Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 68   гр. София 12 март 2009 г   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на девети февруари през две хиляди и девета година, в състав:                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ                                                                      ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ                                                                                     БЛАГА ИВАНОВА   при секретаря Аврора Караджова       и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова       изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 12 по описа за 2009 г   Касационното производство е образувано по протест на Бургаска апелативна прокуратура срещу решение на Бургаски апелативен съд № 138 от 13.11.08, по ВНОХД № 141/08, с което е изменена присъда № 30 от 24.04.08 г на Ямболски окръжен съд, по НОХД № 460/07, като подсъдимите Г. А. Г. и Е. К. Д. са признати за виновни в това, че на 14.02.07 г в гр. Е., в съучастие: подсъдимият Г като извършител, а подсъдимият Е като подбудител и помагач, направили опит да отнемат от владението на Р. Г. А. чужда движима вещ: парична сума, в размер на 86, 71 лв, с намерение противозаконно да я присвоят, като деянието е останало недовършено по независещи от дейците причини, респективно са признати за невиновни и са оправдани по обвинението по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда, подсъдимите Г. А. Г. и Е. К. Д. са признати за виновни в това, че на 14.02.2007 г, в гр. Е., след като се сговорили предварително, направили опит да отнемат от владението на Р. Г. А. чужда движима вещ: парична сума, в размер на 86, 71 лв, с намерение противозаконно да я присвоят, като деянието не представлява маловажен случай и е останало недовършено по независещи от дейците причини, с оглед на което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 5 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 и чл. 54 НК, са осъдени на по две години „лишаване от свобода”, отложено, по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от четири години, а подсъдимият Г. А. Г. е признат за виновен и в това, че на 14.02.2007 г, в гр. Е., е причинил на Р. Г. А. средна телесна повреда, с оглед на което и на основание чл. 129 и чл. 54 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от четири години, с приложение на чл. 23, ал. 1 НК, като е определено едно най-тежко общо наказание: две години „лишаване от свобода”, увеличено, при хипотезата на чл. 24 НК, с една година, и отложено, по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от пет години, като подсъдимите са оправдани по обвинението по чл. 199, ал. 2, т. 2 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 18, ал. 1 НК, за това на 14.02.2007 г, в гр. Е., действайки в съучастие като съизвършители, да са направили опит да отнемат от владението на Р. Г. А. чужда движима вещ: сумата 86, 71 лв, с намерение противозаконно да я присвоят, като за това да са употребили сила и деянието да е придружено с опит за убийство. С протеста се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, с оглед признаване на подсъдимите за виновни по обвинението по чл. 199, ал. 2, т. 2 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 18, ал. 1 НК, респективно, увеличаване на наложените им наказания.   В съдебно заседание на настоящата инстанция представителят на ВКП не поддържа протеста и пледира за оставяне на въззивното решение в сила. Защитата на подсъдимия Г пледира за оставяне на протеста без уважение. Подсъдимият Г. моли протестът да не бъде уважаван. Защитата на подсъдимия Д счита протеста за неоснователен. Подсъдимият Д. моли въззивното решение да остане в сила.   Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Протестът е частично основателен.   Според прокуратурата, при анализа на доказателствената съвкупност е допуснато нарушение на процесуалните правила, довело до неверни изводи относно съставомерността на деянието. Сочи се, че формата на съучастие на подсъдимите обаче е определена правилно, така че отговорността на подсъдимия Г следва да се реализира за извършителство на опит за грабеж, придружен с опит за убийство, а отговорността на другия подсъдим / Д. /, за подбудителство и помагачество към същото престъпление. Твърди се, че въззивният акт страда и от друг процесуален порок - подсъдимите са оправдани по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК, като са признати за виновни за друго престъпление, описано само словесно, без правна квалификация, респ., без налагане на наказание. Възразява се срещу доказателствените изводи, че липсват сигурни данни за наличието на странгулационна бразда по шията на пострадалата, както и срещу отказа да бъде кредитиран медицинският фиш, съдържащ такава информация. Оспорват се правните изводи, че липсва опит за убийство, както и че не е налице умисъл у подсъдимите да упражнят сила спрямо пострадалата, за да отнемат имуществото й. Сочи се, че са пренебрегнати обясненията на подсъдимия Д, дадени в тази насока. Изтъква се, че липсва отговор на аргументите, залегнали във въззивния протест, с който е поискано осъждане по обвинението, изложено в обвинителния акт. Изтъква се, че въззивното решение е противоречиво относно изводите налице ли е престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК, тъй като в обстоятелствената част се приема, че такова престъпление е извършено, докато с диспозитива, подсъдимите са оправдани по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК. Излагат се и доводи за явна несправедливост на наложените наказания, произтичащо от неправилното приложение на материалния закон, във връзка със становището за съставомерност на деянието по чл. 199 НК.   Настоящата инстанция намира за правилен извода, че подсъдимите не могат да отговарят за престъплението по чл. 199, ал. 2, т. 2 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 18, ал. 1 НК, предмет на обвинителния акт, поради следните съображения: Грабежът е съставно престъпление, за съставомерността на което следва да е налице функционална обусловеност на двата му акта: кражба и принуда. Когато тази функционална обусловеност бъде прекъсната, отделните престъпни прояви придобиват самостоятелно наказателно-правно значение и се квалифицират като съвкупност от престъпления. В случая, подсъдимите са се уговорили да осъществят задружни общи действия по отнемане на инкриминираното имущество в отсъствие на собственика, тоест, имали са умисъл за кражба. Въззивният съд вярно е интерпретирал техните обяснения / от съдебното производство и тези от досъдебното такова, приобщени по съответния ред /, давайки вяра на твърденията им, че са имали уговорка да отнемат инкриминираното имущество, но не и да употребят сила за това. Този извод кореспондира и на реално извършените, съгласно плана им, действия: подсъдимият Д да изведе пострадалата от къщата, през което време подсъдимият Г да отнеме парите й. От обективна страна, подсъдимият Г не би могъл да отговаря по чл. 199 НК, тъй като не е употребил сила, за да отнеме чуждото имущество, нито е употребил сила, за да запази владението върху отнета вещ / в случая, кражбата е останала във фазата на опита /, а е използвал сила, за да не бъде разкрит. При това положение, след като липсва функционална обвързаност на престъпните прояви от съставното престъпление, не може да се реализира отговорност за извършителство на това престъпление, респ., отпада отговорността на подбудителя и помагача, тъй като тя е производна от тази на извършителя. По тези съображения, неоснователно се иска да бъде отменено решението и делото да бъде върнато за ново разглеждане, за осъждане по обвинението, предмет на обвинителния акт, с уговорката, че съучастието се е изразило в извършителство / за Г. / и подбудителство и помагачество / за Д. /. Основателно е становището, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, излагайки съображения налице ли е престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК. В обстоятелствената част на решението е прието, че това престъпление е извършено, а в диспозитива, подсъдимите са признати за невиновни по обвинението по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК. Допуснатото противоречие между диспозитив и мотиви е самостоятелно основание за отмяна на въззивното решение. Относно формулировката / в диспозитива на решението / на по-лекото престъпление, за което подсъдимите са признати за виновни, без уточнение на правната му квалификация, всъщност се касае до приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление, в какъвто случай, въззивният съд няма задължение да се произнесе по виновността за по-лекото престъпление, а е достатъчно да преквалифицира деянието в по-леко наказуемо престъпление и постанови оправдаване за по-тежкото такова. Тогава, с частта от решението, с която се потвърждава присъдата, въззивният съд се произнася и по наказанието за по-лекото престъпление, ако не намира основания да го намали, тоест, не е необходимо отново да се налага наказание за по-лекото престъпление. От словесната формулировка на деянието, в диспозитива на решението, следва, че по-лекото престъпление е опит за кражба по основния състав, извършена в съучастие: подсъдимият Г като извършител, а Д. като подбудител и помагач, тоест по чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 / за Г. / вр. чл. 20, ал. 3 и 4 / за Д. / вр. чл. 18, ал. 1 НК, но цифровата квалификация в действителност не е посочена. Този пропуск сам по себе си не би довел до отмяна на решението, но наличието на противоречие в обстоятелствената част и диспозитива относно престъплението по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК обуславя такъв процесуален резултат. Неоснователно се твърди, че не е отговорено на съображенията от въззивния протест - аргументирано е становището, че подсъдимите не следва да отговарят по обвинението, залегнало в обвинителния акт, а по този начин са отхвърлени доводите на прокурора в противоположен смисъл. Основателно е възражението срещу разсъжденията на въззивния съд, касаещи опита за убийство, за който отговорност носи единствено подсъдимият Г. Неправилно е интерпретирано упражненото спрямо пострадалата насилие като средна телесна повреда вместо като опит за убийство. Касае се за причиняване на множество удари с дървен предмет, по жизненоважен орган на човешкото тяло / главата /, достатъчни по интензивност за причиняване на смърт, а към тях са насложени и действията по душене на жертвата, с помощта на колан, увит около врата й, както и задушаване чрез поставяне на найлонов плик върху главата й. Описаните действия, както поотделно, така и в съвкупност, сочат категорично на умисъл за причиняване на смърт, а не на такъв за телесна повреда. В доказателствен аспект, тези факти са установени чрез показанията на свидетели-очевидци - полицаите Я. и К. , благодарение на които е спасен животът на пострадалата. За съставомерността на деянието като опит за убийство е достатъчно да се вземе предвид естеството и интензитета на упражненото спрямо пострадалата насилие. В този смисъл, без съществено значение за квалификацията на деянието са данните от медицинския фиш за наличието на странгулационна бразда по шията на пострадалата, който фиш не е кредитиран, по съображения, които не се споделят от настоящата инстанция. Медицинският фиш / в оригинал / е предоставен на вещото лице, изготвило СМЕ, ползван е за изготвяне на заключението, а за невярно заключение експертът носи наказателна отговорност. Ако съдилищата са имали съмнение за действителното съдържание на документа / на фиша /, то е следвало фишът или копие от него да бъдат изискани. Справката за данните от фиша, приложена по делото, е писмено доказателство, което интересуват процеса само откъм съдържанието си, и няма причина да бъда обявена за процесуално негодна откъм неспазване на изискуема форма. Такова изискване / за форма / е относимо само към писмените доказателствени средства, каквото качество справката няма. При всички случаи обаче медицинският фиш за наличието на странгулационна бразда няма решаващо доказателствено значение, тъй като интензитетът на упражненото спрямо пострадалата насилие е такъв, че изключва приложението на чл. 129 НК.   По доводите за явна несправедливост на наказанието, ВКС намира следното:   По отношение на подсъдимия Г е допуснато неправилно приложение на материалния закон, след отстраняването на което би могъл да се постави отново въпросът за справедливостта на наложеното наказание. По отношение на подсъдимия Д, условното наказание „лишаване от свобода” е несъобразено с конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца, както и с целите по чл. 36 НК, тоест, то се явява явно несправедливо. Не е взето предвид, че този подсъдим е инициатор и организатор на деяние / кражба /, с последица лишаване от средства за живот за цял месец, насочено срещу близък родственик, живеещ сам, беззащитен срещу престъпни посегателства. Налице е релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК / по отношение на подсъдимия Д/, което следва да бъде отстранено при новото разглеждане на делото във въззивната инстанция.   Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 1 и 2 НПК, ВКС, І НО,     Р Е Ш И:   ОТМЕНЯ въззивно решение № 138 от 13.11.2008 г на Бургаски апелативен съд, по ВНОХД № 141/08. ВРЪЩА делото за НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ от друг състав на въззивната инстанция, от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: