Р Е Ш Е Н И Е № 87 гр. София, 26.09.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора К. Иванов изслуша докладваното от съдия Чочева наказателно дело № 142 по описа за 2014 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитниците на подсъдимия Ю. С. С. (адв. Й. В. и В. В.) против въззивно решение № 246/19.12.2013 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 192/2013 г. в частта, в която е било потвърдено осъждането му по присъда № 54/28.11.2011 г. по НОХД № 57/2011 г. на Русенския окръжен съд за престъпление по чл. 211, пр. 1, вр. чл. 209 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 3 и 4, вр. чл. 26 ал. 1, вр. чл. 2 ал. 2 от НК, както и в частта за изменяване на наложеното му наказание за същото престъпление. В касационна жалба и допълнението към нея, поддържани в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и защитника му – адв. В., се изтъкват доводи за наличие на основанията по чл. 348 ал. 1, т. 1-3 от НПК. На първо място се твърди, че фактическата обстановка по делото, касаеща дейността на подсъдимия С. като подбудител и помагач при извършване на измамата, е била установена въз основа на предположения и без обсъждане на съществени доказателствени материали, сочени от защитата, в нарушения на изискванията по чл. 13, ал. 1, чл. 14 ал. 1, чл. 107 ал. 3 и 5, чл. 303 ал. 1 и чл. 339 ал. 2 от НПК. Материалния закон се отчита за нарушен поради осъждането му за несъставомерно деяние. В тази посока се изтъква, че представянето на заявление за деактуване и документи за собственост на областния управител не са самостоятелно и достатъчно основание за вземане на решение за разпореждане с инкриминираното недвижимото имущество. Оспорва се и наличието на съставомерния признак „особено големи размери”. На последно място се поддържа, че въззивният съд не е отчел като изключително смекчаващо обстоятелство продължителния срок от повече от 10 години от момента на извършване на деянието до влизане на присъдата в сила. Претендира се отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото обвинение, а алтернативно – намаляване на наказанието при условията на чл. 55 ал. 1, т. 1 и прилагане на чл. 66 ал. 1 от НК. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият моли за справедливост. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 54/28.11.2011 г., постановена по НОХД № 57/2011 г., Русенският окръжен съд е признал подсъдимия Ю. (Ю.) С. С. за виновен в извършването на престъпление по чл. 211, пр. 1, вр. чл. 209 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 3 и 4, вр. чл. 26 ал. 1, вр. чл. 2 ал. 2 от НК – за това, че за периода от началото на м. февруари 2002 г. до 28.02.2003 г., в гр. Р., при условията на продължавано престъпление, в съучастие с И. Т. М. (извършител, по отношение на който производството е било прекратено поради смъртта му), като подбудител и помагач, с цел да набави за себе си и за И. М. имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение у Р. Ч. Я. – областен управител на област – Р., че И. М. е собственик на две жилищни сгради на [улица] [улица], респ. идеални части от поземлените имоти, в които са построени, като е придобил собствеността върху тях съобразно нотариални актове № 38/05.12.1947 г. и № 114/15.12.2947 г. и с това причинил на държавата имотна вреда в размер на 723 000 лв., като измамата е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, поради което и във връзка с чл. 54 от НК му е наложил наказание 5 години и 2 месеца лишаване от свобода. С тази присъда подсъдимият С. е бил признат за виновен и за още три деяния, обхванати от продължавана престъпна дейност по чл. 211, вр. чл. 26 ал. 1 от НК, както и за престъпление по чл. 206 ал. 1, вр. чл. 26 ал. 1 от НК, за което във връзка с чл.23 ал. 1 от НК му е било наложено общо наказание в размер на 5 години и 2 месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. С въззивна присъда № 269/13.11.2012 г. по ВНОХД № 144/2012 г. Великотърновският апелативен съд е уважил жалбата на подсъдимия, като е отменил осъждането му за всички деяния, обхванати от чл. 211, вр. чл. 26 от НК и го е оправдал, вкл. за дейността му като подбудител и помагач при извършване на измамата с недвижимите имоти. Отменил е присъдата относно приложението на чл. 23 ал. 1 от НК. Изменил е същата относно престъплението по чл. 206, вр. чл. 26 от НК, като на основание чл. 66 от НК е отложил изпълнението на наложеното му наказание от 2 години лишаване от свобода за срок от 4 години. Сезиран с надлежен протест, с решение № 303/23.07.2013 г. по к. д. № 392/2013 г., ВКС, І н.о., е отменил атакуваната въззивна присъда по НОХД № 144/2012 г. в частта относно оправдаването на подсъдимия С. по обвинението по чл. 211, пр. 1, вр. чл. 209 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 3 и 4, вр. чл. 26 ал. 1 от НК, както и в тази, касаеща приложението на чл. 66 ал. 1 от НК за престъплението по чл. 206 ал. 1 от НК и е върнал делото за ново разглеждане на Великотърновския апелативен съд. С атакуваното понастоящем въззивно решение № 246/19.12.2013 г., постановено по ВНОХД № 192/2013 г., Великотърновския апелативен съд е изменил първоинстанционната присъда № 54/28.11.2011 г. по НОХД № 57/2011 г. на Русенскияь окръжен съд, като е оправдал подсъдимия С. да е реализирал престъплението по чл. 211, пр. 1, вр. чл. 209 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 3 и 4, вр. чл. 26 ал. 1 от НК в изпълнителната форма „поддържал заблуждение” и да е причинил имотна вреда на българската държава за разликата над размера от 35 730 лв. Намалил е наложеното му наказание за същото престъпление и общото такова по чл. 23 ал. 1 от НК от 5 години и 2 месеца на 5 години и 1 месец лишаване от свобода. Потвърдил е първоинстанционната присъда в останалата й част. Имайки предвид изложеното дотук и наведените в касационната жалба и допълнението към нея аргументи, ВКС намира, че в пределите на настоящата касационна проверка се включва единствено тази част от въззивното решение, в която е било потвърдено осъждането на подсъдимия С. за престъплението по чл. .211, пр. 1, вр. чл. 209 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 3 и 4, вр. чл. 26 ал. 1 от НК, касаещо измамата с недвижимите имоти, реализирана по отношение на областния управител Я. и наложеното му за същото наказание, респ. общото такова по чл. 23 ал. 1 от НК. По доводите за допуснати нарушения на процесуалния и материален закон: ВКС намира за изцяло неоснователни възраженията за основаване на приетите по делото фактически положения, касаещи деятелността на подсъдимия С., върху предположения в нарушение на чл. 303 ал. 1 от НПК и при неспазване на изискванията за надлежна оценка на доказателствата съобразно изискванията по чл. 13, ал. 1, чл. 14 ал. 1, чл. 107 ал. 3 и 5, чл. 303 ал. 1 и правилото за изготвяне на мотивите по чл. 339 ал. 2 от НПК. Преди всичко следва да се подчертае, че с оглед основанието за връщане на делото на въззивната инстанция от ВКС – за правилно приложение на материалния закон, липсата на каквато и да е промяна във фактическите положения, обусловена от доказателствената наличност при предходното и при настоящото разглеждане на делото, а също и на възражения на защитата в такава насока, поначало настоящият съдебен състав не намира за нужно да ангажира внимание върху твърденията за допуснати процесуални нарушения. Доколкото обаче производството е за трети път пред касационната инстанция и правомощията му са разширени с оглед разпоредбата на чл. 354ал. 5, изр. 2 от НПК, ВКС провери направените оплаквания и не намери основание да ги сподели. Фактическите положения, вкл. оспорваните от защитата, че подсъдимият С. е посещавал съответните служби, където са били съхранявани документи, (относими към реституционното производство, инициирано от извършителя И. М. под негово давление и след осигуряване на нужните документи), запознавал се е с преписките и е копирал части от тях, което важи не само за Централния държавен архив в София, но и службите в гр.Русе, където са работили св. Г. и К., съвсем не са били основани върху предположения, а върху комплекс от косвени данни, изведени от обективно намерени в държане от подсъдимия писмени доказателства, вкл. негови лични записки, които са били сравнявани с представените от И. М. и експертното им потвърждаване като неистински. Същото е относимо и към нотариалните актове, създадени за да легитимират М. като собственик на одържавени имоти по ЗОЕГПНС, подлежащи на реституция по ЗВСОНИ. Връзката между документите, използвани за представяне на извършителя М. като правоимащ, намерените при претърсванията на помещения, ползвани от подсъдимия С., както и изготвянето на част от тях с негово лично участие, е била несъмнено изяснена. Детайлна съпоставка на всички косвени данни, изясняващи тези връзки и доказващи по убедителен начин, че точно С. е мотивирал М. да предприеме действията по въвеждане в заблуждение на областния управител, снабдявайки го с нужните писмени документи, легитимиращи го като правоимащо лице по ЗВСОНИ, са изложени пространно в мотивите на първата инстанция (на л. 109-195, т. 3 от НОХД № 57/11 г.), които въззивният съд не е имал основание да игнорира. Противно на соченото в жалбата, при анализа са били обсъдени всички доказателствени източници, вкл. показанията на св. К., Г., Д. и Р., както и множеството експертни заключения. На л. 126-127 от мотивите (по НОХД № 57/11 г.) се съдържа и подробно изложение поради какви причини не се споделят възраженията на защитата по повод обективността и пълнотата на част от тези заключения, между които и това за използвания сравнителен материал при изготвяне на почеркова експертиза № 135/16.05.2007 г. (вж. в тази връзка и л. 632-634 от НОХД № 57/11 г.), съобразно която С. е автор на цифровите отбелязвания в графата за държавна такса в един от неистинските нотариални актове. На последно място, няма основание и за съмнението, че недвижимите имоти, за които областният управител е издал заповеди за деактуване в изпълнение на своите правомощия, са били предадени във владение на И. М., който впоследствие е упълномощил подсъдимия С. да получава приходите от тях. Вярно е, че протокол за това не е бил изготвян, но писмените доказателства за сключените договори за наем (първият на 28.02.2003 г., в каквато връзка са били и показанията на св. П. Д., а последващите на 01.03.2003 г.) еднозначно са свидетелствали за промяна на фактическото положение, потвърдено и с подписването на приемо -предавателни протоколи между бившите наематели на държавата и подсъдимия И. М. след издаване на заповедите за деактуване. По всички тези въпроси мотивите на инстанциите по същество са подробни и изчерпателни, поради което и ВКС не отчита в тази насока никакви процесуални нарушения, годни да поставят под съмнение изводите за доказаност на престъплението по чл. 211 от НК, за което подсъдимият правилно е бил признат за виновен. Няма основание да бъдат споделени и доводите за несъставомерност на деянието. По своето съдържание те са идентични на изложените и пред въззивната инстанция, която внимателно ги е обсъдила и приела за неоснователни, излагайки по този повод аргументирани съображения. Те са основани на възприетото от ВКС становище в отменителното му решение № 303/23.07.2013 г. по к. д. № 392/13 г., че заповедите за деактуване на недвижимите имоти, макар да не представляват юридическо разпореждане (водещо до прехвърляне на собственост поради особеностите на процедурата по възстановяване на такава по реда на ЗВСОНИ – ex lege), то в пълна степен оправдават заключението, че въз основа на тях се предава владение, което по своето съдържание и правни последици е равнозначно на фактическо разпореждане. Без съмнение е, че заповедта на областния управител е финалния акт, който легитимира лицето да получи владението върху реституирания по закон имот. В конкретния случай тази промяна е настъпила, като подсъдимият И. М. е сключил нови договори с наемателите на имотите и въз основа на тях е започнал да получава доходите от тях, които по-рано са постъпвали в патримониума на държавата. Невъзможността на действителния собственик да владее имотите си има имуществено измерение в размер на доходите, които те са му давали и това покрива критерия за имотна вреда, изразена в размера на 35 730 лв., колкото са сумите от наеми, постъпили по сметката на подсъдимия И. М., изтеглени от подсъдимия С. в периода след деактуването и фактическото предаване на владението върху двете сгради. Всъщност, по този конкретен въпрос за наличието на имотна облага, респ. вреда за посочената стойност, липсват възражения в касационната жалба, поради което и ВКС не намира за нужно да предлага по-подробно обсъждане. Неоснователно е възражението за липса на съставомерния признак по чл. 211 от НК – „особено големи размери”. В мотивите си въззивният съд е уточнил, че към момента на довършване на престъплението минималната работна заплата е била в размер на 110 лв. и респ. с оглед прилагането на Тълкувателно решение № 1/30.10.2998 г. по т. д. № 1/98 г. на ВКС сумата от 35 730 лв. надвишава 140 кратния размер и покрива критерия за „особено големи размери”. Липсват възражения по въпроса за кумулативното изискване случаят да е особено тежък, поради което и ВКС не излага съображения, като отчита, че такива се съдържат в мотивите на въззивната инстанция. С оглед изложеното дотук ВКС намира, че доводите за присъствие на касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК са неоснователни. По доводите за явна несправедливост на наказанието: Основателни обаче са възраженията за явна несправедливост на наказанието за престъплението по чл. 211 от НК поради неприлагане на чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК, с оглед голямата продължителност на наказателното производство за деяние, осъществено в периода м. февруари 2002 г. до 28.02.2003 г. – повече от 10 години. Намалявайки същото само с един месец в сравнение с определеното от първата инстанция, въззивният съд практически е игнорирал задължението си внимателно да обсъди този съществен фактор и да го отчете в контекста на останалите обстоятелства, значими за индивидуализиране на наказанието, вкл. тези, довели до отпадане на една от инкриминираните му форми на деяние (поддържане на заблуждение) и намаляване на стойността на имотната вреда от 723 000 лв. на 35 730 лв. ВКС намира, че подобна продължителност на наказателното производство, за която подсъдимият С. не е имал принос и независимо от фактическата и правна сложност на делото, е релевантен фактор за смекчаване на отговорността му. Този подход е в съгласие с практиката на Европейския съд по правата на човека относно приложението на чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧ в аспекта за разумната продължителност на наказателното производство и необходимостта от прилагане на компенсаторен механизъм за поправяне на нарушението по този текст с оглед изпълнение на задълженията на държавата по чл. 13 от ЕКЗПЧ. Затова, като съобрази правилно отчетените за този подсъдим смекчаващи обстоятелства, ведно с корекцията за смекчаващо значение на горепосочените обстоятелства (отпадане на една от инкриминираните му форми на изпълнително деяние и намаляване на стойността на имуществените вреди) и съобрази с особено значение и тежест неразумната продължителност на наказателното производство, продължило повече от 10 години, ВКС намери, че е налице многобройност на смекчаващите обстоятелства, обуславяща несъразмерна тежест на минимално предвиденото наказание и налагаща приложението на чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК. Оттук насетне, оценявайки приноса на подсъдимия като съучастник, действал като подбудител и помагач, неговата последователна, целенасочена и мащабна дейност, подробно изследвана в мотивите на двете съдебни инстанции, ВКС намери, че за ефективно постигане на баланс между изискванията на генералната и лична превенция наказанието на С. следва да бъде намалено на 4 години лишаване от свобода, което повлиява и промяна на общото по чл. 23 ал. 1 от НК, респ. режима и мястото за изтърпяване, който съобразно чл. 61, т. 3, вр. чл. 59 ал. 1 от ЗИНЗС следва да бъде общ режим в затворническо общежитие от открит тип. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 2, т. 1 и ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 246/19.12.2013 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 192/2013 г., КАТО НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Ю. (Ю.) С. С. наказание за престъплението по чл. 211, пр. 1, вр. чл. 209 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 3 и 4, вр. чл. 26 ал. 1, вр. чл. 2 ал. 2 от НК и общото наказание по чл. 23 ал. 1 от НК от 5 (пет) години и 1 (един) месец на 4 (четири) години лишаване от свобода, като на основание чл. 61, т. 3, вр. чл. 59 ал. 1 от ЗИНЗС постановява изтърпяването му в затворническо общежитие от открит тип при общ режим. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.