Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 92                                    гр. София, 19 март 2010 г   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на осми февруари през две хиляди и десета година, в състав:                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА                                                                 ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                                         БЛАГА ИВАНОВА     при секретаря Аврора Караджова       и в присъствието на прокурора Антони Лаков        изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 751  по описа за 2009 г   Касационното производство е образувано по протест на Софийска апелативна прокуратура и по жалба на гражданския ищец Министерство на ф. срещу присъда на Софийски апелативен съд № 66 от 4.11.2009 г, по ВНОХД № 520/09, с която е отменена присъда на Благоевградски окръжен съд № 276 от 2.12.2008 г, по НОХД № 117/08, и вместо това подсъдимата Т. Й. В. е призната за невинна в това: на 16.04.2004 г, в гр. Б., да е избегнала установяване и плащане на данъчни задължения в особено големи размери, възлизащи на 42 546, 92 лв, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК, е оправдана по чл. 257, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 255, ал. 1, т. 1 / ДВ, бр. 62/97 / вр. чл. 2, ал. 1 НК, и е отхвърлен предявеният от Министерството на ф. срещу нея граждански иск, за сумата 42 546, 92 лв, заедно със законната лихва, считано от 16.04.2004 г. С първоинстанционната присъда, подсъдимата е призната за виновна в това, че на 16.04.2004 г, в гр. Б., е избегнала установяване и плащане на данъчни задължения в особено големи размери, възлизащи на 42 546, 92 лв, с оглед на което и на основание чл. 257, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 255, ал. 1, т. 1 /ДВ, бр. 62/97 / вр. чл. 2, ал. 1 НК и чл. 54 НК, е осъдена на две години и шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, и глоба, в размер на 5 000 лв, както и да заплати обезщетение за имуществени вреди в полза на държавата, в размер на 42 546, 92 лв, заедно със законната лихва, считано от 16.04.2004 г. С протеста се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Сочи се, че доказателствените източници са тълкувани превратно и едностранчиво и в резултат е опорочено вътрешното убеждение по релевантните факти. Според прокурора, не е вярно, че настъпилата вреда възлиза на 10 248, 06 лв, която сума се получава след приспадане на платения от съпруга на подсъдимата данък, касаещ продадения имот, семейна имуществена общност. Твърди се, че дължимото данъчно задължение е изчислено неправилно като семейно, в разрез с уредбата на Закона за облагане на доходите на физическите лица, действала към 2003 г, без да се вземе предвид, че задължението на всеки от съпрузите е лично. Оспорва се становището, че е допустимо да се прави прихващане на платеното от единия съпруг за сметка на другия, доколкото връщането на надплатеното данъчно задължение не променя съставомерността на инкриминираното деяние. Оспорват се изводите относно несъставомерност на деянието, включително и относно субективната му страна. Излага се довод, че процесната сделка е била вписана в Службата по вписвания към Районен съд, гр. Р., откъдето е било възможно подсъдимата да се информира за нейното осъществяване, за да изпълни задължението си да декларира продажбата и да заплати своята част от данъка. С протеста се иска да бъде отменена въззивната присъда и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на САС. С жалбата на гражданския ищец се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, като се оспорва анализа на доказателствата и постановената оправдателна присъда, както и се твърди, че е допуснато нарушение на материалния закон при отхвърлянето на гражданския иск. С жалбата се иска отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС. В съдебно заседание на настоящата инстанция представителят на ВКП пледира за уважаване на протеста и на жалбата. Гражданският ищец участва с писмено становище, с което поддържа жалбата си и моли същата да бъде уважена. Защитата пледира за оставяне в сила на атакуваната присъда. Подсъдимата не участва лично в касационното производство.   Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Протестът е основателен, макар и не по изложените в него съображения. САС е приел, че през 2003 г подсъдимата е получила общ годишен доход, възлизащ на 183 548 лв, включващ доходи от трудови правоотношения и такива от продажба на недвижим имот, попадащ в режим на семейна имуществена общност. Прието е, че подсъдимата е следвало да подаде данъчна декларация по чл. 41 ЗОДФЛ, най-късно до 15.04.2004 г, което тя не е сторила. Посочено е, че покойният й съпруг е подал данъчна декларация по чл. 41 ЗОДФЛ, вписвайки цялата продажна цена на имота вместо половината от нея. В мотивите следва разсъждението, че той е допуснал грешка в изчислението, довела до заплащане на данък, по-висок от дължимия, като надвнесена сума подлежи на възстановяване / при условие, че лицето е починало, на неговите наследници, единият от които е съпругата му /, но до момента сумата не е потърсена. ВКС констатира, че приетото за установено от фактическа страна, че в инкриминирания период подсъдимата е получила половината от продажната цена на отчуждения имот, семейна имуществена общност, но не е изпълнила задължението си да подаде данъчна декларация по чл. 41 ЗОДФЛ, не почива на точния смисъл на събраните доказателства. Това е така, защото, съгласно чл. 13 ЗОДФЛ, данъчните задължения се отнасят само до получени доходи през съответната година и са дължими лично от физическото лице / чл. 2, ал. 1 ЗОДФЛ /. Следователно, за да възникне данъчно задължение, основано на ЗОДФЛ, следва да е установено категорично и несъмнено, че доходът е получен от лицето, а това не е правен, а фактически въпрос. В случая, е презюмирано, че, след като подсъдимата е дала пълномощно на своя съпруг да осъществи сделката с имот, семейна имуществена общност, от това следва, че е получила и половината от платената цена. По делото обаче няма данни за отчетна сделка между съпрузите, при която да е постигнато съгласие за разпределение на сумата от продажбата, респективно за начина на разпределението й, поради което е недопустимо да бъде презюмирано, че сумата е разпределена поравно. От друга страна, при отчетна сделка съществуват повече от една правни възможности, а именно: Възможно е да има уговорка, че с цялата сума ще се разпореди само единият съпруг, и тогава, този доход ще се счита придобит / получен / от него, в какъвто случай, той ще дължи подаване на декларация по чл. 41 ЗОДФЛ, респективно, заплащане на данък. Възможно е съпрузите да са постигнали съгласие, че ще дарят получената сума на друго лице, или, че сумата ще се разпредели между тях / поравно или в друго съотношение /. Ето защо, изводът, че починалият съпруг е допуснал грешка при посочване на собствените си доходи през 2003 г, и затова е подал данъчна декларация за цялата продажна цена на имота, не следва категорично и несъмнено от събраните доказателства, тъй като е възможно той преднамерено да е попълнил декларацията с такова съдържание, явявайки се единствен получател на сумата, което съответства на законовото му задължение да подаде декларация с вярно съдържание. Казано обобщено, приетото фактическо положение, че подсъдимата е получила половината от дохода от продажбата на имота, но не е подала декларация по чл. 41 ЗОДФЛ, в която да включи и този доход, влиза в логическо противоречие с действителния смисъл на доказателствената съвкупност, а това повлиява и на правилността на останалите изводи по релевантните факти, касаещи съставомерността на деянието. Ето защо, ВКС намери, че е допуснато съществено процесуално нарушение при анализа на доказателствата, попадащо в обхвата на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, за отстраняването на което се налага да бъде отменен въззивният акт и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на САС. При този процесуален развой на делото, не могат да бъдат обсъждани доводите на гражданския ищец относно законосъобразността на произнасянето по гражданския иск, имайки предвид, че не във всички случаи на постановяване на оправдателна присъда отпада и основанието за деликтна отговорност, тъй като е възможно деянието да не съставлява престъпление, но да покрива признаците на непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД, в какъвто случай деецът дължи заплащане на обезщетение за причинените от деянието вреди. По изложените съображения, ВКС намери, че са налице процесуалните основания за отмяна на атакуваната присъда и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС, от стадия на съдебното заседание.   Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И:   ОТМЕНЯ присъда № 66 от 4.11.2009 г на Софийски апелативен съд, по ВНОХД № 520/09, и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на САС, от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: