РЕШЕНИЕ № 150 София, 29 май 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на осми април две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 5272 по описа за 2014 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение № 2580/16.06.2014 на Благоевградския окръжен съд по гр. д. № 835/2013, с което е отменено частично решение № 3043/27.06.2013 на Разложкия районен съд по гр. д. № 212/2013, като са отхвърлени предявените частични искове по чл. 79 ЗЗД вр.чл. 286 ЗЗД и чл. 141, ал. 7 ТЗ за заплащане на сумата над 1018, 24 лв. дължимо възнаграждение за периода 15.05.2008 г. - 31.07.2008 г. по договор за управление на търговско дружество от 14.05.2005 г., както и за заплащане на мораторна лихва общо в размера над 555,02 лв.; за заплащане на сумата от 1600 лв., представляваща обезщетение за прекратяване на договора за възлагане на управление на основание придобиване право на пенсия, както и за сумата от 95,85 лева, представляваща мораторна лихва за периода 28.07.2012 г. - 26.02.2013 г.; като е уважен насрещния иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 9.160 лв., с която ищецът се е обогатил неоснователно за сметка на дружеството през периода 2009 – 2011 г., ведно със законната лихва, считано от 26.03.2013 г. – датата на предявяване на насрещния иск. Обжалването е допуснато поради значението на материалноправните въпроси за формата на договора за управление на търговско дружество и може ли договорът да бъде сключен с конклудентни действия; за правната квалификация на иска на търговското дружество за вреди, причинени от управителя и възможността тази отговорност да бъде реализирана след като той е освободен от имуществена отговорност. По първия от поставените въпроси Върховният касационен съд намира, че договорът за управление на търговско дружество има смесен характер, той съдържа елементи от договора за поръчка и договора за изработка, защото включва в съдържанието си задължения за извършване както на материални, така и на правни действия. Договорите за поръчка и за изработка са неформални, но договорът за управление на търговско дружество е уреден в Търговския закон като формална сделка с писмена форма за валидност, което изключва по принцип възможността за сключването и продължаването на действието му (което съставлява изменение) чрез конклудентни действия. Посоченото правило обаче не е абсолютно, то търпи изключения в две посоки: на първо място, независимо от това дали ще се приеме, че договорът за управление е търговска сделка, след като неговата утежнена форма за валидност е уредена в Търговския закон, по отношение на същото изискване ще важи и правилото на чл. 293, ал. 3 ТЗ, че страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението, а такова неоспорване е налице винаги, когато тя е приемала изпълнение по договора; и на следващо място, договорът за управление урежда съществуващи правоотношения между търговското дружество и управителя, тези отношения възникват от извършените в писмена форма избор от съответния орган на дружеството и съгласие на управителя, като основното им съдържание е уредено в закона (правомощията на управителя и обема на представителната му власт). С договора за управление може да бъдат уредени поемането на задължение за постигане на определен стопански резултат, възнаграждението на управителя и други детайли на отношенията им, но без да се засяга установеното в закона съдържание на договора нито решенията на общото събрание (напр. това за определяне на размера на възнаграждението). Договорът за управление е изцяло подчинен на отношенията, възникнали от избора и съгласието на управителя. Сключването му не е предпоставка за конституирането на органа на дружеството, тъй като основната част от отношенията са уредени в закона, той е срочен, защото изборът на управител е срочен и влиза в сила от вписването на управителя в търговския регистър, защото, макар отношенията между управителя и дружеството да са вътрешни, от вписването се пораждат правомощията и представителната власт на управителя по отношение на третите лица. Сключването на договор за управление е правна възможност, от която страните могат да се възползват по свое желание. На възможността отношенията, възникнали от първоначалния избор на управител да продължат да се осъществяват и след изтичането на срока на избора трябва да съществува и възможност сключеният във връзка със същия избор договор за управление да продължи да урежда отношенията им, затова, ако избраният управител продължи да изпълнява задълженията си след изтичането на срока – до избора на нов управител, отношенията между него и дружеството продължават да се уреждат от договора за управление с изтекъл срок докато трае фактическото изпълнение на задълженията. Същото важи и ако управителят бъде преизбран за нов срок – до сключването на нов договор за управление, страните ще бъдат обвързани от уговорките на договора за управление с изтекъл срок. По втория от поставените въпроси Върховният касационен съд намира, че при липса на умисъл и ако стореното не е престъпление, управителят отговоря за вредите, които е причинил на търговското дружество на договорно основание, т.е. само за предвидимите, но не за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Неговата отговорност не произтича от общата забрана да се вреди другиму, а от неизпълнението на задължения по правоотношение, породено от волеизявления двете страни. Без значение е дали преди, или след възникването на правоотношението между страните е сключен договор за управление на търговското предприятие, или такъв договор не е сключен. Освобождаването от отговорност на управителя е правомощие на общото събрание, с което се признава полагането на дължимата грижа при воденето на дружествените дела. Решението на общото събрание екскулпира управителя и е неоттегляемо. То освобождава управителя от отговорност за вредите, които са настъпили за дружеството от поведение на управителя, което е известно – документирано е надлежно в счетоводството, канцеларските и другите книги на дружеството. Освобождаването от отговорност не е опрощаване на задължения по сключени договори между управителя и дружеството, вземания на дружеството по неотчетени аванси, за бъдещи вреди и вреди от поведение на управителя, което не е надлежно документирано и поради това е неизвестно на дружеството. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с договор за възлагане на управление на член на съвета на директорите на [фирма] от 14.05.2005 г., ищецът е приел да управлява и представлява дружеството като „изпълнителен директор“, имал е право на възнаграждение в размер на три средни работни заплати в дружеството (съгласно чл. 9 от договора) и когато към датата на прекратяване на договора, изпълнителният директор придобие право на пенсия за изслужено време и старост, има право на обезщетение в размер на 2 месечни възнаграждения, а ако е работил при същия работодател през последните десет години – в размер на 6 месечни възнаграждения (чл. 18 от договора). Договорът е сключен за срок от 3 години, считано от 14.05.2005 г., като едно от основанията за прекратяването му е изтичане на срока (чл. 16 от договора). С решение на общото събрание на акционерите на дружеството на 27.09.2008 г. е избран съвет на директорите на дружеството с 5 годишен мандат, сред които е и ищецът, който с разпореждане на ТД на НОИ от 01.05.2012 г. е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Съобразно приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, след приспадане на начислените и изплатени брутни възнаграждения, дължимите по договора суми възлизат общо в размер на 1.018, 24 лв. (395,45 лв. – за март 2008 г.; 418,23 лв. – за април 2008 г. и 204,58 лв. – до 14. май 2008 г.), като уважаването на иска за главницата до този размер обусловя и основателността на иска за мораторна лихва общо в размер на 555,02 лв. за периода от 01.07.2008 до 25.02.2013 г. По отношение на иска за заплащане на обезщетение при прекратяване на договора, поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, въззивният съд е приел, че същият е неоснователен, тъй като договорът е прекратен с изтичането на срока на 14.05.2008 г. и по делото няма данни за продължаването му, а ищецът е придобил право на пенсия през 2012 г. В приетата по делото експертиза е отразено наличие на трудов договор от 2001 г., прекратен с пенсионирането на ищеца, но доколкото претенцията се основава само на клаузите по договора за управление и съобразно принципа на диспозитивното начало, въззивният съд е прел, че обсъждането му е безпредметно. Относно предявения насрещен иск, е прието, че през процесния период ищецът е получил от дружеството по 12 броя разходни касови ордери общо сумата 11.180,58 лв. след преценка по реда на чл. 182 ГПК на заключението на вещо лице, че счетоводните книги са редовно водени. Правилно въззивният съд е приел, че сключеният на 14.05.2005 г. между ищеца и съвета на директорите на ответното акционерно дружество договор за управление е с 3-годишен срок и с решение на общото събрание на акционерите на дружеството на 27.09.2008 г. е избран съвет на директорите на дружеството с 5 годишен мандат, сред членовете на който е и ищецът, който е продължил да изпълнява задълженията на изпълнителен директор до пенсионирането му, без да е сключен нов договор за управление. В нарушение на закона обаче съдът е приел, че договорът за управление от 14.05.2005 г. е преустановил действието си с изтичането на уговорения срок 14.05.2008 г. След като ищецът е продължил да изпълнява задълженията на изпълнителен директор след изтичането на мандата на съвета на директорите и след избора на нов съвет на директорите, без да е избран нов изпълнителен директор, действието на сключения договор за управление с изтекъл срок е продължено по общо съгласие на страните докато трае фактическото изпълнение на задълженията, като дружеството е обвързано от решенията на общото събрание за определяне на размера на дължимото възнаграждение. Като е приемал изпълнението от ищеца след изтичането на срока на договора за управление ответникът не може да позове на липсата форма на изразеното с конклудентни действия съгласие за отпадане на срока на договора за управление съгласно чл. 293, ал. 3 ТЗ, а нов срок не е уговорен. Правилно въззивният съд е приел, че през процесния период ищецът е получил от дружеството различни суми по 12 броя разходни касови ордери, но в нарушение на съдопроизводствените правила е приел, че получените суми не са за възнаграждение и не са отчетени чрез извършените вноски от ищеца, а счетоводството на дружеството е редовно водено. Действително изпълнителният директор на дружеството не може да се позовава на нередовностите при воденето на счетоводството докато той е изпълнявал длъжността, тъй като редовното водене на счетоводството е негово задължение, но и търговското дружество не може да се позовава на нередовно водените си счетоводни книги. Видно от изложеното въззивното решение, в обжалваната част, е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде отменено в тази част, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. Ищецът претендира сумата 3.481,78 лева неизплатено възнаграждение за месеците март до юли 2008 г. тъй като през този период е получавал по 700 вместо дължимите 1.600 лева, както е уговорено в сключения на 14.05.2005 г. договор за управление, със съответните лихви. Искът е предявен за част вземането за възнаграждение за 132 месеца от месец март 2008 до месец юли 2012 г, като въззивното решение в уважителната част не е обжалвано и е влязло в сила. Ищецът претендира и сумата 1.600 лева – част от дължимото според същия договор обезщетение при пенсиониране, след като е работил при ответника повече от 10 години, със съответните лихви. Ответникът оспорва исковете, като твърди, че е изплащал дължимото възнаграждение, договорът за управление урежда отношенията между страните до 14.05.2008 г., а след това не е сключван нов, по иска за възнаграждение прави и възражение за изтекла 3-годишна давност. По предявения насрещен иск ответникът претендира общо 9.160 лева – получени от ищеца в периода март – декември 2010 г. 1.200 лева и в периода май – септември 2011 г. още 7.960 лева, които суми не са отчетени, със законната лихва от предявяването на насрещния иск. Искът е предявен за част от получени от ищеца различни суми по 12 броя разходни касови ордери между 02.07.2009 и 07.09.2011 г. за извършването на различни търговски операции и сумата 1.000 лева изплатена от дружеството в погашение на задължения на ищеца. Ищецът оспорва насрещния иск, като твърди, че предвид финансовото състояние на дружеството е плащал различни негови задължения, след което съответната сума му е била връщана в брой, както и че той е имал вземания от дружеството по гражданско дело и други вземания за възнаграждение, които дружеството е погасявало чрез частични плащания в брой. По частичния иск за възнаграждение е установено, че ищецът е изпълнявал задълженията на изпълнителен директор на ответното дружество от 28.09.2001 до 28.07.2012 г. Исковата молба е предявена в съда с вх. № 513/26.02.2013 г., поради което исковете за неизплатено възнаграждение по договора за управление до 26.02.2010 г. са погасени по давност съгласно чл. 111, б. „а” ЗЗД и следва да бъдат отхвърлени като неоснователни на това основание. Погасяването на давност на вземанията за възнаграждение обаче не е пречка да се установява погасяването им от ответника с разходни касови ордери и прихващането с тях, ако това е било възможно към съответния момент. По частичния насрещен иск е установено, че в периода март – декември 2010 г. ищецът е получил по разходни касови ордери, без в тях да е посочено основание сумата 1.200 лева и в периода май – септември 2011 г. още 7.960 лева. През този период и преди това ищецът е получавал различни суми и е внасял различни суми в касата на предприятието, но през същия период и значително време преди това начисленото възнаграждение на ищеца, макар и в непълен размер (който обаче надхвърля претендираната сума по насрещния иск), е изплащано на части с разходни касови ордери. По частичния иск за обезщетение поради пенсиониране е установено, че ищецът е изпълнявал задълженията на изпълнителен директор на ответното дружество от 28.09.2001 до 28.07.2012 г. – повече от десет години. Съгласно чл. 18 от сключения на 14.05.2005 г. договор за управление, когато към датата на прекратяване на договора, изпълнителният директор придобие право на пенсия за изслужено време и старост, той има право на обезщетение в размер на 6 месечни възнаграждения, ако не ползвал това право на друго основание. Договорът е сключен за срок от 3 години, но действието му е продължено, тъй като с решение на общото събрание на акционерите на дружеството на 27.09.2008 г. е избран съвет на директорите на дружеството с 5 годишен мандат, сред членовете на който е и ищецът. С разпореждане на ТД на НОИ от 01.05.2012 г. ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, на което основание е прекратен договорът. Дължимото според сключения договор за управление месечно възнаграждение на ищеца не е определено, но шесткратния му размер надхвърля сумата 1.600 лева, предявен с частичния иск. Видно от изложеното ответникът не дължи на ищеца възнаграждение за времето от 15.05. до 31.07.2008 г., поради което предявеният частичен иск за сумата 3.481,78 лева следва да бъде отхвърлен, както и акцесорният иск за лихви. Ищецът не дължи на ответника сумата 9.160 лева неотчетени аванси, получени в периода март – декември 2010 г. и май – септември 2011 г., поради което предявеният частичен иск за тази сума също следва да бъде отхвърлен, както и акцесорният иск за лихви. Ответникът дължи на ищеца сумата 1.600 част от обезщетението при пенсиониране, поради което предявеният частичен иск за тази сума следва да бъде уважен, както и акцесорният иск за лихви от предявяването на иска. При този изход на делото разноски по компенсация не се дължат. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 2580/16.06.2014 на Благоевградския окръжен съд по гр. д. № 835/2013 в отхвърлителната част и по насрещния иск, както и в частта за разноските. ОТХВЪРЛЯ предявеният от Т. А. М. от Я. срещу [фирма], Я. частичен иск за сумата 3.481,78 лева неизплатено възнаграждение за месеците март до юли 2008 г. по договор за управление на търговско дружество със законните лихви. ОСЪЖДА [фирма], Я. да заплати на Т. А. М. от Я. сумата 1.600,00 част от обезщетение при пенсиониране със законната лихва от 26.02.2013 г. ОТХВЪРЛЯ предявеният от [фирма], Я. срещу Т. А. М. от Я. частичен иск за сумата 9.160,00 лева неотчетени аванси, получени в периода март – декември 2010 г. и май – септември 2011 г. със законните лихви. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.