Р Е Ш Е Н И Е № 4 Гр.София, 03.01.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети декември, 2022 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ МИЛЕНА ПАНЕВА При участието на секретаря ИВАНОВА В присъствието на прокурора СОФИЯНСКИ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.962/22 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК. С присъда №37/08.06.22 г., постановена от ОС-Варна /ВнОС/ по Н.Д.481/22 г., М. П. И. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.255,ал.3 вр.ал.1,т.2 и 7 вр.чл.26,ал.1 НК и вр.чл.58 А,ал.1 вр. чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, като е признат за невиновен за определен период от вменената му продължавана престъпна дейност. На основание чл.25 вр.чл.23,ал.1 НК това наказание е групирано с друго наказание лишаване от свобода за срок от три години, определено с присъда №39, постановена по Н.Д.493/20 г.по описа на ВнОС. Отмерено е общо наказание от три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено с петгодишен изпитателен срок. Отхвърлен е предявеният от министъра на финансите граждански иск в размер на 184 538,59 лв. И. е осъден е и да заплати съответни разноски. Само по жалба на гражданския ищец е образувано В.Н.Д.199/22 г. по описа на АС-Варна /ВнАС/. С решение № 134/14.09.22 г. присъдата е изменена само в гражданската част и по разноските, а е потвърдена в другата такава. В предвидения от процесуалния закон шестмесечен срок от влизане на съдебния акт в сила, когато става дума за утежняване положението на осъденото лице съгласно чл.421,ал.1 вр.чл.422,ал.1,т.5 НПК, на 16.11.22 г.е постъпило искане от главния прокурор на РБ, в което са развити касационни основания по чл.348, ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се възобновяване на производството, отмяна на постановените решение и присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд. Постъпила е молба от осъдения И., в която се оспорват възраженията за допускане на съществени процесуални нарушения при постановяване на първоинстанционния съдебен акт. В съдебно заседание пред ВКС представителят на ВКП поддържа искането, като набляга на задължението на решаващия съд за изследване на имущественото състояние на подсъдимия с оглед налагане на наказанието конфискация, независимо от прилагане на диференцираната процедура по чл.371,т.2 и сл.НПК. Осъденият, редовно призован, не се явява и не изпраща представител. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращия го документ с отразените в него аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание /на осъдения-това по приложената молба/ и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си в настоящото производство, намира за установено следното: В искането на Главния прокурор за възобновяване са отразени процесуални и материалноправни неблагополучия по присъдата на първата инстанция, които не е можело да бъдат отстранени от въззивния съд. Прочитът на съдържанието на иницииращия настоящото производство процесуален документ установява повторение на съображения, отразени по силата на служебната проверка на правилността на атакувания съдебен акт, по споменатото вече решение №134/ 14.09.22 г., постановено от ВнАС по В.Н.Д.199/22 г. Това обстоятелство не следва да не бъде съобразявано при окачествяване състоятелността на аргументацията по искането за възобновяване, очертана от представителя на държавното обвинение, който сам признава стореното от ВнАС. Все в този контекст, няма съмнение, че производството по възобновяване е извънредно и общо погледнато, неговите правила не са обвързани с факта дали съответната страна е изчерпила своите права на атакуване по инстанционен ред или въобще не се е ползвала от тях. Това обаче далеч не означава, че негенерирана нейна лична активност не следва да бъде забелязвана и респективно отбелязвана в светлината на поставените въпроси. ПО РЕЛЕВИРАНОТО ОПЛАКВАНЕ ПО чл.348,ал.1,т.1 НПК: Според главния прокурор при разглеждане на делото е допуснато нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилно приложение на разпоредбата на чл.66,ал.1 НК. И това било така, тъй като, видно от свидетелството за съдимост на И., приложено на л.258-262 от т.1 на досъдебното производство /ДП/, той е осъден с влязла в сила на 31.05.11 г.присъда, постановена по Н.Д.89/10 г.по описа на ОС-Стара Загора за извършено престъпление по чл.255,ал.3 вр.ал.1,т.2 и т.7 вр. чл.26,ал.1 НК, с наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години. С влязло в сила на 22.09.12 г.протоколно определение на ВнОС осъденият е бил условно предсрочно освободен от изтърпяване на последните пет месеца от определеното му наказание, като е постановен изпитателен срок от шест месеца. За това престъпление, според прокурора, той е следвало да бъде реабилитиран по право на 23.03.16 г., сиреч, макар и да не е казано, по силата на чл.86,ал.1,т.2 НК. Същевременно по настоящото производство е прието,че престъплението е извършено в периода 16.11.15 г.-14.03.16 г. Следователно, престъпната деятелност на И. е осъществена във време, в което той се явява осъдено на лишаване от свобода за извършено престъпление от общ характер лице, за което няма как да са били налице предпоставките по чл.66,ал.1 НК. Казаното е състоятелно, но е необходимо да бъде направено едно уточнение. Началото на сочения в искането период на престъпно посегателство е това, прието по присъдата на ВнОС-16.11.15 г. И разсъжденията на главния прокурор, посочени по-горе, поначало са верни. Обвинението обаче по обвинителния инструмент е стартирало с първоначална дата на период 01.07.15 г., по-ранна от цитираната, за който период до 16.11.15 г.има оправдаване. Ерго, на още по-голямо основание тогава би следвало да се твърди, че за осъдения не е била налице съществена материалноправна предпоставка за приложение на института на условното осъждане. Необяснимо поради казаното в съдебно заседание на 08.06.22 г., в ход на съдебни прения самият прокурор е намерил за присъстващо обстоятелството по реабилитация на лицето и е поискал, съобразявайки правилата за налагане на наказание, указани в случаите на диференцираната процедура по чл.371,т.2 и сл. НПК, прилагане на чл.66 НК с отмерване на подходящ изпитателен срок /л.61 от първостепенното съдебно дело/. Макар и ВнОС да е сбъркал приложението на материалното право и да се явява обезателно да бъде сериозно упрекнат в тази връзка, не може да се подмине обстоятелството, че той е удовлетворил претенция на представителя на държавното обвинение. Последният от своя страна не е обмислил един от въпросите, заради неправилен отговор на който понастоящем се иска възобновяване. ПО РЕЛЕВИРАНИ ОПЛАКВАНИЯ ПО чл.348,ал.1,т.2 НПК: 1/ Без съмнение на първо място в тази част на изложението трябва да се отбележи, че първостепенното разглеждане на производството е протекло по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК- подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт,като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Както винаги до момента този съд е изразявал становището си, казаното предпоставя произнасяне само в рамките на признатата фактология, поради което при заключение, че изложените от прокурора фактически положения- всички или някои съществени от тях- не се подкрепят от събрания доказателствен материал, следва да се изведе невъзможност за прилагане на коментираната диференцирана процедура. Тази преценка е очертана в правомощията на решаващата първа инстанция. Неведнъж вече ВКС е взимал отношение по въпроса, че спецификата на обсъжданата процедура предполага задълбочена дейност от изготвящия обвинителния инструмент прокурор при преценка на събраните на досъдебното производство доказателства, в каквато връзка се очаква стриктно изписване на дължимата въз основа на тях фактология, която е възможно да бъде призната от дееца. Прецизността при изпълнение на служебните задължения в този случай е особено необходима, тъй като в границите на приетата процедура на съкратено съдебно следствие по чл.371,т.2 и сл.НПК изтъкнатите в обстоятелствената част на обвинителния акт факти не могат да търпят корекция по начин, че да се стига до тяхна различна съществена интерпретация. В този ред на мисли и казано по принцип, подсъдимият от своя страна е нужно да е наясно какви точно фактически положения признава. Това не му позволява в хода на съдебното разглеждане на делото да се обляга на събрани на досъдебното производство доказателства и да опровергава фактите, именно защото той ги е признал такива, каквито са, поради което ползва привилегия при определяне на наказанието. При прилагане на третираната процедура деецът сам се лишава от правото да изисква приемане на различна от вменената фактология с преценка на доказателствени материали, несъбрани по съответен ред пред решаващия съдебен орган. Изразените общи постановки важат не само за него, но и за държавното и частно обвинение, както и за съда. При приложение на процедурата по чл.371,т.2 и сл.НПК всеки от решаващите съдилища е длъжен да се произнася в нейните рамки, в съответствие с предвидения регламент. Същото се отнася и за страните по делото, при очертаване на техните възражения. Изложеното, пренесено на плоскостта на процесния казус, установява, че след като по отношение на М. И. е приложен редът на съкратено съдебно следствие по чл.371,т.2 и сл.НПК, то фактите е следвало да бъдат приети, както те са отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Няма съмнение предвид тях, че без основание първостепенният съд е оправдал лицето за периода от 01.07.15 г.до 16.11.15 г.и от 14.03.16 г.до 15..04.16 г., опирайки се на липса на подадени данъчни декларации, тоест, на преценка на доказателствени материали, несъбрани лично от него поради спецификата на експлоатираната процедура; другояче казано, поради недоказаност на въздигнатото обвинение в тази част. Без да засяга съществото на събраната на досъдебното производство доказателствена съвкупност, този съд само ще припомни, че подсъдимият е признал фактите, очертаващи престъпната му деятелност и за периода,за който е оправдан от ВнОС, а те очевидно са престъпни. Затова не могат да бъдат удовлетворени възраженията по обсъжданото допуснато от решаващия съдебен орган съществено процесуално нарушение, ограничаващо правата на държавното обвинение по смисъла на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК /отделен е въпросът защо представителят на ОП-Варна с оглед казаното не е атакувал присъдата пред ВнАС и доколко въобще е разбирал същността на коментираната процедура/, отразени в представената пред настоящата инстанция молба на И.. 2/ На фона на говореното дотук изключително важен се явява вторият изложен в искането за възобновяване като същностен процесуален недостатък, допуснат от първостепенния съд, изразяващ се в неналагане на кумулативното предвидено в нормата на чл.255,ал.3 НК наказание конфискация, без да бъдат събрани доказателства за имотното състояние на осъдения. Този съд уточнява, че определянето на посоченото наказание е било задължително /ако,разбира се, има данни за имущество на лицето/, предвид прилагане на разпоредбата на чл.54 НК при индивидуализиране на дължимата санкция. Според главния прокурор първоинстанционният съд не е проявил служебна процесуална активност съгласно чл.102,т.3 НПК да изясни всички данни, имащи отношение към налагането на кумулативно предвиденото наказание конфискация. Не са били съобразени указанията по ППВС №2/1955 г., а обезателният характер на предвиденото в чл.255,ал.3 НК наказание конфискация е задължавало съда да изложи надлежни фактически констатации, въз основа на които да формира логични и обосновани изводи за наличие или липса на имущество, респективно предпоставки за налагане на това наказание. Признато е, че втората инстанция е констатирала излаганото съществено процесуално нарушение, но поради липса на протест не е могла да го отстрани по реда на второстепенната съдебна проверка. Като оставим настрана различната политико-обществено-икономическа обстановка и съвсем различната философия на наказателното процесуално законодателство към 1955 г. /и що се касае до ролята на съда/, когато е постановено цитираното ППВС, може да се твърди, че постановките по него поначало са валидни и понастоящем, но разбира се, като бъдат отнесени към актуалните процедурни принципи и правила и последиците в тази връзка. Дори и по цитираното постановление обаче, най-напред органите на следствието и прокуратурата са длъжни да събират доказателства за имуществото на подсъдимия, когато се предвижда конфискация за деянието, за което той е обвинен /т.1/. В конкретния случай точно разследващите органи и наблюдаващата ги прокуратура са пропуснали да реализират очертаното задължение и да съберат и представят пред съда доказателства, за чието ненабавяне се отправя упрек към решаващия съдебен орган. Същевременно, както вече бе изяснено, първоинстанционното наказателно производство е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие в неговия втори вариант. Тогава,както бе казано, подсъдимият признава фактическите положения по обстоятелствената част на обвинителния акт и ако съдът приеме възможността да се премине към реализиране на тази процедура, не се събират доказателства, а се постановява съдебен акт. Следователно, по принцип изготвилият обвинителния инструмент прокурор трябва да е представил пред съдебния състав всички относими към конкретното обвинение и налагането на съответно наказание по него доказателствени материали. Изрядното изпълнение на служебните задължения на активна страна в процеса изисква освен това държавният обвинител сам да поиска да се наложи наказание конфискация, каквото категорично не е сторено в процесния казус. Ето защо и не е било предмет на разискване какви доказателства има в тази връзка. В такъв смисъл може да се приеме като нелишена напълно от резон идеята в отправената до ВКС молба на осъдения, че съдът не е имал възможност да събира доказателства по отношение на наказанието конфискация, предвид проведената процедура по чл.371,т.2 и сл. НПК. Въпреки казаното, няма съмнение, че когато нормата предвижда определяне на конфискация, решаващият съдебен орган е задължен да събира доказателства за имотното състояние на съответния подсъдим и едва тогава да направи преценка ще наложи ли или не това допълнително наказание. Такава е вярната теза на ВнАС /л.43 лице, най-долу и гръб, горе от въззивното производство/, противопоставена на приетото от ВнОС, че не определя конфискация, тъй като липсват данни за имуществото на И. /л.69, лице от първоинстанционното досие/. Тя е възпроизведена в искането на главния прокурор, но в него по никакъв начин не е призната липсата на какъвто и да е личен принос на държавното обвинение за ненабавяне на изискваните понастоящем материали. Все пак, не може да не се приеме като основателно становището на представителя на ВКП пред настоящата инстанция, че решаващият съдебен орган е имал задължение да събере съответни доказателства, доколкото такива трябва да са налице с оглед изпълнение на законосъобразен и правилен подход при индивидуализиране на наказанието, независимо от факта,че в случая е реализирана диференцирана процедура. В такава насока следва да се тълкуват и указанията, дадени в т.8.1 от ТР №1/06.04.09 г., постановено по Т.Д.1/08 г., които не позволяват набавяне на доказателствен материал при съкратено съдебно следствие по реда на чл.371,т.2 и сл. НПК, но по относимите към обвинението фактически положения, признати от подсъдимия. Затова се извежда заключение за допуснато процесуално нарушение по чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Казаното изисква възобновяване на наказателното производство, отмяна на постановените по него съдебни актове /включително и на въззивния такъв, въпреки правилните негови постановки/ и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВнОС. Единствено трябва да се направи уточнението, че това се дължи само в наказателната част, както е възведена аргументацията на главния прокурор, не и в гражданската такава. Водим от гореизложените съображения и на основание чл.425,ал.1,т.1 вр.чл. 422,ал.1,т.5 вр.чл.348,ал.2 и ал.3,т.1 вр.ал.1,т.1 и т.2 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА В.Н.Д.199/22 г.по описа на АС-Варна, Н.Д.481/22 г.по описа на ОС-Варна. ОТМЕНЯВА решение №134/14.09.22 г., постановено от АС-Варна по В.Н.Д.199/22 г.в наказателно-потвърдителната част. ОТМЕНЯВА присъда №37/08.06.22 г., постановена от ОС-Варна по Н.Д.481/22 г.в наказателната част изцяло. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ ` 2/