура, тъй като правата им върху имота не са били оспорвани от никого и не е имало искане от друг собственик за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, нито е имало определяне на обезщетение в какъвто и да е размер, което да връщат. Подробно са развили съображение и по отношение изводите на районния съд по наведеното при условие на евентуалност придобивно основание – давностно владение. В съдебно заседание пред въззивния Окръжен съд-Варна въззивниците са навели доводи, че Разпореждане № 93 на Бюрото на МС от 1973 г. е следвало да бъде изискано служебно, доколкото не е публикувано и не е нормативен акт и са направили искане за изискване и на отчуждителна преписка по отношение на процесния имот. Въззивният съд е обявил на страните, че разпореждането му е служебно известно и е отхвърлил доказателствените искания, като направени след изтичане на преклузивните срокове. Във въззивното решение е приел, че ищците валидно са придобили собствеността въз основа на договора за покупко-продажба от 1970 г. Изложил е съображения каква е процедурата по отчуждаване по Разпореждане № 93 Бюрото на МС от 1973 г. и за отмяна на отчуждаването съгласно Разпореждане № 15 от 24.07.1991 г. на МС и е направен извод, че връщането на собствеността се осъществява при сложен фактически състав, включващ самия нормативен акт, отменящ отчуждаването и изискването на допълнителното условие за връщане на полученото обезщетение, което от своя страна не може да бъде върнато преди да се издаде заповед от административния орган, който да определи размера на сумата, която следва да бъде върната, като и неговия акт, вкл. и мълчалив отказ, подлежи на обжалване по реда на З. пред съд. Счетено е, че липсват доказателства за отпочната и проведена процедура по разпореждането на МС от 1991 г., поради което с оглед отчуждаването на имота от 1973 г., ищците не могат да се легитимират като собственици въз основа на договора за покупко-продажба от 1970 г. По отношение на наведеното евентуално придобивно основание, Окръжен съд-Варна е приел, че и събраните във въззивното производство гласни доказателства не установяват твърденията им за упражнявана непрекъсната фактическа власт, но дори това да беше установено, то при липса на твърдения, съответно на доказателства за проведена реституционна процедура, съответно за отмяна на отчуждаването, то имота е в патримониума на държавата и осъщественото владение не може да доведе до придобиването му по давност. По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса: за приложението на чл.155 ГПК в случаите когато служебно известния факт е съществуване на необнародвано разпореждане на Бюрото на МС за отреждане на имоти на територията на няколко административно-териториални единици /окръга/ за нуждите на обществения отдих и туризъм и дължимите от съда действия след обявяване на страните, че този факт му е служебно известен. В практиката на ВКС – например решение № 95/16.06.2016 г. по гр.д. № 5371/2015 г., IV г.о., решение № 274/13.12.2011 г. по гр.д. № 1514/2010 г., II г.о. – е дадено тълкуване, че когато осъществяването на дадени факти е служебно известно на съда, те трябва да бъдат съобщени от съда на страните, които в условията на състезателност трябва да имат възможност да възразят и от своя страна да сочат обстоятелства и доказателства във връзка с приетите от съда за служебно или ноторно известни обстоятелства. Когато служебно известното обстоятелство е съществуването на необнародвано разпореждане на МС № 93/73 г. за отчуждаване на недвижими имоти, съдът в определението по чл.155 ГПК следва не само да уведоми страните, че този факт не се нуждае от доказване, но да ги уведоми и за съдържанието на акта, за да имат възможност същите да изложат твърденията си и да ангажират доказателства дали се е осъществил фактическия състав на предвиденото с акта отчуждаване на правото на собственост. По касационната жалба: При постановяване на решението си въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушило правото на защита на касаторите с оглед отказаната им възможност да ангажират доказателства. С определението от 16.11.2015 г. страните само са уведомени, че разпореждане на МС № 93/73 г. е служебно известно на съда. Не са били уведомени за съдържанието на акта, макар в решението си съдът да е приел, че отчуждаването на правото на собственост е извършено по реда на чл.101 вр. чл.106 ЗС вр. П. /обн.1952 г., отм.1975 г./ и има сила от деня на разпореждането на МС, като ирелевантно за настъпване на отчуждителния ефект е дали определеното от комисия по чл.13 П. обезщетение е било платено или не. Същевременно съдът е отказал да събере поисканите в съдебното заседание от 16.11.2015 г. доказателства чрез изискване на отчуждителна преписка за процесния имот, излагайки съображения, че ищците не са основали правото си на собственост върху реституция, а в решението си е приел, че ищците нито са твърдели, нито са доказали да е започнала и проведена реституционна процедура, поради което не могат да се легитимират като собственици нито въз основа на договора за покупко-продажба от 1970 г., нито по давност с оглед § 1 ЗД ЗС. Правилно въззивният съд е приел, че ищците са придобили собствеността на процесния имот въз основа на договора за покупко-продажба от 1970 г. В нарушение на съдопроизводствените правила обаче е приел, че имотът е бил одържавен въз основа на Р. № 93/73 г. и нито е твърдяно, нито е доказано да е бил реституиран. Фактите, касаещи одържавяване на имота и възстановяването му /като предпоставка ищците да се легитимират като собственици въз основа на договора за покупко-продажба от 1970 г./ не са били включени в доклада на първоинстанционния съд и по тях не е разпределяна доказателствена тежест, нито съдържанието на акта по одържавяване е било обявено от въззивния съд в определението му по чл.155 ГПК и на страните не е дадена възможност да изразят твърденията си и да ангажират доказателства, въпреки че при липса на доклад по тези факти правото им да сочат нови факти и доказателства не е било преклудирано. Неправилен е и извода на въззивния съд във връзка с евентуално наведеното придобивно основание, че по отношение на процесния имот приложение намира § 1 ЗД ЗС. При формирането му съдът не е отчел, че самото твърдение на ответниците, че са придобили имота по давност чрез владение, установено от 1992 г., съставлява признание, че към 1992 г. имотът не е държавна собственост и не съществува пречката по § 1 ЗД ЗС. Тъй като спорът се развива между лица, претендиращи права чрез давностно владение, то следва, че е безспорно между тях, че имотът може да се придобие по давност и при произнасянето по въведеното от ищците евентуално придобивно основание извън предмета на доказване е дали имотът е бил отчужден с Р. № 93/73 г., а от значение е единствено коя от страните е осъществявала владение в изискуемия десетгодишен давностен срок. С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде отменено и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото на страните следва да се даде възможност да изразят твърденията си във връзка с процедурата по одържавяване по Р. № 93/1973 г. и да ангажират доказателства за тях, а по отношение на евентуалното придобивно основание - да ангажират доказателства за проверка на събраните свидетелски показания /съдебно-агрономична експертиза/, които Варненския окръжен съд е отказал да допусне. Разноските за настоящото производство следва да се присъдят от въззивния съд с оглед изхода на спора при новото въззивно разглеждане на делото. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 2000 от 1.12.2015 г., постановено по гр.д. № 2618 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Варна. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд-Варна. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: