10 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 403 [населено място], 29.06.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2183/21г.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Слънчев бряг“ АД, подадена чрез процесуален представител адв. М. К., срещу решение №29/21.06.21г. по т.д.№63/2021 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение №382/ 14.01.2021 г. по т. д. № 667/2019 г. на Окръжен съд - Бургас е отхвърлен предявеният от „Слънчев Бряг“ АД против „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл.236 ал.2 ЗЗД за разликата от 32 753,48 лв. до 597 750,93 лв. , представляваща обезщетение за ползването на водопроводната и канализационна мрежа на к.к.“Слънчев бряг – изток“ за периода от 01.01.2014 г. до 12.12.2014 г., ведно със законната лихва. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на съдебния акт в обжалваната му част. Излагат се доводи за противоречие на изводите на съда за настъпила погасителна давност по отношение на отхвърлената част от вземането за обезщетение с практиката на съдилищата, според която обезщетението за ползване се определя като глобална сума за годишен период. Касаторът твърди,че в случая като времеви измерител следва да се приложи годишна база, след като се претендира обезщетение за цялата 2014година и такава е била уговорката по прекратения наемен договор. Извършените от съда изчисления за теченето на давностния срок по дни, според касатора, са напълно неприемливи и нелогични, тъй като претенцията е за годишно обезщетение; същото се определя въз основа на финансовите резултати, които настъпват и се установяват след изтичането на календарната година; по логиката на съда давността тече и по седмици, часове, минути,а съдът не е обосновал избора си да я изчислява по дни. Сочи се,че съгласно съдебната практика, формирана при подобни случаи, при продължаване ползването на чужда вещ след прекратяване на наемното правоотношение всички уговорки по него продължават да намират приложение в отношенията между страните, в т.ч. и методът на формиране на наемната цена, моментът на заплащането ѝ и нейната изискуемост, а в случая наемът се е дължал на годишна база и с падеж първо число на първия месец от следващата календарна година. В допълнение на тези съображения касаторът поддържа и оплакването, че при постановяване на решението не е съобразена силата на пресъдено нещо, формирана спрямо общите правопораждащи факти, включително и по въпроса как се брои времево обезщетението, как възниква и се погасява по давност. Направено е искане въззивното решение да бъде отменено в обжалваната му част и главният иск да бъде уважен изцяло в предявения размер. Касаторът претендира направените в производството разноски. В представеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането за допускане на жалбата до разглеждане по същество се поддържа на основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Сочи се,че въпросът: 1.Обезщетението за неоснователно ползване формира всеки следващ ден от периода на ползване самостоятелно вземане, по което самостоятелно настъпва изискуемост и изтича погасителна давност? въззивният съд е разрешил в противоречие с възприетото в решение №146/01.12.2010г. по т.д.№934/2009г. на второ т.о. на ВКС, решение №159/17.10.2014г. по т.д.№3605/2013г. и решение №227 по т.д.№2482/2013г. на първо т.о. на ВКС. Такова противоречие касаторът открива и по въпроса : 2.Условията в наемния договор относно формиране на наемната цена, срок и начин на плащане намират ли приложение и при определянето на обезщетението по чл.236 ЗЗД за неоснователно ползване?, отговор на който, според него, е даден в противоположен от възприетия в обжалваното решение смисъл в решение№663/05.02.2005г. по гр.д.№444/2005г. на ВКС, решение №204/08.05.2006г. по гр.д.№1196/2005г. на второ г.о. на ВКС и в ППВС №1/1979г. В допълнение се позовава и на определенията , постановени в производство по чл.288 ГПК по т.д.№312/2011г. на ВКС, по т.д.№168/2015г. на ВКС и по т.д.№2532/19г. на ВКС, с които не са допуснати до касационно обжалване решенията на въззивния съд по предявени от същия ищец срещу същия ответник осъдителни искове за обезщетения за ползване на същото основание,но за предходно изтекли години. Наред с тези, касаторът формулира като обуславящи изводите на въззивния съд и въпросите: 3.Представлява ли обезщетението за всеки един ден неоснователно ползване на чужда вещ самостоятелно вземане, за което самостоятелно настъпва изискуемост и изтича погасителна давност?; 4.Условията в наемния договор относно формиране на наемната цена и срокове за плащането ѝ намират ли приложение спрямо обезщетението за неоснователно ползване?; 5.Ако дължимото обезщетение е годишно такова, давността за обезщетението за всеки един ден неоснователно ползване на чужда вещ започва ли да тече след края на годината, за която е претендирано обезщетение?; 6.Прилага ли се принципът за определяне на наемната цена по прекратения договор по аналогия и за определяне на обезщетението по чл.236 ал.2 ЗЗД, в това число начинът ѝ на формиране, периодът и начална дата на изискуемост?; 7.Определянето на наемната цена, съобразно финансовия резултат на една финансова година за търговско дружество ползва ли се аналогично при определяне на обезщетението за неоснователно ползване по чл.236 ал.2 ЗЗД?; 7а. От кой момент настъпва изискуемост на обезщетение за неоснователно ползване на чужда вещ на основание прекратен наемен договор, съгласно който наемната цена се е дължала на база положителния финансов резултат за изтеклата година?; 8.Когато в прекратения наемен договор се е съдържала уговорка по заплащане на годишна наемна цена, платима след изтичане на финансовата година, намира ли приложение при определяне на обезщетението по чл.236 ал.2 ЗЗД нормата на чл.72 ал.1 ЗЗД за броенето на срокове? Счита,че отговорите, които касационната инстанция би дала на тези въпроси, биха послужили „за отстраняване на неяснотата и непълнотата в правната уредба и съдебната практика“, поради което въпросите са „от значение за точното прилагане на законите, както и за развитие на правото по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 ГПК“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, чрез процесуалния му представител адв.Г. Г., в който се поддържа становище за липса на визираните в закона предпоставки за допускане на контрол по същество от касационната инстанция и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното : Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в срока по чл.283 ГПК, насочена е срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, поради което се явява процесуално допустима. Решаващият мотив на Апелативен съд - Бургас за частичната отмяна на решението на първоинстанционния съд и за отхвърлянето на предявения от „Слънчев бряг“ АД против „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД иск с правно основание чл.236 ал.2 ЗЗД за разликата над 32 753,48 лв. до присъдените от първата инстанция 597 750,93 лв. за периода от 01.01.2014 г. до 12.12.2014 г., е, че за посочения период вземането на ищеца за обезщетение за ползване след прекратен на 01.01.2009 г. договор за наем на водопроводната и канализационна мрежа на к. к. Слънчев бряг – изток, е погасено по давност. За да достигне до този си извод въззивната инстанция е приела за безспорно и установено със сила на пресъдено нещо от постановените предходно решения по възникналия между страните материално-правен спор във връзка с прекратяването на 01.01.2009г. на сключения между тях договор за наем от 08.03.2005 г., че ответникът „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД е продължил ползването на водопроводната и канализационна мрежа на ищеца на територията на к.к.“Слънчев бряг – изток“ и след това, без да заплаща на ищеца наемна цена /която е била уговорена в размер на 50% от рентабилността, разчетена в цената на питейната вода, при отчитане на водните количества на база инкасирана вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от главния водопровод/ или обезщетение за ползването, въпреки противопоставянето на ответника. Формулирал е като спорни между страните въпросите, свързани с последиците от прекратяването на договора за наем – наличието на друго правно основание за ползването или отпадането на основанието за заплащане на обезщетение, неговият размер и погасяването на предявените от ищеца права по давност. Зачитайки силата на пресъдено нещо, произтичаща от влезлите в сила решения по т.д.№54/2013г., и т.д.№693/2013г. по описа на Бургаски окръжен съд, с които е признато правото на „Слънчев бряг“АД да получи обезщетение по чл.236 ал.2 ЗЗД за други периоди, извън възражението за изтекла в полза на ответника погасителна давност, въззивният съд е намерил,че и за процесния период не са доказани правопрекратяващи или правоизключващи факти и обстоятелства, въведени по идентичен начин и в това производство и обсъдени в посочените решения. За неотносими, съответно неоснователни, са намерени от въззивния състав възраженията на ответника относно притежанието на материалното право на собственост върху мрежите, за наличие на друго основание за ползването им от него, както и за кредиторова забава за приемане изпълнението за връщане на предоставените под наем мрежи. Във връзка с последното, поради липса на каквито и да било данни ответникът да се е освободил от задължението си да върне наетите вещи, съдът е направил извод за несъмнена основателност на предявения главен иск. По спорните, относими към този извод, въпроси относно метода на определяне размера на обезщетението за ползване и погасяване правото да се претендира такова, съдът е приел като база за изчисляването определения в договора за наем начин – в размер на 50% от рентабилността, но разчетена не само в цената на питейната вода, а и върху рентабилността в другите две услуги – отвеждане и пречистване на отпадните води. Същевременно, позовавайки се на нормата на чл.236 ал.2 ЗЗД вр. с Наредбата за регулиране на цените на водоснабдителните и канализационните услуги от 2006г./отм.,в сила както към момента на изпълнение на договора, така и към исковия период/, както и на заключението на вещото лице, което категорично е установило,че значението на двете системи –водоснабдителна и отводнителна, е равнозначно за крайния финансов резултат, а изчисляването по този начин не надхвърля размера на уговорената наемна цена, съдът е намерил за неоснователно възражението на ответника,че обезщетението за ползване следва да бъде съизмерено със стойността на наемната цена. Съобразявайки варианта от заключението, в който финансовият резултат е определен на база средноаритметичната стойност през периода на отчитане само за к.к.“Слънчев бряг-изток“ до 2009г. и при инфлационен индекс за 2014г., съдът е определил размера на дължимото обезщетение в сумата 597 750,93 лв. Изложил е,че след като претенцията е за обезщетение, а не за задължение по търговска сделка, това задължение възниква от началния момент на ползването без основание, който е моментът на прекратяване на договора за наем; за него е приложима общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД /доколкото не се касае за периодични плащания/; началото на давностния срок съвпада с деня, в който вземането е станало изискуемо, а тъй като обезщетението по чл.236 ал.2 ЗЗД е специфичен случай на неоснователно обогатяване в състава по ч.59 ЗЗД, изискуемостта настъпва от момента на неоснователното преминаване на благата от имуществото на едното лице в имуществото на другото /в т.см. е цитирано ППВС №1/79г./. В светлината на тези разсъждения съдът е приел,че в случая изискуемостта на вземането за обезщетение е настъпила и съвпада с момента на възникването му - на 01.01.2009г., когато договорът за наем е бил прекратен, но наемателят е продължил да ползва процесните ВиК мрежи без да е налице правно основание за това и въпреки противопоставянето на наемодателя; обезщетението е дължимо от този момент до момента на преустановяване на ползването или възникването на друго основание за това, което е противопоставимо на наемодателя; отправянето на покана за плащане е само юридическия факт, който поставя длъжника в забава, но няма отношение към изискуемостта на задължението. Съответно на изложеното /доколкото за предходните периоди претенциите на ищеца са били предмет на други производства/ съставът е посочил,че считано от 01.01.2014г. за ищеца е възникнало правото да претендира, включително по съдебен ред, плащането на обезщетение за периода след тази дата, съизмеримо с пазарната цена на наема за всеки ден напред, а бездействието му да стори това се покрива от погасителната давност, предвидена в чл.110 ЗЗД. Установената в заключението липса на друг пазарен аналог /извън конкретния договор/, по който да бъде определено обезщетението, като условие за ликвидност на задължението, според съда, няма отношение към момента на неговата изискуемост, поради което, в съответствие с горните изводи, е прието, че сумата на обезщетението, определена като годишна база следва да се раздели на 365 дни, като за всяка част от него погасителната давност е настъпвала последователно в рамките на изтичане на съответния ден от периода. Поради това е намерил направеното от ответника възражение за давност за основателно по отношение на част от сумата на претендираното обезщетение /над 32 753,48 лв., каквото е приел,че се дължи само за остатъка от периода – от 12.12.2014г. до 31.12.2014г./. В съответствие с този извод, Апелативен съд - Бургас е отменил частично решението на Окръжен съд - Бургас и е отхвърлил исковата претенция за посочената разлика до присъдените от окръжния съд, а в останалата част е потвърдил решението по този иск. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, приложима при съобразяване с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на формулирани в изложението един или повече правни въпроси, които са били разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Не са такива въпросите , които са свързани с преценката на конкретни факти и с обсъждането на събраните по делото доказателства, т.е. въпроси по правилността на обжалваното решение. Не осъществява тази характеристика нито един от поставените от касатора въпроси, тъй като по начина, по който те са формулирани, не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд. Съставът на апелативния съд не е излагал съображения,че се касае за отделни вземания за обезщетение за ползването, които да са били погасявани с всеки следващ ден, какъвто подтекст се съдържа в първия и третия от въпросите, нито се е мотивирал конкретно в смисъл,че условията в наемния договор не намират приложение, според формулирания във втория и четвъртия въпроси текст. Приел е,че правото на ищеца да иска и получи обезщетение за неоснователното ползване на имота след прекратяването на наемния договор при противопоставяне от страна на наемодателя /доколкото това вземане има извъндоговорен характер и се определя на плоскостта на неоснователното обогатяване/, възниква от момента на прекратяването на договора /01.01.2009г./, когато е настъпило разместването на имуществени блага при липса на основание за това, а давността за погасяването на това право /включително правото да претендира обезщетението по съдебен ред/ започва да тече от момента на възникването на вземането, който съвпада с момента на изискуемостта му, съгласно чл.114 ал.1 и ал.2 ЗЗД вр. чл.84 ал.2 ЗЗД. Посочените четири въпроса, освен че са формулирани от касатора без отношение към тези решаващи изводи на въззивния съд, са и несъобразени с характера на института на погасителната давност, с изтичането на която се погасява не самото вземане, а правото то да бъде претендирано от длъжника /което, видно от мотивите на съдебния състав е било съобразено/. По отношение на въпросите не се констатира, освен това, съдът да се е отклонил от съществуващата сочена с тях съдебна практика на ВКС /включително задължителна такава/. Напротив, видно от мотивите, апелативният съд изрично се е позовал на ППВС №1/79г. при обосноваването на извода си за момента, от който е започнала да тече петгодишната давност и е приел, че вземането за обезщетение няма периодичен характер, прилагайки общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД /както се застъпва не само в цитираните от касатора решения на ВКС по т.д.№934/09г. на второ т.о. на ВКС, по т.д.№3605/13г. на първо т.о. на ВКС и по т.д.№2482/13 на първо т.о. на ВКС, но и в постоянно поддържаната практика на касационната инстанция – напр. решение по гр.д.№1047/08г. на четвърто г.о. на ВКС, по гр.д.№628/08г. на първо г.о. на ВКС, по т.д.№377/10г. на второ т.о. на ВКС и др./. Наред с изложеното от цитираните във връзка с обосноваването на приложимост на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК към втория въпрос решения такова с номер 663/05.02.2005г. по гр.д.№444/2005г. /без посочено съответно отделение на ВКС/ не съществува в системата, а решение №204/08.05.2006г. по гр.д.№1196/2005г. на второ г.о. на ВКС е неотносимо към спора, доколкото е постановено по иск с правно основание чл.19 ал.3 ЗЗД. В светлината на горното, напълно неразбираем и нелогичен е петият от въпросите, визиращ „дължимо годишно обезщетение“, определянето на каквото е несъвместимо с произхода на вземането - от законен, а не от договорен източник, /какъвто например близко до случая би било само вземане за неустойка, изначално уговорена като обезщетение за продължилото след прекратяването на договора за наем ползване/, както и „давност за обезщетение“, каквато правна фигура законът не разпознава. Определенията на ВКС,на които допълнително се позовава касаторът, постановени по реда на чл.288 ГПК по предходни производства между същите страни , на същото основание, но за различни предшестващи периоди на ползване, не представляват практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, съгласно разясненията в ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Освен това, противно на твърденията на касатора, в тези производства въпросът за погасяване вземането за обезщетение по давност не е разглеждан извън контекста на спора между страните дали погасителният срок е тригодишен или петгодишен, тъй като към момента на завеждането на съответните искове петгодишната давност не е била изтекла в нито един от случаите. Разрешение в аналогична на настоящата хипотеза се съдържа само в служебно известното на състава, но непосочено от касатора, решение №51/25.06.2020г. по в.т.д.№62/20г. на Апелативен съд Бургас, с което след частична отмяна на осъдителното първоинстанционно решение по т.д.№582/18г. на ОС Бургас, е отхвърлен като частично погасен по давност искът за обезщетение по чл.236 ал.2 ЗЗД за периода от 01.01.2013г. до 12.11.2013г. Това решение на апелативния съд не е допуснато до касационно обжалване с постановеното от Второ търговско отделение на ВКС определение №257/17.05.21г. по т.д.№1834/20г. Останалите въпроси /от 6 до 8/ са свързани с начина на определяне на обезщетението за неоснователно ползване на наетите вещи след прекратяването на наемния договор в хипотезата на чл.236 ал.2 ЗЗД. Константна и непротиворечива е практиката на ВКС по този въпрос /неизчерпателно посочена по-долу/, че вземането по чл.236 ал.2 ЗЗД възниква от квазинаемно правоотношение, пораждащо се между страните по силата на закона с настъпването на определените в него предпоставки /прекратяване на наемния договор, продължаване на ползването и противопоставяне на бившия наемодатател/, поради което задължението за плащане има обезщетителен, а не престационен характер и не се дължи наем, а обезщетение, възмездяващо както евентуални претърпени загуби от амортизацията на вещта, така и пропуснати ползи – нереализиран доход от вещта, като последните само по размер се съпоставят с получавания преди това наем /реш. по т.д.№934/09г. на второ т.о. на ВКС, реш. по т.д.№196/08г. на второ т.о. на ВКС/; че размерът на това обезщетение се изчислява на плоскостта на неоснователното обогатяване /реш. по т.д.№308/05г. на първо т.о. на ВКС, както и реш. по т.д.№3605/15г. на първо т.о. на ВКС/; че то се дължи от момента и за всеки ден, в който чрез действията си ползващият вещта се обогатява, ползвайки я без основание /реш. по гр.д.№3104/14г. на четвърто г.о. на ВКС/; че размерът на обезщетението не представлява аритметична величина, изчислена като стойността на последната наемна вноска по договора бъде умножена по броя на месеците, за които се претендира обезщетението, а се определя с оглед вида на засегнатото благо и вредите, които подлежат на доказване от ищеца /реш. по т.д.№939/11г. на първо т.о. на ВКС, реш. по гр.д.№1332/10г. на трето г.о. на ВКС/; че същото е съизмеримо със средната пазарна наемна цена, но само ако ищецът докаже,че в периода, когато е бил лишен от ползването, тази цена е надвишавала по размер уговорения наем, поради което размерът на последния служи само като ориентир за определяне на минималния размер на обезщетението /реш. по т.д.№527/09г. на първо т.о. на ВКС, реш. по гр.д.№981/09г. на трето г.о. на ВКС,реш. по гр.д.№765/09г. на трето г.о. на ВКс, реш. по гр.д.№401/10г. на четвърто г.о. на ВКС, реш. по гр.д.№1332/10г. на трето г.о. на ВКС, реш. по .д.№2334/14г. на първо т.о. на ВКС, реш. по гр.д.№5376/15г. на четвърто г.о. на ВКС/. В този смисъл посочената практика дава отговор на въпроса как се определя в общия случай размерът на обезщетението за ползване без основание /включително в хипотезата на прекратен договор за наем с противопоставяне от страна на наемателя/. В тясната хипотеза, когато наемната цена /която съдът е длъжен да съобрази, за да не присъди по-ниско от нея обезщетение/ е уговорена да се определя по специфичен начин, свързан с търговската дейност на някоя от страните по наемното правоотношение и да се заплаща с периодичност, различна от обичайната месечна такава, отговорът на въпроса как следва да бъде определено обезщетението за ползване на базата на тези уговорки, изисква преценка на конкретните обстоятелства по спора. Съдържащата се в поставените въпроси конкретика е пречка за изпълнение на изискването на закона за общозначимост на търсените за разрешаване на въпросите отговори, а това прави неосъществен общият критерий за допустимост на касационното обжалване. Отделно от това допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, сочено във връзка с последните три въпроса, е заявено бланкетно, без да е обосновано с хипотезите , при които , съгласно разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите биха били от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия/ или за развитието на правото /когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени/. По начина, по който са формулирани, след евентуалното им прецизиране, въпросите биха били от значение само за правилното решаване на спора по делото, но не и за постигане на визираните в нормата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК цели. По изложените съображения решението на Бургаски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване в обжалваната му от касатора част. Разноски за производството пред касационната инстанция не са претендирани нито доказани от ответника по касация, поради което такива не се присъждат. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Търговска колегия Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №29/21.06.21г. по т.д.№63/2021 г. по описа на Бургаски апелативен съд в обжалваната му от „Слънчев бряг“ АД част. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.