7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 72
Гр. София, 18.07.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и втори март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
при участието на секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т.д. № 3310/2015 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. П. К., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [община] и С. Я. Т., ЕГН [ЕГН] от [населено място], двете чрез процесуалния им представител адв. К., срещу решение № 342/10.06.2015 г. по в. т. д. № 107/2015 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, ГК, Първи въззивен граждански състав. С обжалваното решение е отменено решение № 852/14.11.2014 г. по гр. д. № 4555/2013 г. на Пазарджишкия районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от ЗД [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] против Б. К. и С. Т. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415 ГПК и вместо него е прието за установено, че в полза на ищцовото дружество съществува вземане в размер на 10 338,90 евро, дължимо солидарно от ответниците по джиросан в негова полза запис на заповед, за което е издадена заповед № 3545 от 27.12.2012 г. за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 5332/2012 г. по описа на Пазарджишки районен съд, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.12.2012 г. до окончателното изплащане на задължението.
Касаторите поддържат неправилност на въззивното решение на основанията, посочени в чл.281, т.3 ГПК – необоснованост, материална и процесуалноправна незаконосъобразност. Първо, оспорват формирания в решението извод, че нямат право да противопоставят лични възражения по джиросания в полза на ищеца запис на заповед, направен, без съдът да отчете факта на неговата недобросъвестност при придобиването на записа на заповед, съгласно чл.465 ТЗ. На следващо място изразяват несъгласие и с мотивите на съда, че каузалното правоотношение, обезпечено със записа на заповед, не било погасено, макар да касае плащането на лизингови вноски след прекратяването на договора за лизинг и връщането на лизинговата вещ. Считат, че същите са в противоречие със задължителната практика на ВКС по този въпрос. Намират, че съдът не е приложил правилно правилата относно суброгацията, като в тази връзка поддържат, че ищецът недължимо и без основание е заплатил на лизингодателя застрахователно обезщетение в размер на всички уговорени до края на срока на договора лизингови вноски, вместо в размер на тези, дължими до прекратяването на договора и връщането на вещта /6 892.60 евро/. Твърдят, че при наличие на събрани доказателства за всички релевантни факти по спора, не са изведени съответните на тях фактически и правни изводи. По тези и други подробно изложени съображения молят обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК да бъде отхвърлен, ведно с присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни разноски.
Ответникът по касация - ЗД [фирма], [населено място], чрез юрк. Д. П., с писмен отговор оспорва основателността на жалбата и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно. Счита, че договорът за лизинг не е бил прекратяван, а е била обявена предсрочна изискуемост на цялата лизингова цена, както и че по делото са останали недоказани фактите на връщане на лизинговата вещ и последващата й продажба на трето лице.
С определение № 698/09.08.2016 г. решението е допуснато до касационна проверка по процесуалноправния въпрос: Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди и оцени всички събрани по делото и относими към предмета на спора доказателства в тяхната съвкупност? По този въпрос касаторите доказват и наличието на допълнителния селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - противоречие с решение № 24 от 28.01.2010 г., постановено по гр.дело № 4744/2008 г. на ВКС, ГК, І ГО по чл. 290 ГПК.
За да се произнесе по предмета на спора по реда на чл.290 ГПК, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното:
Изводът в обжалваното решение за основателност на предявения иск с правно основание чл.422 ГПК против касаторите относно съществуването на вземане по запис на заповед, издаден на 27.08.2008 г. с падеж 27.08.2010 г., джиросан в полза на ищеца на 16.06.2009 г., в размер на 10 338,90 евро, е формиран въз основа на следните съображения: Записът на заповед обезпечава част от вземането /6 вноски по 1723,15 евро/ на поемателя [фирма] по договор за финансов лизинг на МПС, сключен на 27.08.2008 г. от него в качеството му на лизингодател и Б. К. в качеството й на лизингополучател. Тя е заплатила само първоначалната лизингова вноска, такси и застрахователна премия по застраховка „Финансов риск”, като не е заплащала последващите месечни лизингови вноски. Поради безспорното неизпълнение на горното задължение, лизингодателят е обявил предсрочна изискуемост на всички дължими лизингови вноски, уведомлението за което е получено от Б. К. на 18.03.2009 г. Същевременно между ЗД [фирма] и [фирма] е съществувал застрахователен договор /застрахователна полица № 042207760827/19.04.2004 г. и добавък № 0422077608027D00235/29.08.2008 г./, относно застраховка „Финансови загуби по договор за лизинг”, вкл. по процесния договор, като един от покритите рискове са загуби на приходи за застрахования поради неплащане на дължими вноски от страна на лизингополучателя. Предвид наличието на застрахователно събитие, ищецът е заплатил на 08.06.2009 г. на лизингодателя сумата от 128 941,25 лв., представляваща неизплатените лизингови вноски за целия период на договора. На 16.06.2009 г. записът на заповед е джиросан в полза на ищеца. За недоказано е прието връщането на автомобила от лизингополучателя на лизингодателя на 23.12.2008 г., поради липса на надлежни доказателства.
От правна страна въззивният съд е приел, че към момента на падежа на вземането по записа на заповед – 27.08.2010 г. договорът за финансов лизинг продължава да действа и не е прекратен. При така установеното неизпълнение, лизингодателят е упражнил правото си на преценка дали да развали договора или да обяви предсрочна изискуемост на всички лизингови вноски. В последния случай действието на договора не се преустановява, независимо дали лизинговият автомобил е бил върнат от лизингополучателя и съответно дали е бил продаден на трето лице. Отделно съдът е изложил съображения, че връщането на лизинговото имущество при обявена предсрочна изискуемост е правно ирелевантно, поради което вземането на лизингодателя се формира като сбор от всички вноски до края на действието на договора. На последно място въззивният съд е коментирал и функциите на джирото и е преценил, че т.к. ищецът – джиратар не е бил недобросъвестен и не е извършил злоупотреба с права, нему не могат да се противопоставят възражения, черпещи своето основание в каузалното правоотношение между поемателя и издателя.
По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, становището на настоящия съдебен състав произтича от следното:
С решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.дело № 4744/2008 г. на ВКС, ГК, І ГО по чл. 290 ГПК е прието, че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства /относими към предмета на спора/ и след съвкупната им преценка, както и при обсъждане на всички доводи на страните, респективно, съдът не може да основе решението си само на част от доказателствата, като игнорира други, имащи значение за спора. В този смисъл е разрешението по правния въпрос в трайната практика на ВКС: решения № 331/19.05.2010 г. по гр.д.№ 257/2009 г. и № 131/04.07.2011 г. по гр.д.№ 1649/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, № 69/23.07.2014 г. по т.д.№ 1874/2013 г. и № 39/20.07.2016 г. по т.д.№ 2476/2014 г. на ВКС, ТК, І ТО и други, вкл. решение № 36/19.08.2015 г. по т.д.№ 4583/2013 г. на ВКС, ТК, І ТО, постановено между същите страни във връзка с предходен запис на заповед по същото каузално правоотношение, към което становище настоящият съдебен състав се присъединява.
Въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд е постановено при несъобразяване с посочената по-горе задължителна съдебна практика, а по същество се явява неправилно на предявените касационни основания по чл.281 т.3 ГПК, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост, въз основа на следните съображения:
Въззивният съд поначало не е определил правилно релевантните за съществото на спора факти, поради което и не е отдал никакво значение на доказателствата, установяващи връщането на лизинговия автомобил и последващата му продажба на трето за спора лице, както и не е обсъдил доводите на ответниците в тази връзка. Изброяването на събраните по делото доказателства и следващите от тях факти не съответства на изискването за извършване на съвкупна преценка на същите, при отчитане на тяхната взаимна връзка.
По делото не са обсъдени в цялост ангажираните от ответниците гласни доказателства, от които е видно, че връщането на лизинговия автомобил е станало по нареждане на лизингодателя, след преустановяване на плащането на лизинговите вноски от страна на лизингополучателя, на лице, посочено от него – а именно застрахователя, настоящ ищец, преди обявяване на „предсрочна изискуемост” на всички вноски до края на срока на договора. Автомобилът, ведно с ключовете и документите за него, е бил приет от застрахователя по уговорка с лизингодателя, макар неговите служители да са отказали да издадат приемо-предавателен протокол /имащ значение само за състоянието му/, както и е останал във фактическа власт на ищеца. След плащането на застрахователното обезщетение, според заключението на назначения по делото счетоводен експерт, автомобилът е бил продаден от лизингодателя със съгласието на застрахователя, който е получил и продажната му цена в размер на 15 000 лв. Така установените факти изцяло съответстват на предвиденото в сключените договори, обсъдени от съда, без установяване на съответната взаимовръзка между тях. Правото на лизингодателя да продаде лизинговата вещ в хипотеза на предсрочна изискуемост, като част от ОУ по договора за финансов лизинг, кореспондира с правото на неговия застраховател /чл.10.7 от СУ по Договора от 19.04.2004 г. за застраховане на финансови загуби по договори за лизинг на МПС/ след изплащане на обезщетението да получи държането върху лизинговата вещ, а лизингодателят да прехвърли собствеността на застрахователя или посочено от него трето лице.
С оглед горното, правните изводи на съда, че договорът за финансов лизинг не е бил прекратен или развален, макар лизингополучателят да е бил лишен както от ползването на автомобила, поради невнасяне на лизингови вноски, така и от възможността да придобие собствеността му, дори ако заплати в разумен срок вноските до края на срока в пълен размер, са несъответни на данните по делото, а са и незаконосъобразни.
На първо място, спорно е, доколко лизингодателят може да направи предсрочно изискуемо цялото задължение на лизингополучателя за заплащане на периодично възнаграждение до края на уговорения в договора срок срещу ползването на вещта и същевременно да му отнеме ползването, за което възнаграждението се дължи, във връзка с което ответниците възразяват, че всъщност договорът е прекратен с връщането на автомобила. Според настоящия съдебен състав, тази възможност /принципно предвидена в чл.71 ЗЗД, както и изрично в чл.432 от ТЗ – при договора за банков кредит/ е несъвместима с договора за лизинг по чл.342 и сл. ТЗ, чиято основна характеристика и съществени елементи съвпадат с тези по договора за наем – предоставяне на вещ за временно ползване срещу цена /възнаграждение/. По закон лизингополучателят има задължение да върне лизинговата вещ едва след прекратяването на договора, а междувременно лизингодателят има задължение да осигури ползването й, т.е., ако договорът е в действие, първият има неотменимо право да ползва вещта. С оглед горното, дори лизинговите вноски да могат да бъдат обявени за предсрочно изискуеми, клаузата на чл.9.6. от ОУ, с оглед на която, ако всички вноски не бъдат доброволно заплатени в 14-дневен срок след обявяването на предсрочната изискуемост, лизингодателят може да продаде вещта и не дължи прехвърляне на собствеността на лизингополучателя, следва да се тълкува единствено като уговорено прекратяване /разваляне/ на договора за лизинг поради неизпълнение.
В този смисъл и съдебният състав на ВКС, постановил решение № 36 от 19.08.2015 г. по т.д.№ 4583/2013 г., самото – приложено по делото, т.к. касае идентичен спор между същите страни, но по записи на заповед, обезпечаващи плащането на лизингови вноски за предходен период, е приел, че конкретният договор за лизинг е бил прекратен с връщането на автомобила, но доколкото са липсвали данни за този момент, за такъв е приет моментът на продажбата му - 16.06.2009 г. Решението е в унисон със създадената съдебна практика по чл.290 ГПК /решение № 112/15.01.2015 г. по т.д.№ 2936/2013 г. на ІІ ТО и др./, съгласно която, лизинговите вноски с ненастъпил падеж, т.е за периода от прекратяване на договора за лизинг до крайния му срок, респективно – от връщане на автомобила до крайния срок на договора, не следва да бъдат включени в застрахователното обезщетение по договор за застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”, поради следната аргументация: Застрахователното събитие по този риск е неплащането на изискуемите лизингови вноски. При суброгиране в правата на застрахования, застрахователят не може да има повече права от самия застрахован, съответно третото лице /в случая лизингополучателят по договор за лизинг/ не може да бъде задължено да плати на застрахователя повече, отколкото дължи на застрахования лизингодател; при предсрочно прекратяване на договора за лизинг и връщане на лизинговата вещ, всяка от страните се освобождава от бъдещите си основни задължения по лизинговия договор; в този случай лизинговите вноски, чийто падеж не е настъпил към прекратяването на договора, не се дължат на лизингодателя, поради прекъсване на договорното правоотношение; поради това застрахователят не може да се суброгира в правата на лизингодателя по реда на чл.213 КЗ /отм./. Това разрешение е споделено в решенията по т.д.№ 3137/2013 г. – ІІ ТО, т.д.№ 4028/2013 г. – І ТО, т.д.№ 3881/2013 г. – І ТО, т.д.№ 4028/2013 г. – І ТО, т.д.№ 289/2014 г. – ІІ ТО и много други по реда на чл.290 ГПК, с които е уеднаквена съдебната практика по въпросите, свързани с обема на отговорност по чл.213 КЗ /отм./ на лизингополучателя към застрахователя по договор за застраховане на риска от неплащане на лизингови вноски, суброгирал се в правата на лизингодателя по прекратен договор за лизинг. С оглед така обсъдената практика на ВКС, която настоящият съдебен състав изцяло споделя, следва да се приеме, че суброгацията на застрахователя – настоящ ищец не обхваща лизинговите вноски, които биха се дължали след прекратяването на договора за лизинг.
Обстоятелството, че основанието на исковата претенция е запис на заповед с гаранционна функция, издаден в полза на лизингодателя и по-късно джиросан от него в полза на застрахователя, не променя горните изводи, с оглед недобросъвестността на джиратаря. Последният, за да не плати неоснователно /по риска „неплащане на дължими вноски”/, е следвало да отчете, че с връщането на лизинговата вещ и продажбата й на трето лице, договорът за лизинг, с оглед правната му характеристика, се прекратява, след което лизинговите вноски не се дължат и той не може да се суброгира като техен получател. Той е бил в течение и е знаел за горните факти, нещо повече, взел е активно участие при осъществяването им. Същевременно, джирото е извършено на датата, на която лизинговата вещ е продадена със знанието и съгласието на застрахователя, следователно, той е бил недобросъвестен при придобиването на записа на заповед, обезпечаващ заплащането на лизингови вноски в период, следващ прекратяването на договора за лизинг. При това положение, ответниците – издател и авалист по записа на заповед, имат право да му противопоставят личните си възражения с издателя, на основание чл.465 ТЗ, които, като основателни, осуетяват правото на ищеца да получи плащане по ценната книга.
По изложените съображения, обжалваното въззивно решение следва да бъде касирано, и предвид това, че не се налага извършване /повтаряне/ на съдопроизводствени действия от въззивния съд, вместо него следва да бъде постановено друго – за отхвърляне на предявените искове, с присъждане на сторените от ищците разноски за трите съдебни инстанции, в размер на 5 444.42 лв.
Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение № 342/10.06.2015 г. по в. т. д. № 107/2015 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, ГК, Първи въззивен граждански състав, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от ЗД [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] против Б. П. К. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [община] и С. Я. Т. с ЕГН [ЕГН] от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415 ГПК за установяване, че в полза на ищцовото дружество съществува вземане в размер на 10 338,90 евро, дължимо солидарно от ответниците по джиросан в негова полза запис на заповед, издаден на 27.08.2008 г., с падеж 27.08.2010 г., за което е издадена заповед № 3545/27.12.2012 г. за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 5332/2012 г. по описа на Пазарджишки районен съд, ведно със законната лихва, считано от 20.12.2012 г. до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА ЗД [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] да заплати на Б. П. К., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [община] и С. Я. Т., ЕГН [ЕГН] от [населено място] сумата 5 444.42 лв. /пет хиляди четиристотин четиридесет и четири и 0.42 лева/ – съдебно-деловодни разноски за трите инстанции.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|