Ключови фрази


2



О П Р Е Д Е Л Е Н И Е


№ 229


гр. София, 18.04.2022 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди и двадесет и втора година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1376 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото Г. П. Г. против решение № 260084 от 24.03.2021г. по в.т.д. № 38/2021 на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 92/07.08.2020г. по т.д. № 162/2019 г. на Окръжен съд-Хасково в частта, с която е откхвърлен предявеният от Г. П. Г. против ЗД „БУЛ ИНС“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 22 500 лева до пълния претендиран размер от 45 000 лева /предявен като частичен от сума в размер на 100 000 лв./.
Касаторът счита, че въззивното решение в неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Намира размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди за прекомерно занижен с оглед принципа на справедливостта, заложен в чл.52 ЗЗД, трайната съдебна практика и неблагоприятните последици от настъпилото пътнотранспортно произшествие. Счита, че справедливото обезщетение за доказаните по делото неблагоприятни последици е в размер на 100 000 лева, от които частично се претендират 45 000 лева. Поддържа, че застрахователят не е доказал наведеното възражение за съпричиняване, поради нарушение на разпоредбата на чл. 108. ал. 2 от ЗДвП предвид, че съгласно събраните по делото доказателства пострадалото лице е пресичало, а не се е движило по дължината на пътното платно. Намира за неотносимо обстоятелството, че пешеходецът е бил под влияние на алкохол, доколкото то не е допринесло за настъпването на процесното ПТП. Пострадалият е предприел пресичане на пътното платно при условията на чл.113, ал.2 ЗДвП, като към момента на предприемане на пресичането лекият автомобил се е намирал на разстояние, по-голямо от собствената му опасна зона за спиране и е имал възможност да пропусне пресичащия пешеходец. Претендира направените разноски за три съдебни инстанции, в това число и адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗАдв. Прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна в производството.
Ответникът по жалбата и по делото, ЗД “БУЛ ИНС” АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 от ГПК, а по същество е неоснователна. Излага становище, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. и от посочената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл.52 ЗЗД. Също така счита, че решението на апелативния съд се покрива с ППВС № 17/63 г., касаещо правилното приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД. Сочи, че в случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не вината. Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Първоинстанционният съд е приел за доказан фактическия състав на предявения осъдителен иск по чл.432, ал.2 КЗ, приел е, че като размер дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди възлиза на сумата от 45 000 лева, но наред с това е счел, че вредоносният резултат е съпричинен от двамата участника в процесното ПТП, като участието на всеки от тях /водача на лекия автомобил „Форд Фокус“ и ищеца/ в съпричиняването е равно- по 50 %. Вследствие на това обезщетението е намалено до размера от 22 500 лева и именно този размер е присъден на ищеца с решението, а за разликата до претендирания размер от 45 000 лева /заявен като частичен от 100 000 лева/ искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Въззивният състав е счел за установено от фактическа страна, съгласно данните от изготвената по първоинстанционното дело и неоспорена от страните комплексна съдебно­медицинска и автотехническа експертиза, както и от данните по приложения констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 29 от 27.04.2019 г., изготвен от дежурен ПТП при ОД на МВР- [населено място], че на датата 27.04.2019 г. около 4,00 часа сутринта е станало ПТП на път 5074 на 2 км. между [населено място] и [населено място] бряг в посока [населено място] бряг, при който лек автомобил марка „Форд“,модел „Фокус“ с рег. [рег.номер на МПС] , е блъснал ищеца Г. Г., движещ се в този момент като пешеходец. Според експертизата, пътният инцидент е настъпил върху платното за движение, в лентата за движение на лекия автомобил, като мястото на удара е било на около 2,10 м. вляво от десния пътен банкет. В момента на удара Г. е бил обърнат с дясната си страна към автомобила и дясната половина на лицето и главата му са влезли в контакт с предното стъкло на автомобила. Скоростта на движение на лекия автомобил, участвал в произшествието, в момента на удара с пешеходеца е била около 60 км/ч, а непосредствено преди произшествието е била около 70 км/ч, като според комплексната експертиза, скоростта на движение е била съобразена с пътно-климатичните условия в участъка от пътя, където е станало произшествието, както и с осветеността на фаровете на автомобила на дълги светлини. В момента на удара пешеходецът Г. не е попадал в опасната зона на спиране на лекия автомобил марка „Форд“, модел „Фокус“ и при конкретната пътна обстановка водачът на същия е имал техническа възможност да предотврати пътния инцидент чрез своевременно аварийно спиране или заобикаляне на пешеходеца отляво спрямо посоката на движение на автомобила. От заключението на комплексната експертиза не може да бъде определено дали действително са били предприети маневри от водача на лекия автомобил непосредствено и преди пътния инцидент, като движението на автомобила по време на инцидента е било в лентата му за движение, а единствените данни за извършени в посочения момент маневри се съдържат в показанията на водача на автомобила - П. П. Щ., дадени от него в рамките на образуваното по случая досъдебно производството, като съдът е приел, че тези показания нямат годна доказателствена стойност в настоящия граждански процес. В заключението на експертизата е посочено, че и в материалите по ДП №549/2019 г. няма данни за обекти, ограничаващи видимостта на процесния автомобил към пешеходеца Г..
Въз основа на комплексната експертиза и цитирания по-горе констативен протокол, е установено, че ищецът по време на процесното ПТП, се е движел по самото пътно платно, на 2,1 метра в ляво от десния пътен банкет, близо до осевата линия на пътното платно и то не в посока противоположна на посоката на движение на лекия автомобил, като заедно с това, по същото време ищецът е бил повлиян от алкохол в средна степен на опиване / имал е концентрация на алкохол в кръвта от 2,17 промила в момента на произшествието и 2,08 промила при тестване в 8,30 часа сутринта/. Съдът е приел, че тази степен на опиване, както сочат вещите лица, се характеризира със значителни нарушения в съобразителността, концентрацията и рефлексната дейност. Възприето е и заключението на вещите лица, че ищецът Г. не е бил в състояние да предприеме съзнателни действия да се предпази от инцидента.
От приложената към първоинстанционното дело медицинска документация и заключението на комплексната експертиза е установено, че вследствие на процесното ПТП е била причинена контузия на главата на ищеца и вътремозъчен кръвоизлив- хеморагичен инсулт в дясното мозъчно полукълбо с пробив на вентрикулите. Били са му причинени и охлузвания по лицето и темето. Непосредствено след инцидента, ищецът е бил приет в болнично заведение за оказване на спешна медицинска помощ, като след извършените прегледи, освен посочените травми и състояние на объркване, залитане и сънливост, е констатирано още и приемането на значително количество алкохол от ищеца. Същият е изписан от болницата на 04.05.2019 г., като видно от епикриза, издадена от Клиника по нервни болести към УМБАЛ „Св.Г.“ЕАД-Пловдив, към момента на изписване липсва пряк медицински риск от усложнения и няма настъпили такива. Апелативният състав е намерил за правилно констатираното от окръжниия съд, че ищецът Г. е изписан в съзнание хемодинамично стабилен, без риск. От показанията на свидетелката А. Джижева - майка на ищеца, е установено, че след изписването на пострадалото лице от болницата, станало на седмия ден от инцидента, същият не е можел да стои прав, виело му се свят и при пристигането му вкъщи неговият син го е занесъл на ръце до леглото. След това Г. продължавал да се оплаква от болки в главата, от замайване и болки в рамото. Свидетелката сочи, че синът й се променил след инцидента, като на моменти не знаел какво говори, викал и крещял, не можел да ходи на работа, както преди инцидента, и вместо него сина му започнал работа и напуснал училище, за да може да издържа семейството на ищеца.
Въз основа на заключението на съдебно-психологична експертиза е констатирано, че ищецът не е провеждал медикаментозна терапия във връзка с психоемоционалното си състояние и не е ползвал услуги на психолог след пътния инцидент, като при извършения от вещото лице преглед на ищеца са установени признаци на стрес и постравматичен стрес, психодискомфорт и нарушена възможност за социална реализация, както и това, че ищецът не е отработил преживяното, но се е примирил с него. Съдът е възприел становището на вещото лице, че възможностите за възстановяване при ищеца са високи, но към момента на прегледа Г. не се е бил върнал към нормалния си начин на живот, поради проблемите в соматичното му състояние и невъзможността да работи, а и е имало притеснение у него, поради това, че се е наложило след инцидента синът му да започне да работи вместо него.
По делото е безспорно обстоятелството, че за участвалия в процесното ПТП лек автомобил е имало сключена при ответника и действаща към момента на произшествие застраховка „Гражданска отговорност“. Също така е установено, че на датата 21.05.2019г., в изпълнение на чл.380 КЗ, ищецът е отправил пред ответника писмена претенция за изплащане на обезщетение за причинените му от процесното ПТП неимуществени вреди, но няма данни ответникът да се е произнесъл по тази претенция до момента на предявяване на процесния иск, което е обусловило допустимостта на същия.
Предвид горната фактическа обстановка, въззивният съд е приел за доказан фактическият състав на предявения иск по чл.432, ал.1 КЗ. В тази връзка е намерил за установен твърдяния от ищеца деликт по чл.45 ЗЗД, реализиран от лицето П. П. Щ. като водач на лекия автомобил и причинно-следствената му връзка с причинените на ищеца телесни увреждания, както и наличието на претърпени от ищеца неимуществени вреди-болки и страдания като последица от уврежданията. Аргументирано е, че макар водачът да е управлявал автомобила със съобразена за конкретните пътни условия скорост, същият по време на инцидента не е подходил с нужното внимание към заобикалящата го обстановка при управлението на автомобила, тъй като е имал техническа възможност да предотврати пътния инцидент чрез своевременно аварийно спиране или заобикаляне отляво на ищеца-пешеходец, но липсват доказателства да е предприел маневри в тази посока, като поведението му съставлява нарушение на чл.20 ЗДвП, довело до причиняване на произшествието.
От друга страна, решаващият състав е намерил за доказано наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, за който е прието, че също е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, като по време на инцидента се е движел като пешеходец в нарушение на чл.108 ЗДвП, намирайки се към момента на удара върху самото пътно платно и без да се движи в посока, обратна на посоката на движение на блъсналия го лек автомобил. Наред с това, по времето на инцидента ищецът е бил в алкохолно опиянение и то в такава степен, че същото опиянение му е попречило да възприема адекватно околната обстановка и да се предпази от инцидента. С оглед на доказателствата по делото и установените въз основа на тях факти относно осъществяването на процесното ПТП и поведението на участвалите в него лица - ищецът и водачът на горното МПС, въззивният съд е намерил за правилен извода на първоинстанционния съд, че приносът на всеки от тези двама участници за настъпването на вредоносния резултат е равен и възлиза на по 50 %.
Наред с това, като е взел предвид установените факти относно вида и характера на причинените на ищеца телесни увреждания, характера, интензитета и продължителността на търпените от него неимуществени вреди, неговата възраст, прогнозата за възстановяване от причинената му травма на главата и получения вътрешно мозъчен кръвоизлив, социално-икономическите отношения в страната към момента на процесния пътен инцидент, въззивният състав е споделил извода на първоинстанционния съд, че дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде определено в размер на сумата от 45 000 лева и предвид намаляването на този размер с оглед установеното съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, е определил за дължимо обезщетение, възлизащо на сумата от 22 500 лева, колкото е присъдено и с първоинстанционното решение.
Апелативният състав е намерил за правилно и присъдената от първостепенният съд лихва за забава върху претендираното обезщетение, считано от датата на подаване на исковата молба, както е поискал самият ищец, макар лихвата да се дължи от по-ранен момент при отчитане разпоредбата на чл.429, ал.1 от КЗ и на момента на подаване от ищеца на извънсъдебната му претенция за неимуществени вреди пред самия застраховател.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата па чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увреденото в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с: решение № 108/30.06.2017г. по т.д. № 60323/16 на ВКС, решение № 112/21.06.2017г. по т.д. № 60334/16г. на ВКС, решение № 88 от 09.07.2012 по т.д. № 1015/2011 на ВКС, II т.о., и решение № 749 от 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. на ВКС, II т.о.; 2/ Следва ли съдът при определяне на дължимо обезщетение за претърпени неимуществени вреди да съобразява лимитите на застрахователно покритие, както и социално-икономическата обстановка в страната?; Сочи се несъответствие с: решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС и решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС.; 3/ При наведено възражение за съпричиняване по предявен пряк иск срещу застраховател, следва ли приносът на пострадалото лице да се изследва само в рамките на наведеното възражение и да бъде доказан но категоричен начин в хода на производството от страната, навела възражението, и изводът за наличието му да бъде направен след анализ на цялата доказателствена съвкупност?; Поддържа се наличие на противоречие на атакувания акт с: решение № 169 от 02.10.2013 г. по търг. д. № 1643/2013 г. на ВКС, решение № 205 от 30.05.2015 г. по т. д. № 2976 / 2013 г. на ВКС, решение № 19 от 08.02.2017 г. по т. д. № 50177 / 2016 г. на ВКС и решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304 / 2016 г. на ВКС.; 4/ Следва ли степента на съпричиняване, определена от съда по уважено възражение с правно основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, да съответства на обективния принос на пострадалия за настъпване на вредите и следва ли при определяне степента па съпричиняване при деликт съдът да извърши анализ и съпоставка на поведението и тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат?; Твърди се противоречие с: решение № 50 от 18.05.2017 г. по т. д. № 598/2016 г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 151 от 12.11.2012 г. по търг. д. № 1140/2011 г. на ВКС, решение № 63 от 08.07.2019 г. по т. д. № 2013 / 2018 г. на 1во т.о. на ВКС, решение № 339 от 20.12.2018 г. по т. д. № 2882 / 2017 г. на ВКС.; 5/ Следва ли съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи мотиви в случаите, когато приема за установено дадено обстоятелство по делото, както и да отговори на всички доводи и оплаквания на страните, заявени във въззивните им жалби?; Сочи се наличие на несъответствие на акта с: решение № 93 от 06.07.2010 г. по т.д. № 808/2009 г. на ВКС и решение № 125 от 29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС.; 6/ Следва ли съдът да преценява правилността и да кредитира заключението на изготвена по делото експертиза наред е всички доказателства по делото?; Твърди се противоречие с: решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС и решение № 60 от 25.03.2013 г. по търг. д. № 475/2012 г. на ВКС.“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 и на основанието по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
По отношение на първи и втори въпрос, поставени във връзка с критериите по чл.52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивната инстанция е съобразила всички относими критерии и доказани обстоятелства в конкретния случай, като ги е преценила в тяхната съвкупност. Въпросът в изложението, поставен относно значението на застрахователните лимити при определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди, не може да предпостави допускането на решението до касация, тъй като съобразно практиката на ВКС по чл.290 ГПК, лимитите са само индиция за развитието на обществено икономическите условия в страната, с оглед на което имат единствено опосредено значение за определяне на справедливо по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Решаващият състав е постановил решението си в пълно съответствие с ПП на ВС № 4/68г., като е съобразил посочените в него критерии, които формират съдържанието на понятието справедливост, извършил е съвкупна преценка на доказателствата и конкретните обстоятелства по делото. Присъждането в съдебните актове на различни по размер обезщетенията за неимуществени вреди се дължи на разликата в конкретните факти, установени по делата, които са от значение за определяне на размера на обезщетението.
Въпроси три и четири, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, също не предпоставят допускане на въззивното решение до касационен контрол. Съдът в съответствие с практиката на ВКС е приел, че застрахователят е доказал съпричиняването при условията на пълно и главно доказване, като е извел /противно на твърденията на касатора/, че е налице не само нарушение на правилата за движение от страна на пострадалия, но и пряка причинна връзка между нарушението и настъпването на вредоностния резултат, тъй като ищецът се е движел по самото пътно платно, на 2,1 метра в ляво от десния пътен банкет, близо до осевата линия на пътното платно и то не в посока противоположна на посоката на движение на лекия автомобил, като заедно с това, същият е бил повлиян от алкохол в средна степен на опиване /концентрация на алкохол в кръвта от 2,17 промила/, поради което не е бил в състояние да предприеме съзнателни действия да се предпази от инцидента. Съдът е изходил от приетия за установен въз основа на доказателствата механизъм на ПТП – комплексната експертиза и протокола за ПТП, като противно на твърдението на касатора е отчел и че в момента на удара Г. е бил обърнат с дясната си страна към автомобила и дясната половина на лицето и главата му са влезли в контакт с предното стъкло на автомобила, а при определяне на степента на съпричиняване е направен анализ на нарушенията и поведението на делинквента и пострадалото лице при преценката за обема, с който всеки е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. С оглед горното не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като дадените от ВКС разрешения са свързани с конкретните обстоятелства по делото, които са различни във всеки отделен случай.
Процесуалните въпроси също не покриват наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съдът е изградил фактическите, а от там и правните си изводи, въз основа на съвкупна преценка на доказателствата, вкл. е взел предвид и констатацията на вещото лице относно положението на тялото на пострадалото лице преди удара, като решаващият състав не може да основава акта си на предположението, че пострадалото лице е пресичало пътното платно, какъвто извод не може да бъде направен само въз основа на посоченото обстоятелство.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато да касационно обжалване.
Въпреки изхода на спора, на ответника по касацията не могат да се присъдят разноски за настоящата инстанция, тъй като не се доказва такива да са направени.
Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260084 от 24.03.2021г. по в.т.д.№ 38/2021 на Апелативен съд - Пловдив.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.