Ключови фрази
Обезщетение от Фонда за вреди от неидентифицирано МПС * обезщетение за неимуществени вреди * съпричиняване * експертиза * възражения


13
Р Е Ш Е Н И Е


№ 50026


гр. София, 26.06.2023г. год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на двадесет и осми март две хиляди и двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА

при участието на секретаря Лилия Златкова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 2705 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Допуснато е касационно обжалване по жалби на ответника по исковете Гаранционен фонд и третото му лице – помагач Н. М., на решение № 260213 от 09.08.2021г. по в.т.д. № 188/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив в частта, в която, след частична отмяна на решение № 260052/21.12.2020г. по т.д. № 252/2020г. на Окръжен съд–Пазарджик в отхвърлителната му част /за разликата от 17 500 лева до 54 000 лева/, е уважен предявеният от Т. С. против Гаранционния фонд иск с на основание чл. 519, ал.1, т.1, във връзка с чл.558, ал.5 КЗ, във връзка с чл.45 ЗЗД за разликата от 17 500 лева до 54 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от Т. С. неимуществени вреди, които са причинени при ПТП, настъпило на 23.05.2019г., ведно със законната лихва върху разликата от 36 500 лева, считано от 12.08.2019г. до окончателното й заплащане, както и в съответната част за разноските.
Жалбоподателят – ответник по делото, Гаранционен фонд /ГФ/, твърди, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. На първо място, счита, че същото е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, установяваща задължение на въззивния съд да обсъди и да се произнесе по всички искания, доводи и възражения на страните. Сочи, че не са разгледани направените във въззивната му жалба доводи за приложението на чл.161 ГПК, тъй като при изготвяне на съдебно­медицинската експертиза ищцата Т. С. е отказала да бъде прегледана от д-р М., поради което е създала пречки за събиране на доказателства по делото и би следвало на основание чл.161 ГПК да понесе негативите от процесуалното си поведение. Погрешно е прието от апелативния съд, че вещото лице по СМЕ е установило, че „към настоящия момент пострадалата е обездвижена и се намира предимно в легнало положение“, като съдът не е съобразил, че това не е констатация на вещото лице, което на стр.2 и 3 от заключението си е посочило какво се твърди в исковата молба. Игнорирано е, че на стр.8 от заключението в заключителната му част е посочено, че пострадалата не се е явила на преглед. На второ място, в противоречие със задължителната практика по приложението на чл.172 ГПК, установяващ задължение за съда да отчете вероятната заинтересованост в показанията на определени лица, които имат фактическа или правна връзка със страна по делото, въззивният съд е приел, че показанията на съпруга на ищцата са достоверни. Твърди се, че свидетелските показания не са съпоставени със заключението на вещото лице, като съдът е допуснал свидетелят да прави изводи и да дава мнение по въпроси, които са от компетентността на вещо лице. На трето място, касаторът поддържа, че въззивният състав, като е приел вероятността пострадалата да е получила посттравматично стресово разстройство, се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС относно възможността съдът да се произнася по въпроси, за които не притежава специални знания, когато по делото не е допускано и приемано заключение на вещо лице - специалист в конкретна област. Същевременно се твърди, че приетото от съда противоречи на заключението на вещото лице по СМЕ, в което няма изводи за посттравматично разстройство, предвид на това, че вещото лице не е психиатър. На четвърто място, се излагат доводи, че въззивният съд не е обсъдил и ценил заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза в съответствие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл.202 ГПК, според която задължение на съда е да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото, като следва да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост. Съдът не е взел предвид и отговорите на вещото лице, заявени в съдебно заседание, а именно, че не е специалист психиатър, поради което по тези въпроси не може да даде отговори. На пето място, се поддържа, че решението е постановено и в нарушение на чл.52 ЗЗД, тъй като от мотивите на обжалвания съдебен акт не става ясно, въз основа на кои доказателства съдът е приел, че на ищцата се дължи обезщетение от Гаранционен фонд, съответно как съдът е достигнал до извода, че определеният от него размер на обезщетението отговаря на установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост. На шесто място, се твърди и нарушение на чл.51 ЗЗД, тъй като въззивният съд не е преценил правилно степента, в която пострадалата ищца Т. С. обективно е допринесла с поведението си за настъпване на вредоносния резултат. Неправилно и в противоречие със събраните по делото доказателства съдът е приел, че степента на съпричиняване от ищцата С. е в размер само на 10%. Касаторът счита, че пострадалата е допринесла с не по-малко от 50% за настъпването на вредоносния резултат и с този процент следва да се намали определеното обезщетение. Съдът не е разсъждавал върху обстоятелството, дали въобще би настъпил инцидентът в случай, че Т. С. беше пресекла пътното платно на пешеходна пътека, като отговорът на този въпрос, според касатора, би бил отрицателен. Твърди се, че не е отчетен и фактът, че ПТП е настъпило в тъмната част на денонощието, което е от съществено значение за времето на реакция на водача, за момента на възприемане на С. на пътното платно и много други елементи, касаещи възможността за предотвратяване на ПТП. Жалбоподателят претендира присъждане на направените разноски.
Касаторът Н. М. – трето лице - помагач на ГФ, твърди, че решението на въззивния съд е неправилно, тъй като противоречи на материалния закон — чл.21, ал.1 ЗДвП, чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД, допуснати са съществени процесуални нарушения, тъй като са изложени съображения относно обстоятелства - превишаване на скоростта за движение с 16 км/час, като причина за настъпване на ПТП, както и е налице превратно тълкуване на събраните доказателства, относно: критериите за определяне на „справедливостта“ на неимуществените вреди и степента на съпричиняване от страна на пострадалия, с оглед естеството и основанието за съпричиняване. Изложено е становище, че решението е необосновано, тъй като направените в него изводи относно превишаване на скоростта от касатора не се подкрепят от събраните доказателства. Също така се твърди, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като в решението си за пръв път е посочил, че касаторът по време на управлението на автомобила си, преди настъпването на ПТП, се е движил със скорост от 66 км/ч, вместо с 50 км/ч или с по-ниска скорост, като нарушение на правилата за движение. Счита, че това не може да бъде поставяно в основата на причинната връзка, както и на противоправността на деянието, с оглед елементите на сложния фактически състав на деликта. Предвид на което, намира, че посоченото обосноваване от въззивния съд на вмененото от него на касатора нарушение на правилата за движение, което да се намира в пряка причинна връзка с причинените увреждания на ищцата, съставлява съществено процесуално нарушение. Въззивният съд е приел, че е налице съпричиняване от страна на пострадалата, тъй като е нарушила разпоредбите на чл.113 ал.1 т.1 и чл.114 от ЗДвП - пресичането на пътното платно на място, което не е предвидено за преминаване от пешеходци, но същевременно не е обърнал внимание на тежестта на нарушението. Твърди се, че с навлизането на пострадалата в платното за движение, по което са се приближавали автомобили, тя сама се е поставила в изключително рисково състояние относно евентуалните й увреждания. Същата е била наясно, че пресича на място, където липсва пешеходна пътека, което е направила през тъмната част на денонощието, макар и с улично осветление, при наличието на преминаващи автомобили, което е риск за живота и здравето й. С оглед на това касаторът намира предявеният иск за основателен в значително по-малък общ размер, така както го е определил първостепенният съд, при степен на съпричиняване от 50%. При анализа за определяне на общия размер на неимуществените вреди от 60 000 лева въззивният съд не се е съобразил с конкретните увреждания и преди всичко със срока за отшумяването им, с оглед обективните писмени доказателства, каквато е епикризата и при съпоставяне на същата със становището на вещото лице, както и с поведението на ищцата, изразено в непосещаване на контролните прегледи за установяване на здравословното й състояние и оздравителния процес. С оглед на това, касаторът намира посочения размер за значително завишен и неотговарящ на смисъла на понятието „справедливост“. Сочи, че ищцата не е представила каквито и да било обективни доказателства, които да бъдат в подкрепа на твърденията на съпруга й, както и на доводите на вещото лице относно здравословното й състояние след болничното лечение.
Ответничката по двете жалби, ищцата Т. С., не представя отговор на същите.
С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване по следните три правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи, оплаквания и възражения на страните?; 2/ Следва ли съдът да ползва експертно становище на специалист в съответната област, когато съдията няма необходимите специални знания?“ и 3/ Въпросът за критериите за определяне степента на съпричиняване от пострадалия, с оглед разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Апелативен съд - Пловдив е приел за установено следното:
Страните не спорят относно факта, че за лекия автомобил, при управлението на който е причинено процесното ПТП, не е сключена застраховка „Гражданска отговорност“, поради което следва да се ангажира имуществената отговорност на Гаранционния фонд на основание чл.557, ал.1, т.2 КЗ.
Механизмът на процесното ПТП е установен чрез приложеното по делото н.о.х.д. № 2098/2019г. на Районен съд - Пазарджик, което е приключило със споразумение от 05.11.2019г., сключено на основание чл.381 НПК. По силата на същото, водачът Н. П. М. се е признал за виновен в това, че на 23.05.2019г. в [населено място], при управление на лекия автомобил марка „Лексус РХ 300“, с рег. [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение по пътищата и конкретно разпоредбата на чл.20, ал.1 ЗДвП, съгласно която водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват, както и чл.116 ЗДвП, който задължава водача на МПС да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, в резултат на което е причинил по непредпазливост две средни телесни повреди на пострадалата пешеходка Т. С. и е избягал от местопроизшествието.
Безспорно е установено, че пешеходката е пресичала пътното платно на място, на което е нямало обозначена пешеходна пътека с маркировка или с пътен светофар. От приетото пред първата инстанция заключение на САТЕ е установено, че в зоната на инцидента уличното платно е с три ленти за пристрояване пред близкото кръстовище с [улица]. Няма вертикална сигнализация. Платната за движение в двете посоки са разделени със затревена разделителна ивица. Пострадалата пешеходка С. е пресичала [улица]от изхода на супермаркета „Лидл“ към отсрещната страна на булеварда, където се намира жилището й. Прието е още, че инцидентът е станал на прав пътен участък, но по тъмно, в условията на изкуствено улично осветление. Установено е, че лекият автомобил се е движел с превишена скорост от 66 км/ч, при ограничение на скоростта в населено място от 50 км/ч. Съдът е заключил, че това всъщност е основната причина за настъпване на процесното ПТП, тъй като превишението на скоростта с 16 км./ч над разрешената скорост е причината водачът на лекия автомобил да не предприеме успешно аварийно спиране. В това отношение съдът се е позовал на заключението на вещото лице инж. В. М., който категорично е заявил, че ударът е бил предотвратим от страна на водача на лекия автомобил, ако последният е забелязал своевременно пешеходката и е предприел аварийно спиране, което щеше да бъде успешно, ако скоростта на движение на лекия автомобил е в рамките на максимално допустимата скорост за населено място от 50 км/ч /т.5.4 от заключението, прието пред първата инстанция - л.155 от делото/. Водачът е могъл да забележи пешеходката своевременно, тъй като с оглед конфигурацията на пътя, релефа и атмосферните условия не е съществувало препятствие пред видимостта. Това се отнася, както за водача, така и за пешеходката, която също е имала видимост.
От допусната във въззивната инстанция допълнителна САТЕ е установено, че разстоянието от входа на супермаркета от веригата „ЛИДЪЛ“, от който е пазарувала пострадалата С., до регулираното кръстовище с обозначена пешеходна пътека е 52 метра. Разстоянието от мястото на пресичане на пътното платно до същата пешеходна пътека е по-малко - 45 метра. С оглед на така установените обстоятелства, съдът е намерил за основателен доводът на третото лице - помагач, че пострадалата действително е имала възможност да пресече пътното платно на регулираното кръстовище, при това с действаща светофарна уредба. Прието е, че пресичайки платното на необозначено място пешеходката С. сама се е поставила в рискована ситуация, поради което съдът е намерил, че е налице съпричиняване от страна на пострадалата на вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД.
Въпросът за степента на съпричиняването е разрешен с отчитане на следните установени по делото факти: водачът на лекия автомобил Н. М., конституиран като трето лице – помагач, е признат за виновен и е осъден с влязла в сила присъда за допуснати две нарушения на правилата: но чл.20, ал.1 от ЗДв.П и но чл.116 от същия закон, който го задължава да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците. Съдът е взел предвид и извода на вещото лице инж. В. М., че ако водачът бе управлявал автомобила с разрешената скорост за населени места от 50 км/ч, той е могъл да забележи пешеходката и да задейства спирачната система, т.е. да предприеме успешно аварийно спиране. Решаващият състав не е споделил виждането на жалбоподателя М., че пешеходката внезапно се е появила на пътното платно, предвид на това, че зоната на инцидента е точно локализирана в средната лента за движение, а не в крайната дясна линия. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че ударът е станал неизбежен по вина на водача и съответно е разпределил степента на съпричиняване от страна на пострадалата на не повече от 10%, съответно степента на участие на водача - на 90 %. Счел е за вярно твърдението на Гаранционния фонд, че пострадалата пешеходка сама се е поставила в тази рискова ситуация, но е заключил, че последната е възникнала, поради високата превишена скорост, с която водачът е управлявал лекия си автомобил, при това наближавайки едно от големите кръстовища в [населено място].
Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза са установени претърпени от ищцата вследствие на ПТП сериозни травматични увреждания: контузия на главата със сътресение на мозъка със загуба на съзнанието, черепно-мозъчна травма, счупване на телата на първи и втори поясни прешлени, плюс травма в областта на шията, корема и гръдния кош, както и на дясната ръка. След оперативната интервенция и проведеното лечение, пострадалата има изразено главоболие, координационни нарушения и загуба на памет. Съдът е кредитирал показанията на свидетеля К. Г., съпруг на ищцата, който е описал състоянието на пострадалата на втория ден от болничното й лечение: изключително тежко; жена му е нямала никакви признаци на живот; нито е говорила, нито е гледала, като от кръста надолу цялата е била черна от съсирена кръв. Наред с това свидетелят е установил, че и двата й крайника са били обездвижени. Пострадалата е била изцяло неподвижна, на легло, което означава, че е била на памперси и разбира се с подлога. Била е в състояние на пълна безпомощност, дори не е могла сама да се храни, поради което близките са я хранили с шишета с биберони. Друга възможност да приема храна не е съществувала. След изписването от болницата тя е била в къщи, от които три месеца - на легло, напълно обездвижена и без възможност да се грижи сама за себе си. След тези три месеца е проходила с проходилка, а по-късно с патерици. Според свидетеля, жена му вече не може да разсъждава като нормален човек. В продължение на около месец след инцидента пострадалата не е разпознавала близките си. Съдът е заключил, че след инцидента пострадалата има всички признаци за това, че е получила постравматично стресово разстройство, изразяващо се в силни тревоги, постоянни мисли за случилото се и чувство на безпомощност и страх - все чувства, които я отдалечават от близките й хора и водят до пълно отчуждаване от тях. Освен черепно-мозъчната травма ищцата е претърпяла счупване на гръбначния стълб на ниво лумбални прешлени, което е наложило оперативна интервенция, на която пострадалата е била подложена на 29.05.2019г. При направения преглед вещото лице д-р П. М. е установило, че към настоящия момент пострадалата е обездвижена и се намира предимно в легнало положение. Поради изключително тежката травма в областта на кръста, пострадалата изпитва постоянни болки по целия гръбначен стълб, придружени с твърдост в мускулите около прешлените. При обичайно развитие на нещата възстановителният процес продължава около 6 месеца. При престоя й вече у дома пострадалата е имала болезнени движения на снагата от фрактурата на прешлените, изпитвала е силни болки при обръщане в леглото и дори при кашлица. В продължение на около два месеца и половина до три месеца се е налагало болната да бъде на легло, което означава, че е била зависима от помощта на най-близките си хора. В този смисъл съдът е заключил, че установеното от съпруга на пострадалата свидетел напълно съответства на заключението на СМЕ. Като краен резултат съдът е приел, че в резултат на причинените й телесни увреждания целия живот на Т. С., която е била на 54 години, се е преобърнал и тя не би могла да води този пълноценен живот, който е имала преди инцидента. Възможностите й за движение са силно ограничени като вещото лице д-р П. М. в съдебно заседание е обяснил, че счупването на двата прешлена - първи и втори поясен прешлен, независимо от проведеното модерно лечение няма как да остане без последствие и болките в кръста и в снагата ще я съпътстват. Съдът е обсъдил и пораженията върху психиката на пострадалата, която изпитва силен страх и чувство за безпокойство и това е трайна последица от причинените й при процесното ПТП травматични увреждания.
За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд е намерил, че определеното от съда застрахователно обезщетение в размер на 17 500 /след приспадане на съпричиняване/ е несправедливо занижено, тъй като пострадалата в продължение на години е изпитвала и ще изпитва силни физически болки и страдания. Изложил е съображения, че се касае до причинени две средни телесни повреди, едната от които е тежката черепно-мозъчна травма, с пълна загуба на съзнание и със сериозни и трайни негативни последици върху психиката на пострадалата. Поради което въззивният съд е определил обезщетение за претърпените неимуществени вреди в общ размер на 60 000 лева, от която сума е приспаднал 6 000 лева - равностойността на съпричиняването от страна на пострадалата.
По въпросите, по които е допуснато касационното обжалване:
По процесуалноправния въпрос, следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи, оплаквания и възражения на страните, е формирана практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК, както и по реда на чл.290 ГПК в: решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т. д. № 866/12г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр. д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. , решение № 17 от 23.07.2014г. по т. д. № 811/2012г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 55 от 03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 180 от 11.01.2016г. по т. д. № 1618/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 136 от 06.11.2015г. по т. д. № 2483/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 190/07.02.2018г. по гр. д. № 180/2017г. на IV г. о. на ВКС и други. Съгласно посочената постоянна практика на ВКС, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени.
По втория процесуален въпрос, следва ли съдът да ползва експертно становище на специалист в съответната област, когато съдията няма необходимите специални знания в практиката по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 346 от 19.02.2018г. по гр. д. № 619/2017г. на IV г. о. на ВКС, решение № 132 от 29.05.2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г. на III г. о. на ВКС и решение № 145 от 21.04.2014 г. по гр. д. № 4726/2013 г. на IV г. о. на ВКС, е прието, че винаги, когато се налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., за които съдията няма необходимите специалния знания, поради което не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които няма нужната квалификация и образование, следва да ползва експертното становище на специалист в съответната област. Съдът в този случай назначава вещо лице по искане на страната или служебно – чл.195 ГПК. Въззивният съд, ако са налице условията на чл. 195 ГПК, служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт, стига да има оплаквания за необоснованост и/или за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, поради което спорният факт е останал неустановен (т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013г. на ОСГТК на ВКС).
По материалноправния въпрос за критериите за определяне степента на съпричиняване от пострадалия, с оглед разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, са дадени следните разрешения в задължителната практика на ВС и ВКС и в практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК:
Съгласно разяснителната част на т. 7 от Тълкувателно решение № 1/2014г. от 23.12.2015г. по тълк. д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата по чл.51, ал.2 ЗЗД изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Направено е отграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото ПТП, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД, и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Посочено е, че дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай. В т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963г. при тълкуване на чл.51, ал.2 ЗЗД също е посочено, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина.
В решение № 301/21.12.2018г. по т.д. № 2503/2017г. на II т.о. на ВКС и множество други решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК /решение № 117/08.07.2014г. по т. д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012г. по т. д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96/15.10.2012г. по т. д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 39/16.07.2010г. по т. д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 71/08.08.2016г. по т. д. № 36/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/06.07.2009г. по т. д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други съдебни актове/ е посочено, че за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото при ПТП лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и на водача на увреждащото моторно - превозно средство, въз основа на която съдът следва да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП. При преценка поведението на пострадалия решаващият съд следва да има предвид не само разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и завишената отговорност на водача на моторното превозно средство за осигуряване безопасност на движението спрямо тази на пешеходците, не само задължението на водача да избере подходяща скорост на движение на управляваното МПС, която би му позволила да спре в зоната на своята видимост при поява на препятствие на пътя, което водачът на съответното МПС е могъл и е бил длъжен да предвиди. Съдът трябва да отчита също поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, като съобрази и относимите правни норми, уреждащи задълженията на пешеходците като участници в движението по пътищата. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността на причиняването на деликта.
По основателността на касационните жалби:
Основателни са оплакванията на касаторите, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, изразяващи се: в необсъждане на доводи на страните; приемане за установени факти, които не се доказват от събрания по делото доказателствен материал, вследствие вкл. на нарушение на чл.195 ГПК; същевременно игнориране на значими за приложението на чл.51, ал.2 обстоятелства, водещо до липса на съвкупна преценка на всички доказателства по делото; неотчитане на създадени от ищцовата страна пречки за установяване на релеватни за разрешаването на спора обстоятелства.
