Р Е Ш Е Н И Е № 380 София, 18 декември 2015 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на пети ноември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 1229/15 година. Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба от защитника на подсъдимия К. Г. К. срещу решение № 75 от 05.06.2015год. по внохд № 170/2015год. на Пловдивския апелативен съд. В нея се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК и се иска намаляване на наказанието чрез изменяване на съдебния акт и определянето му по реда на чл. 55 от НК. Пред ВКС жалбоподателят и процесуалният му представител поддържат подадената жалба. За да се произнесе, ВКС, трето наказателно отделение, съобрази следното : С присъда № 12 от 12.03.2015год. по нохд № 19/15 г. на Старозагорския окръжен съд, подсъдимият К. Г. К. е признат за виновен в извършено на 08/09.02.2014год. в [населено място], /област/, деяние по чл.116, ал.1, т.5 и т.6, предл. 2 и 3, във връзка с чл.115 НК, с пострадал-словашкия гражданин З. М., поради което на посоченото основание и чл.58а, ал.1 НК е осъден на тринадесет години и четири месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор, като е зачетено времето, през което подсъдимият е задържан под стража - от 09.02.2014год. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства и по направените деловодни и съдебни разноски, които присъдил в тежест на подсъдимия. С обжалваното въззивно решение Апелативният съд - гр. Пловдив потвърдил присъдата. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347, ал.1 НПК, ВКС, трето наказателно отделение намира жалбата на касатора за неоснователна. Данните в жалбата на подсъдимия в подкрепа на релевираното касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК са идентични с тези, които са били изложени във въззивната му жалба, отправена до Пловдивския апелативен съд.Въззивната инстанция е изпълнила задължението си по чл. 339, ал. 2 от НПК. В мотивите на решението си е дала отговор на наведените й доводи за явна несправедливост на определеното на подсъдимия наказание, като е изложила съображения защо не ги възприема за основателни. Касаторът счита, че при индивидуализацията на наказанието му съдът не е отчел обективно редица обстоятелства, а именно - направените от К. самопризнания в досъдебното производство, чистото му съдебно минало, което го очертава като деец, който не е с висока степен на обществена опасност, поради което целите на наказанието могат да се постигнат и с определена в по-малка по размер наказателна репресия. Посочените обстоятелства са ценени от решаващия съд и то съответно на обективното им значение, като изложените в тази насока съображения изцяло се възприемат от настоящата инстанция, без да е необходимо тя да ги повтаря. Необходимо е да се отбележи, че първоинстанционното разглеждане на делото е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, в частност - по чл.371, т.2 НПК. Вярно е, че в досъдебното производство подсъдимият, след привличането му като обвиняем, на 10.02.2014г. се е възползвал от правото си да не дава обяснения, но в един по-късен етап е направил признания и дал обяснения за случилото се /протокол за разпит на обвиняем от 04.11.2014год. –л.34-36 ДП/. Съгласно указанията на ОСНК на ВКС, дадени с Тълкувателно решение № 1/09 г., т.7, направеното от подсъдимия самопризнание в досъдебното производство би могло да се третира като смекчаващо отговорността обстоятелство, включително и в пределите на отговорността по чл.55 НК, само ако е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител още в хода на досъдебното производство, а не е следствие от ефективната дейност на компетентните органи. В настоящия случай, с оглед на съвкупния доказателствен материал, не може да се даде положителен отговор за това, че направеното от подсъдимия самопризнание в досъдебното производство е допринесло своевременно и съществено за изясняване на въпросите по чл.102 НПК. Поради това и същото не следва да се отчита като смекчаващо отговорността му обстоятелство. Що се отнася до характеристичните данни за подсъдимия - по месторабота, местоживеене, тези от Полицията и съдебното минало, както и системната му злоупотреба с алкохол, в каквото състояние е й извършил престъплението, съдът по същество е анализирал всички тях, не изолирано, а във взаимната им връзка. Следва да се добави, че данни за личността на подсъдимия произтичат не само от посочените източници, но и от конкретно извършеното престъпление, както и от поведението му след деянието-забранил на другите лица, намиращи се в обитаваното жилище, да повикат медицинска помощ и им взел мобилните телефони, за да не нарушат тази негова „забрана“. Всичко това, в конкретния случай, не характеризира жалбоподателя положително. Никое от установените по делото обстоятелства, които смекчават отговорността на подсъдимия, обективно, не съставлява изключително смекчаващо отговорността му. Отделно от това, всички налични обстоятелства не са многобройни по смисъла на чл. 55 НК. Налице са и отегчаващи отговорността обстоятелства, изводимо от наличието на повече от един от квалифициращите белези на престъплението и отрицателните характеристични данни за личността на подсъдимия/л.67 от ДП/. От справката за съдимост е видно, че с влязло в сила на 22.02.2003год. решение по нохд № 757/2002год. на РС-Казанлък, подсъдимия К. е освобождаван от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК за извършено деяние по чл. 195, ал. 4, във вр. ал. 1, т.т. 3 и 4 НК и му е било наложено административно наказание глоба, за което е реабилитиран. По-важно е друго, че въпреки санкционирането, за това посегателство, подсъдимият не е внесъл коректив в поведението си, напротив, извършил е едно от най-тежките престъпления, каквото е инкриминираното по делото. При тези съображения ВКС не намери наложеното на подсъдимия наказание да е очевидно несъответно на обстоятелствата по чл.348, ал.5, т.1 НПК, поради което е и справедливо. Водим от изложеното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 75 от 05.06.2015год. постановено по внохд № 170/2015год. на Пловдивския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: