Р Е Ш Е Н И Е № 247 Гр. София, 20 декември 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на дванадесети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора М. Михайлова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 969/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 2 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. А. Д., защитник на подс. С. А. М. против присъда № 26/21. 03. 2019 год., постановена по в. н. о. х. д. № 74/2019 год. на Окръжен съд – Варна. С жалбата са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Оспорва се доказателственият анализ на въззивния съд и се поддържа, че са игнорирани доказателствата, обслужващи защитната теза, както и че не е даден отговор на възраженията на защитата. Твърди се, че вследствие на тези нарушения на процесуалните правила е приложен неправилно материалният закон. Направено е искане за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Подс. С. М. не изразява лично становище по жалбата, депозирана от защитника му. Защитникът на неподалия касационна жалба подсъдим Н. Б. – адв. М. П., счита, че присъдата е влязла в сила по отношение на подзащитния ѝ, но пледира за отмяната ѝ в случай, че касационната инстанция установи наличие на основания за това, които са в полза на подс. Б.. Подс. Н. Б., редовно уведомен, не взема лично участие в касационното производство. Защитникът на необжалвалата подсъдима А. С. – адв. М. Н. се солидаризира с аргументите на останалите защитници. Сочи, че въззивната присъда е постановена при липса на мотиви, а окръжният съд е действал като първа инстанция вместо да провери правилността на съдебния акт на Варненския районен съд. Подс. А. С. не изразява лично становище по основателността на касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура излага доводи, че на касационна проверка подлежи единствено онази част от въззивния съдебен акт, с която тримата подсъдими са били признати за виновни за престъпление, извършено на 11. 11. 2014 год. в кв. /квартал/.,доколкото в останалата му част, отнасяща се до деянието, осъществено на неустановена дата в периода 11. 11. 2014 год. – 23. 12. 2014 год. в [населено място], той е потвърден. Намира, че доводите на защитата са неоснователни и пледира присъдата да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 280/05. 11. 2018 год., постановена по н. о. х. д. № 555/2017 год., Районният съд – Варна е признал подсъдимите С. А. М. и Н. Н. Б. за виновни в това, че на неустановена дата в периода 11. 11. 2014 год. – 23. 12. 2014 год. в [населено място] след предварителен сговор помежду си, чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот и при условията на опасен рецидив, отнели от владението на Д. К. чужди движими вещи на обща стойност 2 330,68 лв. без нейно съгласие с намерение противозаконно да ги присвоят, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 и 5 вр. чл. 194, ал. 1 от НК ги е осъдил както следва: - подс. М. – на четири години и девет месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим - подс. Б. – на пет години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим. Подсъдимите М., Б. и А. С. са признати за невиновни в това на 11. 11. 2014 год. в [населено място], кв. /квартал/, при условията на опасен рецидив за подсъдимите М. и Б., а подс. С. – като непълнолетна, но можеща да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, след предварителен сговор помежду си, като подс. С. е действала като помагач, чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, отнели чужди движими вещи на обща стойност 6 145 лв. от владението на Д. А., без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвоят, поради което и на основание чл. 304 от НПК ги е оправдал по обвинението по чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 5 от НК – за М. и Б. и по чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 5 вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК – за подс. С., както и по обвинението за продължавано престъпление по смисъла на чл. 26 от НК. По протест на прокурора с искане за отмяна на присъдата в оправдателната ѝ част и за осъждане на подсъдимите по първоначално повдигнатото им обвинение, както и по жалби на подсъдимите М. и Б. във Варненски окръжен съд е образувано в. н. о. х. д. № 74/2019 год. С присъда № 26/21. 03. 2019 год. първоинстанционният съдебен акт е отменен в оправдателната му част, подсъдимите са били признати за виновни за деянието, извършено в периода 11. 11. 2014 год. – 23. 12. 2014 год., както и по обвинението за продължавано престъпление и са осъдени както следва: - подс. М. – на четири години и девет месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим; - подс. Б. – на пет години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим; - подс. С. – на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено по реда на чл. 66 от НК за срок от три години от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимите са възложени и направените по делото разноски. Преди да пристъпи към разглеждане на доводите в жалбата настоящият съдебен състав намира, че следва да очертае обхвата на касационната проверка. Това се налага поради обстоятелството, че въззивната инстанция не е била достатъчно прецизна при постановяване на своя акт. Съдът не е осмислил, че на подсъдимите е повдигнато обвинение за продължавано престъпление по смисъла на чл. 26 от НК. Дадената от прокурора правна квалификация предпоставя наличието на обективна и субективна връзка между деянията, включени в продължаваната престъпна дейност именно поради която те се третират като едно престъпление, а не като няколко отделни и независими едно от друго такива. Обединяването на отделните престъпни епизоди в едно продължавано престъпление и констатациите, че са налице доказателства за участие на подсъдимите Б. и М. и в двете деяния, предмет на обвинението, е налагало отмяна на присъдата не само в оправдателната, но и в осъдителната ѝ част и постановяване на присъда и за двете посегателства, квалифицирани като единно продължавано престъпление. Именно поради коментираната връзка между тях, независимо от избрания от окръжния съд подход, на проверка подлежи въззивната присъда в нейната цялост. В тази връзка следва изрично да се отбележи, че допуснатата неакуратност не поражда съмнение относно действителната воля на контролираната инстанция на подсъдимите Б. и М. да бъде наложено едно наказание именно за извършено от тях продължавано престъпление, поради което не се налага отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Не се основава върху материалите по делото твърдението за липса на мотиви. Макар да е бил до голяма степен лаконичен, окръжният съд е изпълнил задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305 от НПК. Споделени са фактическите констатации на първата инстанция досежно деянието, извършено в периода 11. 11. 2014 год. – 23. 12. 2014 год. Въпреки че не са ясно отграничени от доказателствения анализ, са описани и приетите от въззивния съд факти относно авторството и механизма на деянието, осъществено на 11. 11. 2014 год. в кв. В.. Изложени са съображения във връзка с достоверността и убедителността на доказателствата и доказателствените средства касателно двата епизода от продължаваното престъпление и е даден отговор на възраженията на защитата. Обективирано е заключението на съда по правото и е мотивирано и решението му относно вида и размера на наказанието и начина му на изтърпяване. Следва да се отбележи и несъстоятелността на упрека, че окръжният съд е действал като първа инстанция вместо да провери атакуваната пред него присъда. Разпоредбите на чл. 313 – чл. 316 от НПК, както и правомощията на въззивния съд, визирани в чл. 336 и чл. 337 от НПК, го дефинират като такъв не само по правото, но и по фактите. В рамките на цялостната служебна проверка на присъдата той може да упражни контролните си правомощия като потвърди или отмени съдебния акт на първата инстанция и върне делото за ново разглеждане, но също така може да приключи производството като пререши въпросите по съществото на делото без при това да е задължително провеждането на въззивно съдебно следствие. С оглед извършената преоценка на доказателствената съвкупност, довела до противоположни изводи за авторството на едно от деянията, включени в инкриминираното продължавано престъпление, настоящият случай попада именно във втората хипотеза. Що се отнася до недоволството от аналитичната дейност на въззивния съд, преобладаващата част от аргументите в жалбата са свързани с обосноваността на присъдата. Оспорва се достоверността и убедителността на доказателствените източници и се настоява да бъде указано на долустоящия съд да пререши този въпрос в желаната от касатора насока. Защитата пропуска обаче, че извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, в която не попада настоящият казус, касационната инстанция не е съд по фактите, а само такъв по правото. Именно поради това необосноваността не е касационно основание и не се дължи отговор на тези оплаквания, дори и когато те са прикрити като съществени нарушения на процесуалните правила. От посочената особеност на касационното производство произтича и невъзможността върховната съдебна инстанция да признае за достоверни доказателства, които не са били кредитирани от въззивния съд и обратно – да отрече достоверността на такива, които според долустоящите съдилища са приети за истинни. Това на практика би означавало да бъде подменено вътрешното убеждение на съдилищата по фактите. От изложеното следва, че единственото правомощие на касационната инстанция е да провери спазени ли са процесуалните правила, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение. Внимателният прочит на мотивите към присъдата недвусмислено показва, че не са допуснати нарушения в тази насока. Неоснователно се поддържа, че са пренебрегнати обясненията на подсъдимите. За игнориране на едно или друго доказателствено средство може да се говори само когато съдът е оставил без внимание съдържащата се в него информация, т. е., когато не са изпълнени процесуалните задължения за обсъждане на доказателственото средство само за себе си и в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания или обясненията на подсъдимия от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. В случая обясненията на тримата подсъдими са били подложени на внимателна проверка, съпоставени са били с показанията на свидетелите Н., М. и Д. А., с тези на Д. и Д. К. и на К. К. и Н. Н., както и с протоколите за веществени доказателствени средства (ВДС), придобити чрез използване на специални разузнавателни средства (СРС). Както обясненията на подсъдимите, така и свидетелските показания са били интерпретирани съобразно действителното им съдържание, без да им бъдат придавани смисъл и значение, каквито те не притежават. Спазвайки правилата на логиката, съдът е откроил както вътрешните противоречия в обясненията на подсъдимите, така и несъответствието им на останалите доказателствени източници, което му е позволило да направи констатация за частичната им достоверност, респ., да приеме, че Б. и М. са извършители на двете деяния, а С. е техен помагач що се отнася до кражбата в кв. /квартал/. Така, по отношение на кражбата, извършена от къщата на майка и дъщеря К., съдът е дал вяра на обясненията на подсъдимите единствено относно пребиваването им в [населено място] и изнасянето на вещи от помещенията. В същото време убедително е защитил тезата си за недостоверност на заявеното от тях, че са извършили услуга на свид. К. и са мислели, че вземат домакинските уреди и обзавеждането с негово съгласие. Изводът на контролираната инстанция не е произволен и почиващ на предположения, а е основан на показанията на свид. К. от досъдебното производство, в които се съдържа информация за това, че е показал къщата на подсъдимите и за направени пред него извънсъдебни признания от подс. М.; на заявеното от свид. К. М. за вида и марката на донесената в склада от брат му, подс. М., бяла техника, което е потвърдено и от свид. Н. Н.; на твърденията на посочените свидетели относно съдържанието на фризера, което се намира в корелация с разказаното от пострадалите относно отнетото им имущество. Не е оставено без внимание и обстоятелството, че показанията на пострадалите установяват разбиване не само на входната, но и на вътрешните врати в къщата. В аргументацията на съда съществено място заемат и съдържащите се в протоколите за ВДС разговори на подс. М. с брат му и с други лица, при които С. М. търси купувачи за пералнята и фризера или им предлага да си вземат от месото, намиращо се в него. Несъстоятелни са и възраженията срещу аналитичната дейност на съда, отнасяща се до отнемането на вещи от дома на семейство А.. Процесуалният закон не предвижда забрана осъдителната присъда да бъде основана само на косвени доказателства. Единственото изискване е те да не водят до многопосочност и вариантност на изводите. Въззивната инстанция е спазила посочения процесуален стандарт, като се е позовала на съществувалите близки отношения между подс. С. и подс. Б. (което обстоятелство е признато и от двамата и е потвърдено от свид. С. Н. – майка на С.); на родствените връзки между подс. С. и пострадалите (факт, установен от обясненията на самата С., от показанията на майка ѝ и от тези на Н., Д. и М. А.); на честите посещения на С. в дома на братовчедите ѝ, позволили ѝ да познава добре обстановката и да бъде осведомена за мястото, на което семейството оставя ключа от жилището си (изводимо от показанията на баща и синове А.); на получената от подсъдимата информация, че на 10. 11. 2014 год. в следобедните часове семейството няма да си бъде у дома (за което е свидетелствал Д. А.); на проникването на две лица в къщата на посочената дата, които обаче са били изненадани от по-рано прибралия се от лекции Д. А. и на документираните в протоколите за ВДС разговори за тези събития. Като доказателство за авторството на деянието са обсъдени посещението на подс. С. в жилището на братовчедите ѝ на инкриминираната дата и необичайното ѝ настояване да пие кафе със свид. Д. А. (факти, установени посредством показанията на Д. и Н. А.); съобразено е и нетипичното поведение на подсъдимата при водене на телефони разговори по време на престоя ѝ в къщата (за което е съобщил Д. А.). Съдът е обсъдил и разпечатките от мобилните оператори, установяващи, че по време на деянието и тримата подсъдими са се намирали в района на кв. /квартал/, както и протоколите за ВДС, в които са документирани разговори между подсъдимите М. и Б. по повод кражбата и възнаграждението, което следва да получи подс. С. за участието си в нея. Не е била подмината и активната комуникация посредством кратки текстови съобщения между подсъдимите С. и Б. по време на кражбата. Съвкупният анализ на посочените обстоятелства е довел до законосъобразен извод за съществуването на верига от взаимно свързани косвени доказателства, които недвусмислено и категорично очертават подсъдимите Б. и М. като извършители на кражбата, а подс. С. – като техен помагач. При правилно установената фактическа обстановка апелативният съд е направил законосъобразни изводи относно обективната и субективната страна на извършеното от подс. М.. За съставомерността на деянието по чл. 194 и сл. от НК от гледна точка на предмета на престъплението е необходимо да бъдат установени две обстоятелства: вещта да не е изключителна собственост на дееца, т. е. да бъде чужда, както и той да не упражнява фактическа власт върху нея. Ирелевантно е дали вещта се отнема от владението на собственика или на лице, което е само неин владелец или държател; без значение е и самоличността на притежателя ѝ. Ето защо обстоятелството, че част от парите, отнети от дома на Н. А., са били всъщност служебни на жена му, а не лично негови такива, не може да обоснове нито оправдаване на подсъдимия на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, нито отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Не издържат на касационната проверка и доводите за субективна несъставомерност на деянието, осъществено в периода 11. 11. 2014 год. – 23. 12. 2014 год. Преди всичко трябва да се подчертае, че касационната инстанция е обвързана от приетите от въззивния съд фактически положения и след като той е възприел като недостоверни твърденията на подсъдимите за услуга на свид. К. по пренасяне на покъщнината му, е недопустимо настоящият съдебен състав да направи извод в обратна насока. Следва да се припомни също така, че за наличието или липсата на умисъл се съди не по обясненията на подсъдимия, а по доказаните му действия. Разбиването на входната и вътрешните врати на къщата, вземането на вещите от нея, включително и със съдържащите се във фризера продукти, откарването на бялата техника в склад, ползван от брата на подс. М., търсенето на купувачи и пласирането на част от отнетото имущество убеждават и касационната инстанция, че С. М. и Н. Б. са съзнавали, че прекъсват фактическата власт на досегашния собственик върху инкриминираните вещи и установяват свое владение върху тях, действайки с намерение за противозаконното им присвояване. В жалбата не се съдържат доводи, относими към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, и тъй като съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК касационната инстанция не извършва цялостна служебна проверка на въззивния съдебен акт, тя не дължи произнасяне по въпроса за справедливостта на наложеното наказание. Предвид изложеното настоящият съдебен състав намери, че не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 5 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 26/21. 03. 2019 год., постановена по в. н. о. х. д. № 74/2019 год. по описа на Окръжен съд – Варна. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.