Основателно е оплакването на касатора – ГФ, че апелативният съд неправилно е приел, че на страница 2-3 от съдебно - медицинската експертиза са налице констатации на вещото лице относно здравословното състояние на пострадалата, тъй като в тази точка от заключението изрично е посочено, че това са твърденията, направени в исковата молба. Противно на приетото от съда, единственият разпитан по делото свидетел – съпруг на ищцата, в показанията си не сочи в продължение на около месец след инцидента пострадалата да не е разпознавала близките си. Не са обсъдени и твърденията на ГФ във въззивната му жалба, че по делото не са доказани по отношение на ищцата: повишена тревожност, чувство за безпомощност, ниска самооценка, страх и напрежение, блокиране на емоциите, отчуждаване от околните, постравматично разстройство, изразяващо се в повтарящо се преживяване на катастрофата чрез постоянни мисли за случилото се. Тези допуснати от съда нарушения са довели до необоснованото му заключение, че след инцидента пострадалата има всички признаци за това, че е получила постравматично стресово разстройство, изразяващо се в силни тревоги, постоянни мисли за случилото се и чувство на безпомощност, страх и безпокойство - все чувства, които я отдалечават от близките й хора и водят до пълно отчуждаване от тях, без за това да са събрани по делото доказателства – писмени или гласни, вкл. приемане на експертиза на вещо лице – психиатър /специалист в тази област/.
Изводът за наличие на постравматично стресово разстройство е направен от въззивния състав и в нарушение на чл.195 ГПК, тъй като за извършване на такава преценка са необходими специални знания, които съдът не притежава, при игнориране на посоченото от вещото лице по СМЕ при приемане на заключението му в открито съдебно заседание, че установяването на подобно състояние е „в тясната компетентност на психиатър“, както и на направеното пояснение, че няма представени документи в тази насока – предписано лечение, посещения, амбулаторни прегледи, хоспитализация. С оглед на това, основателно е оплакването на Гаранционния фонд за безкритично и необосновано възприемане от въззивната инстанция на посоченото от свидетеля - съпруг на ищцата, че след инцидента, тя психически не разсъждава като нормален човек, като при преценката на показанията не е отчетена заинтересоваността му според правилото на чл.172 ГПК, липсата на медицинска документация за влошено психично състояние на ищцата, нито отказа на същата да бъде прегледана, въпреки че изрични доводи за това са направени от ГФ във въззивната му жалба.
Настоящият състав на ВКС констатира, че назначеното по делото вещо лице – медик, изрично е посочило в заключението си, че е потърсил ищцата за преглед на адреса по местоживеене, при което осъществил контакт със сина й, който е заявил, че не е удобно да се извърши преглед на майка му в момента, като обещал, че ще се явят на преглед следващия ден, но пострадалата в следващите дни не се е явила на преглед, поради което вещото лице е дало в заключението си периоди на възстановяване, средни за този тип травми при обичаен ход на оздравителния процес. С оглед на това, в пълно противоречие с данните по делото, въззивният съд е приел, че при направен преглед вещото лице д-р П. М. е установило, че към настоящия момент пострадалата е обездвижена и се намира предимно в легнало положение, какъвто преглед, съответно констатация не са правени от експерта.
Основателни са и твърденията на ГФ, че апелативният съд не е обсъдил оплакванията във въззивната му жалба, че във връзка с отказа на ищцата да й бъде направен преглед, следва да бъде приложена разпоредбата на чл.161 ГПК, като се съобрази отговора на вещото лице - медик, че посочените в заключението периоди са средни за този тип травми и пояснението му в о.с.з., че не съществува обективен метод за изследване на болките и страданията, тъй като те са субективни. В случая въз основа на СМЕ се установява, че: уврежданията на ищца в следствие на ПТП са - контузия на главата със сътресение на мозъка, счупване на телата на първи и втори поясни прешлени, черепно мозъчна травма, травма в областта на шията, корема, гръдния кош и дясната ръка; извършена е оперативна интервенция за запълване на фрактурните линии на телата на първи и втори поясни прешлени чрез вертебропластика с биологичен цимент /съвременен метод на третиране на неусложнени счупвания на телата на прешлените/, правещо възможно ранно започване на рехабилитационните процедури – на 2-3-я ден след операцията, като по този начин се скъсява общия оздравителен процес; обичайният ход на възстановителният процес е от 6 месеца /от които 2,5-3 месеца със затруднени и болезнени движения на снагата, болки при обръщане в леглото, при кашлица от счупванията на прешлените, налагащи пострадалата да остава предимно на легло, и в известна степен способностите й за самообслужване са били ограничени и е зависила от чужда помощ/; в о.с.з. вещото лице е сочи, че счупването на телата на двата прешлена, независимо от проведеното модерно лечение на тази фрактура, няма как да остане без последствие, имайки предвид възрастта на пострадалата /54г./ и напълно очаквано е да има болки в кръста при натоварване; мозъчното сътресение е протекло със загуба на съзнание, ретроактивна амнезия и вегетативни прояви, като след възстановяване на съзнанието има в такива случаи главоболие, координационни нарушения и паметови дефицити, които обикновено продължават около 1,5 - 2 месеца; поради неявяването на пострадалата на преглед посочените от вещото лице възстановителни периоди са средни за този тип травми при обичаен ход на оздравителния процес. При тези данни по делото, настоящият състав на ВКС приема за доказана продължителност на възстановителните процеси на МЧТ и на фрактурата на телата на двата прешлена, както и на остатъчните последици от тях в границите, посочени от вещото лице – медик, като типични за този вид травми при обичаен ход на оздравителния процес, доколкото липсват доказани усложнения, които изводи, базирани на обективни факти, не могат да се променят с оглед на това, че ищцата не се е явила на преглед във връзка с изготвянето на СМЕ.
Другите обстоятелства по делото, от значение за приложението на чл.52 и чл.51, ал.2 ГПК, вкл. скоростта на движение на процесното МПС, предвид приетата АТЕ, са правилно установени от апелативния състав.
Допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения, посочени по-горе, са довели по нарушение на материалния закон - чл.52 ЗЗД, тъй като при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди са взети предвид обстоятелства, които не са доказани по делото, а именно: постравматично стресово разстройство, изразяващо се в силни тревоги, постоянни мисли за случилото се и чувство на безпомощност, страх и безпокойство, пълно отчуждаване от близките; неразпознаване от ищцата на близките й в продължение на около месец след инцидента, както и че към настоящия момент пострадалата все още е обездвижена и се намира предимно в легнало положение. С оглед на това, решението в обжалваната част е постановено и в несъответствие със задължителната практика на ВС - ПП № 4/68г. и практиката на ВКС по чл.290 ГПК, според които при определяне на неимуществените вреди и техния размер следва да се вземат под внимание всички конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които обуславят тези вреди, вкл. икономическите условия в страната към момента на увреждането /за които лимитите на застраховане са само индиция/.
Настоящият състав на ВКС намира, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди съобразно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД в конкретния случай възлиза на 40 000 лева при съобразяване на: възрастта на пострадалата към момента на ПТП - 54г., настъпилите увреждания - контузия на главата със сътресение на мозъка, счупване на телата на първи и втори поясни прешлени, черепно мозъчна травма, травма в областта на шията, корема, гръдния кош и дясната ръка; извършената оперативна интервенция за запълване на фрактурните линии на телата на първи и втори поясни прешлени чрез вертебропластика с биологичен цимент /съвременен метод на третиране на неусложнени счупвания на телата на прешлените/, възможността за ранни рехабилитационните процедури – на 2-3 ден след операцията; състоянието на пострадалата в болницата - обездвижена и хранена с течна храна; възстановителен процес относно фрактурата от около 6 месеца /от които 2,5 месеца с интензивни болки и затруднени движения на снагата, вкл. в легнало положение, предимно леглови режим с известна степен на ограничаване на самообслужването, ползване на памперс и подгола; след третия месец – прохождане с проходилка, а по-късно с патерици/; остатъчни последици от фрактурата - болки в кръста при натоварване; мозъчното сътресение със загуба на съзнание, ретроактивна амнезия и вегетативни прояви, като след възстановяване на съзнанието - главоболие, координационни нарушения и паметови дефицити за период от 1,5 месеца; икономическите условия в страната към май 2019г.
Основателни са и оплакванията на касаторите за допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон – чл.51, ал.2 ЗЗД, поради несъобразяване на всички обстоятелства, относими към преценката за степента на приноса на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат. Решаващият състав е акцентирал при определяне на приноса на участниците в произшествието, единствено на скоростта на МПС - 66 км/ч при разрешена такава от 50 км/ч., при допуснати от водачът две нарушение – по чл.20, ал.1 и чл.116 от ЗДвП, като по отношение на пешеходката е посочил само, че тя пресича на необозначено за това място. Въпреки, че са приети за установени по делото обстоятелства, съдът не е отчел при самото определяне на размера на приноса на ищцата по чл.51, ал.2 ЗЗД, че тя е предприела пресичане преди едно от най-големите кръстовища в Пазарджик, на необозначено за това място, и то на 45 метра от пешеходната пътека, при действаща на кръстовището светофарна уредба, в тъмната част на денонощието, макар и при наличие на изкуствено улично осветление, последните - от значение за времето на реакция на водача на автомобила. С оглед съвкупната преценка на посочените обстоятелства, очертаващи тежестта на приноса на всеки от участниците в ПТП, ВКС намира, че приносът на пострадалата е в размер на 30%, а на водача на МПС – 70%.
Предвид изложеното, дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, с оглед определеното съпричиняване, възлиза на 28 000 лева.
С оглед горното, въззивното решение следва да бъде отменено частично в уважената част за разликата от 28 000 лева до 54 000 лева, както и в частта за присъдената лихва върху тази разлика, и в съответната част за разноските.
Предвид изхода на делото, на Гаранционен фонд следва да бъдат присъдени направени от него разноски за в размер на 541,37 лева - държавна такса за касационното производство. За първоинстанционното производство се дължат на ГФ разноски в 97,50 лева с оглед заплатеното възнаграждение за САТЕ от 150 лева, от които са присъдени с въззивното решение 48,75 лева, поради което следва са се присъдят още 48,75 лева. За въззивното производство на ГФ не се дължат разноски за платената от него държавна такса от 350 лева, тъй като тези разноски са направени по негова въззивна жалба с обжалваем интерес от 17,500 лева, за която част претенцията на ищцата е основателна.
Водим от горното, на основание чл.293, ал.2, вр. чл.281, т.3 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ решение № 260213 от 09.08.2021г. по в. т. д. № 188/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив в частта, с която, след частична отмяна на решение № 260052/21.12.2020г. по т. д. № 252/2020г. на Окръжен съд–Пазарджик в отхвърлителната му част, е уважен предявеният от Т. С. против Гаранционния фонд иск с на основание чл. 519, ал.1, т.1, във връзка с чл.558, ал.5 КЗ, във връзка с чл.45 ЗЗД за разликата от 28 000 лева до 54 000 лева /за 26 000 лева/, представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от Т. С. неимуществени вреди, които са причинени при ПТП, настъпило на 23.05.2019г., ведно със законната лихва върху тази разликата, считано от 12.08.2019г. до окончателното й заплащане, както и в частта за присъдените в полза на Т. С. разноски за горницата над 525 лева до 2700 лева, и в частта за присъдената държавна такса за разликата от 630 лева да 2190 лева, платима от Гаранционния фонд по сметката на АС – Пловдив, като ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Т. С., ЕГН [ЕГН], против Гаранционния фонд, БУЛСТАТ[ЕИК], иск с на основание чл. 519, ал.1, т.1, във връзка с чл.558, ал.5 КЗ, във връзка с чл.45 ЗЗД за разликата от 28 000 лева до 54 000 лева /за 26 000 лева/, представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от Т. С. неимуществени вреди, които са причинени при ПТП, настъпило на 23.05.2019г., ведно със законната лихва върху тази разликата, считано от 12.08.2019г.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260213 от 09.08.2021г. по в. т. д. № 188/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Т. С., ЕГН [ЕГН], да заплати на Гаранционен фонд, БУЛСТАТ[ЕИК], разноски в размер общо на 590,12 лева за първоинстанционното и касационното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участие на третото лице помагач, Н. П. М., на страната на Гаранционен фонд, [населено място].
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.