Р Е Ш Е Н И Е № 128 гр. София, 21 април 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември през 2020 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Явор Гебов разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 416 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Б. П. и жалби на частните обвинители по делото срещу решение № 221 от 09.12.2019 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 471/2019 г. С жалбата на адв. Г. (защитник на подсъдимия) е оспорена справедливостта на наложените на подсъдимия наказания, дори и след коригирането им с въззивната намеса. Основният аргумент в тази насока е базиран на претенцията за неправомерно поведение на пострадалия Е. Ш. по отклоняване на управлявания от него автомобил от първоначално избраната посока, като приносът на Ш. за автопроизшествието е определен като основен. Възразява се, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен този факт. Поради това и с оглед на останалите смекчаващи обстоятелства, като каквито в жалбата са изтъкнати трудовата ангажираност на подсъдимия, видът на непредпазливата негова вина - небрежност, изказаното от него съжаление за стореното, влошеното му здравословно състояние и „сравнително младата му възраст“, защитникът настоява, че наложените наказания, свързани с лишаване на П. от свобода и от право да управлява моторно превозно средство са несправедливо тежки. Моли въззивното решение да бъде изменено, като допълнително се намали срока на всяко от тези наказания. В жалбата на частните обвинители П. Р., Л. Р. и А. К., депозирана чрез повереника им адв. П., се настоява, че въззивният съд е обсъдил превратно доводите на защитата и част от фактическите положения на престъплението. Твърди се, че част от съображенията, с които този съд е коригирал размера на всяко от наказанията на подсъдимия взаимно си противоречат и се изключват. Поискано е увеличаване на срока на лишаването на подсъдимия от свобода до максималния, предвиден в закона размер, като в тази връзка позоваване е извършено на съдебното минало на П., на данните за множеството предходно наложени му административни наказания за нарушаване на правилата за движение по пътищата, интензивността на пътно-транспортните произшествия в актуалните условия в страната и множеството пострадали при тях лица, както и това, че в резултат на инкриминираното деяние са загинали двама родители и децата им. В касационната жалба на частните обвинители Ш. Ш., Б. Ш. и Т. Ш. се настоява, че въззивното решение е постановено при нарушение на закона, а намаленото от въззивния съд наказание е несъразмерно леко, предвид престъпният резултат. Оспорен е извода за налично съпричиняване на резултата от страна на Е. Ш. и обслужващите този извод съображения, както и извършеното въз основа на него намаляване на наказанията. Твърди се, че не почива на събраните по делото доказателства и заключенията на вещите лица по основната и допълнителната авто-технически експертизи съдебната констатация, че е било възможно злополуката да бъде избегната от Ш. по начините, указани в чл. 20 ал. 2 ЗДвП. Според жалбата, Ш. е имал правилно техническо поведение преди да възприеме опасността в лицето на навлизащият с много висока скорост в заетата от колата му пътна лента л.а. „марка“, като „не е имал пряка воля да нарушава ЗДвП“. Според касаторите извършената от Ш. маневра по отклоняване на л.а. „марка“ в ляво не е повлияла на настъпването на произшествието, като с или без нея при така дадената обстановка, технически параметри, скорости на автомобилите и време за реакция то би настъпило. Настояват, че действията на Е. Ш. са били продиктувани от внезапно възникналата екстраординарна и екстремна обстановка, предизвикана с неправомерното поведение на подсъдимия. Като погрешна е определена преценката на ПАС за смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, което според касаторите е довело до несправедливо намаляване на наказанието. Настоява се, че от страна на подсъдимия са били допуснати и други нарушения на правилата за движение по пътищата, които не са били взети предвид от съдилищата при индивидуализацията на отговорността му. Възразява се, че неправилно е отчетено като смекчаващо обстоятелство изказаното от П. съжаление, като не е съобразено времето, когато то е направено - в напреднала фаза на процеса, когато той вече е съзнавал тежкото си процесуално положение. Несъгласие е заявено и с останалите аргументи, с които въззивният съд е коригирал размера на всяко от наложените наказания. Необходимостта от по-голяма строгост, според касаторите, произтича и от динамиката на този вид престъпления. Считат, че с определения от апелативната инстанция размер на санкциите личната превенция не би била постигната, защото подсъдимият има изграден траен модел на престъпно поведение и неспазване на правилата за движение. Отправят искане за отмяна на решението и за увеличаване на срока на всяко от наказанията лишаване от свобода и лишаване от право да се управлява моторно превозно средство. Поискано е възлагане в тежест на подсъдимия на разноските, направени от пред настоящата инстанция. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия поддържа подадената жалба, изложените в нея съображения и направеното искане. Противопоставя се на уважаването на жалбите на частните обвинители. Подсъдимият декларира солидарност с казаното от адв. Г.. Заявява, че не е искал да се случи злополуката и съжалява за стореното. В последната си дума моли за смекчаване на наказанието. Повереникът на частните обвинители П. Р., Л. Р. и А. К. - адв. Н. П. също поддържа жалбата, която е подал, подкрепящите я доводи и искането за увеличаване на наказанието, свързано с лишаване от свобода до максималния, допустим от закона размер. Заявява солидарност със съображенията, изложени в жалбата на адв. А.. Всеки от частните обвинители Р. и Р. заявява очакванията си за справедлив изход на делото, който според Л. Р. е в налагането на наказание в максимален размер. Частният обвинител А. К., редовно призована, не взема лично участие в съдебното заседание. Повереникът на частните обвинители Ш. Ш., Б. Ш. и Т. Ш. на свой ред настоява за уважаване на жалбата, подадена от тяхно име, придържайки се към изложените в нея аргументи. Моли въззивното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато за повторното му разглеждане от друг състав на апелативната инстанция с указания за точна преценка на отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства и увеличаване на наказанието. В алтернатива на това искане моли да не бъде уважавана жалбата на защитата. Частният обвинител Ш. Ш. изказва мнение, че подсъдимият не се разкайва за извършеното и трябва да бъде лишен завинаги от правото да управлява моторно превозно средство. Частните обвинители Б. Ш. и Т. Ш., редовно уведомени за датата и часа на съдебното заседание, не вземат лично участие в него. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивното решение в сила. Счита, че експертният извод за съществувала за пострадалия Ш. възможност за избягване на произшествието е достатъчно основание за коригиране на наказанието. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 65 от 27.06.2019 г. на състав на Пловдивския окръжен съд, постановена по НОХД № 428/2019 г. подсъдимият Б. С. П. е признат за виновен в това, че на 24.12.2017 г. на /път /, /км./ (гр.- [населено място]), при управляване на моторно превозно средство - товарен автомобил „марка“, модел „модел“ с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП, чл. 20, ал. 1 ЗДвП, чл. 63, ал. 2, т. 1 ППЗДвП и чл. 68, т. 1 ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лица, а именно на Е. К. Ш., Н. А. Р., Ш. Е. Ш. и Д. Е. Ш., като деянието е извършено след употреба на наркотични вещества - амфетамин и кокаин и представлява особено тежък случай, поради което и на осн. чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 2 вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54 НК го е осъдил на десет години лишаване от свобода, изпълнимо при условията на първоначален общ режим, като на осн. чл. 59, ал. 1 НК е приспаднал и е зачел времето, през което подсъдимият е бил задържан. На осн. чл. 343г НК съдът е постановил и лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от тринадесет години, считано от влизането на присъдата в сила и на осн. чл. 59, ал. 4 НК е приспаднал от този срок времето, през което той е бил лишен от посоченото право по административен ред. С тази присъда и на осн. чл. 68, ал. 2 НК съдът е постановил подсъдимият да изтърпи изцяло и наказанието от две години лишаване от свобода, наложено му по НОХД № 1707/2016 г. на Окръжен съд - гр. Пловдив, като на осн. чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС е определил първоначален общ режим за изтърпяването му. Извършено е разпореждане с веществените доказателства по делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият е осъден да заплати направените по воденето на производството разноски. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е изменена, като подсъдимият е оправдан по обвинението за това да е извършил престъплението при допуснато нарушение на чл. 68, т. 1 ППЗДвП, намален е срокът на лишаването от свобода от десет на осем години, а този на лишаването от право да се управлява моторно превозно средство - от тринадесет на десет години. В останалата й част присъдата е потвърдена. По същество възражението на адв. А. за несъответствие на съдържащият се във въззивното решение извод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на постр. Е. Ш. с доказателствата и с изводите на вещите лица по автотехническите експертизи (основна и допълнителна), е възражение за нарушаване на едно от основните начала на наказателния процес – това за оценка на доказателствата по вътрешно убеждение (чл. 14 НПК). За това то следва да бъде разгледано с приоритет пред доводите на страните за явна несправедливост на наложените наказания, още повече, че централно място сред тях заемат свързаните именно със съдебните изводи за причинна връзка между поведението на Ш. и възникналата автозлополука, довела до смъртта на самия Е. Ш., на Н. Р., на Ш. Ш. и на Д. Ш.. Възражението е основателно, като неговата основателност обаче не предопределя желания от частното обвинение извод - за правомерност на поведението на Е. Ш. и невъзможност това поведение да се третира като причина за общественоопасния резултат, смекчаваща отговорността на подсъдимия. Такъв извод към настоящия момент и при актуалната информационна база по делото би бил преждевременен и необоснован. При конкретно установените и признати от подсъдимия факти, поведението на пострадалия може да се разглежда като допринесло за вредоносните последици. Но дали то следва да се интерпретира като резултат от допуснато от самия пострадал нарушение на правилата за движение с влияние върху обема на отговорността на подсъдимия или това поведение на Ш. трябва да се разглежда като принудителен резултат от изключителното действие на неправомерното поведение на подсъдимия, т.е. като взаимодействие на определени, обективно сложили се обстоятелства, от което П. не би могъл да черпи права в насока облекчаване на наказателно-правното му положение, е правен въпрос, който не е получил отговор от въззивния съд. За да приеме, че при вида на навлизащият в лентата му срещуположно движещ се л.а. „марка“, Е. Ш. неправомерно е отклонил колата си в ляво, преминавайки в лентата за насрещно движение, въззивният съд се е позовал на заключението на допълнителната автотехническа експертиза, в което е намерил аргумент за извод, че Ш. е могъл да предотврати злополуката по някой от предписаните в чл. 20, ал. 2 ЗДвП начини – чрез намаляване на скоростта или чрез спиране. Този извод е необоснован от гледище на посоченото експертно заключение, като е базиран на некоректен негов прочит. Допълнителната АТЕ е установила възможността на Е. Ш. да избегне удара, оставайки в своята лента при вида на навлизащия в нея насрещно движещ се л.а. „марка“. Според нейното заключение, ако бе останал в своята лента и без да предприема спиране, автомобилът на Ш. би се разминал с управлявания от подсъдимия автомобил на 0,61 м., а ако пострадалият бе предприел екстремно спиране, отново без да напуска своята лента, управляваният от него автомобил би се разминал с л.а. „марка“ на разстояние около 1,38 м. Очевидно е, че тук въобще не става въпрос за изпълнение или не на предписанията на чл. 20, ал. 2 ЗДвП от страна на Е. Ш. (доколкото и без да намалява скоростта или да спира, управляваният от него автомобил би се разминал безпрепятствено с л.а. „марка“ поради връщането на този автомобил в своята (южната) лента), а за субективната възможност на Ш. да прогнозира поведението на подсъдимия и да предвиди последователното му преминаване в насрещната и връщането му в своята пътна лента, както и да предвиди момента, в който това ще се случи. В тази връзка с важно значение е пренебрегнатият от съставът на ПАС факт, че експертните изводи по допълнителната АТЕ за предотвратимост на ПТП, ако управляваният от Ш. автомобил не бе напускал своята пътна лента, са формирани след като автозлополуката е била вече факт и вещите лица са разполагали с доказателствата за поведението на участвалите в нея водачи, в т.ч. и за поведението на подсъдимия по последователно преминаване в лентата за насрещно движение и връщане в своята лента. С тази информация пострадалият не е разполагал в момента, когато ла.а „марка“ е пресякъл надлъжната маркировка, като той нито е могъл, нито е бил длъжен да предвиди по-нататъшното развитие на поведението на подсъдимия, за да съобрази собствените си действия с него и да остане в своята лента. Констатациите на въззивния съд по коментирания проблем нямат опора и в изводите на основната АТЕ. Според тях, в момента на навлизането на л.а. „марка“ в насрещната за него пътна лента за водача на л.а. „марка“ Ш. не е съществувала обективна възможност да реагира ефикасно за избягване на злополука чрез намаляване на скоростта или чрез спиране, защото това навлизане се е случило на разстояние, по-малко от опасната зона за спиране на л.а. „марка“. Т.е. в тази ситуация предписанието на чл. 20, ал. 2 ЗДвП не е осигурявало преодоляване на опасността от злополука за водача Ш.. Внезапно отнетото му абсолютно предимство, което Ш. е имал в правомерно заетата от управлявания от него автомобил пътна лента спрямо всички други ППС и критичното разстояние, на което това се е случило при навлизането на л.а. „марка“ в нея е заставило пострадалият да реагира за избягване на тази непосредствена за него опасност. А това, че тя не се е реализирала в тази лента заради връщането на подсъдимия обратно, не е обстоятелство, което пострадалият е могъл да предвиди, за да съобрази поведението си с него. Действителното съдържание на експертните изводи очевидно е убягнало от вниманието на въззивния съд. Но то не насърчава и претенцията на частните обвинители за безсъмнено установена по експертен път правомерност в поведението на постр. Ш.. Вярно е, че всеки водач на МПС, правомерно пътуващ в предназначената за движение в избраната от него посока пътна лента, има задължение за своевременна реакция при възникване на опасност на пътя. Тази реакция следва да е в рамките на предписаното от чл. 20, ал. 2 ЗДвП намаляване на скоростта или спиране, стига препятствието на пътя да се е появило на разстояние, осигуряващо на водача обективна възможност за навременното му възприемане. Именно този въпрос - относно момента на възникване на опасността за движението, съотв. относно отстоянието на управлявания от Ш. автомобил от мястото на удара в този момент и възможността му да реагира за избягване на злополука, не е бил изследван и разрешен от въззивния съд. Мнението на частните обвинители, че наличните по делото експертни автотехнически изводи осигуряват база за разрешаването на този въпрос, е несподелимо. Възгледът на касаторите очевидно е основан на убеждението, че до момента на навлизането на л.а. „марка“ в правомерно заетата от л.а. БМВ северна пътна лента, за Е. Ш. не са съществували обективни обстоятелства, които да са сигнализирали за опасност на пътя, като са липсвали затруднения или усложнения в пътната обстановка, които да са го заставяли да намали избраната от него скорост. Това разбиране би било основателно, ако се приеме, че обстановката на пътя се е променила именно в момента на навлизането на насрещно движещият се л.а. „марка“ в лентата на л.а. „марка“. Моментът обаче, в който движението на л.а. „марка“ се е превърнало в опасност на пътя е по-ранен. Той е свързан с момента на отклоняването на този автомобил към съседната пътна лента в ляво. С факта на това отклоняване е настъпило изменение в пътната обстановка, което, в момента когато е станало достъпно за възприемане от страна на останалите участници в движението и в частност на Е. Ш., е изисквало съобразяване и реакция според предписанията на ЗДвП. Спрямо този момент именно и съобразно с взаимното разположение на двете превозни средства тогава е следвало да се преценяват и възможностите на Ш., следвайки предписаното от чл. 20, ал. 2 ЗДвП поведение, да избегне злополуката. Смисълът на посоченото предписание е именно в това предварително да се вземат мерки за преодоляване на опасност на пътя, като, както неведнъж е отбелязвано в съдебната практика, водачът на МПС е длъжен да следи пътната обстановка постоянно и всеобхватно, за да си гарантира възможност за изпълнение на правнорегламентираните свои задължения.. А в случая според заключението на основната АТЕ (т. 3 от него) водачът на л.а. „марка“ Ш. е реагирал за отклоняване на автомобила си вляво в момента на навлизането на л.а. „марка“ в лентата му, като с реакция по екстрено спиране в този момент или в момента на насочването на л.а. „марка“ вдясно за връщане в своята лента, той не е имал техническа възможност да установи автомобила си преди мястото на удара. Т.е. навлизането на л.а. „марка“ в правомерно заетата от л.а. „марка“ пътна лента се е случило в рамките на опасната зона за спиране на л.а. „марка“. В случая е важно обаче дали тази опасна зона е била съобразена с конкретната пътна обстановка такава, каквато тя е била не в момента на навлизането на л.а. „марка“ в лентата за насрещно движение, а в един по-ранен момент – когато този автомобил се е насочил към тази лента, защото логичното развитие на ситуацията е показвало възможното му навлизане в лентата за насрещно движение. А с навлизането на л.а. „марка“ в лентата за насрещно движение, правомерно заета по същото време от л.а. „марка“, критичната пътна ситуация вече се е реализирала и практически е била задействана причина за възникването на транспортно произшествие. Съответно вземането на мерки от страна на водача Ш. в този момент за избягване на злополуката е било закъсняла реакция, ако отклоняването на л.а. „марка“ в ляво е било достъпно за възприемане от него от разстояние, по-голямо от опасната зона за спиране на автомобила, който е управлявал (виж ТР № 28/84 г. на ОСНК на ВКС). Без изясняването на тези въпроси всеки извод относно значението на поведението на пострадалия за индивидуализацията на отговорността на подсъдимия се явява необоснован. В рамките на правомощията си въззивният съд би следвало да положи процесуални усилия за получаване на необходимите отговори, вкл. чрез привличане на експертно мнение, като тази активност не би била в разрез с имплицитно съдържащата се в чл. 372, ал. 4 НПК забрана за събиране на доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, доколкото би била ориентирана към изясняването по експертен път и в рамките на признатите от подсъдимия факти по обвинението на обстоятелства, значими за индивидуализацията на наказанието. Разсъжденията и изводите на въззивния съд по конкретно коментирания проблем показват, че при формирането на вътрешното си убеждение по значим за определяне тежестта на наказателната отговорност на подсъдимия въпрос, този съд е допуснал нарушение на правилата относно оценката на част от информационните източници. Това нарушение в развитие е довело до формиране на необоснован извод за съпричиняващо поведение на пострадалия, на което, в нарушение на изискването за справедливо съответствие между престъплението и наказанието, е отдадено съществено значение при индивидуализацията на санкционните последици. Справедливостта на намаленото чрез въззивната намеса наказание е уязвима от гледище и на други обстоятелства. Въззивната корекция на санкциите не е съобразена с отегчаващи отговорността обстоятелства. Като такова се откроява с основание посоченото от поверениците на частните обвинители нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, допуснато от подсъдимия. Това нарушение само по себе си е всякога особено сериозно и рисково за безопасността на движението, още повече като се има предвид, че в случая подсъдимият е бил под въздействието на наркотични вещества. Фактът на допускането му в конкретния случай (макар и без връзка с причините за автозлополуката) е от естество да характеризира личността на подсъдимия като водач на МПС в отрицателен план и изисква съобразяване при индивидуализацията на заслуженото чрез престъпното му поведение наказание. В същността си наказанието е прогноза относно потенциалната поправимост на дееца и преценката в тази насока не може да е произволна. Тя трябва да е основана не само на субективни обстоятелства, каквото се явява заявеното от подсъдимия отношение към извършеното, закономерно отчетено от съдилищата при определяне на наказанието, но така също следва да e съобразена и с обективните факти, когато такива съществуват. А в случая такива обективни факти с красноречива значимост за индивидуализацията на отговорността на подсъдимия са налични. Отнасяйки факта, че престъплението е извършено в изпитателния срок на лишаване от свобода по предишно осъждане към обстоятелствата, обуславящи случая като особено тежък и отказвайки да отчете допълнителното отражение, което това обстоятелство има, наред с характеристиката, която дава на личността на подсъдимия, а именно за определяне на потенциалната негова поправимост, въззивният съд се е лишил от важен ориентир относно приложимото наказание. Фактът, че инкриминираното деяние е извършено в изпитателния срок, за който е отложено изпълнението на предходно наложено на подсъдимия наказание лишаване от свобода и само месец след като за пореден път той е бил санкциониран по административен ред за нарушение на правилата за движение по пътищата (последното обстоятелство е напълно игнорирано от ПАС) е носител на отрицателни данни за личността на П., който, извършвайки престъплението при тези условия, нагледно е демонстрирал неефективността на упражнения до момента върху него правен контрол. Това изисква съобразяване при преценката за строгостта, с която следва да се реагира по отношение на него в конкретния случай. Престъплението е детерминирано от личностни свойства на подсъдимия, за чието неутрализиране е нужна по-строга реакция, за да може, наред с останалото, да бъде подчертана в съзнанието му позитивната социална значимост на защитаваните от закона блага и да му бъде показана нуждата от мобилизиране в бъдеще на собствените сили за въздържане от противоправни действия и преориентиране на поведението си в социално невредяща насока. С основание се възразява от частното обвинение, че коригирайки размера на наказанията, въззивният съд не е съобразил докрай конкретното проявление на визираните в чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 2 вр. ал. 1 НК обстоятелства, намерило израз и във факта, че не просто са загинали четирима човека, а е отнет живота на всички членове на едно семейство, като двама от тях са деца. Този факт също е от естество да допринесе за определяне на тежестта на извършеното. Основателно е и направеното от частното обвинение противопоставяне срещу подхода на въззивния съд (а и на първостепенния) по третиране на възрастта на подсъдимия като смекчаващ отговорността му фактор. Липсата на изложени от страна на ПАС каквито и да е съображения в тази насока очевидно не е позволила и аргументация на противопоставеното възражение. Не позволява и на настоящия състав да коментира по същество верността на евентуално следваната от този съд логика. Единственото, което е споделено във връзка с това обстоятелство е, че 31-годишната възраст на подсъдимия е „сравнително млада“. Младостта обаче може да смекчи отговорността, ако е свързана с възраст, която сама по себе си определя по-ниско равнище на емоционална и социална зрялост на човека, недоизграденост на ценностната му система, нарушения в самооценката и в самоконтрола му, която не му позволява да съобразява пълноценно правните и социалните норми и пр. Поради това съставът на ПАС е следвало да посочи особеностите на 31-годишната възраст, в която подсъдимият е бил към датата на престъплението, основните закономерности в развитието на личността на тази възраст и тяхното значение за психо-социалното развитие на човека, да конкретизира социалните и психологическите особености на личността в тази възраст, които счита, че са повлияли в конкретния случай престъпния акт. Липсата на аргументация показва затруднения на съда при формулирането й. Но друго не би и могло да бъде, тъй като принципно, на 31 години човекът е достигнал не само биологична, но и социална зрялост, като тази възраст сама по себе си не предполага занижена способност за съждение, за самоконтрол и съобразяване с правните и социалните норми, не предполага недоизградена ценностна система и, пак сама по себе си, тази възраст не би могла да смекчи, нито да отегчи отговорността на престъпния деец. Ето защо този конкретен аргумент на въззивния съд, послужил му за смекчаване на наказанието на подсъдимия, е несъстоятелен. Следва да се подкрепи и направеното от адв. А. противопоставяне на ползването в конкретния случай на вида на непредпазливата вина като смекчаващ фактор. Вярно е, че в обвинителния акт прокурорът е споделил преценката си, че престъплението е извършено от подсъдимия поради небрежност. Но съдебната преценка по правно значими въпроси и когато се решават основните за наказателното производство проблеми - тези за авторството, вината и отговорността, трябва да е реална, като не бива да се допуска механично имплантиране на чужди трактовки към съдебната аргументация. Въззивният съд е следвало поради това критично да подходи към този проблем и да прецени дали след като подсъдимият се е ангажирал с извършването на високорискова дейност, каквато поначало представлява управлението на моторно превозно средство, при наличие на комбиниран прием на два вида наркотични вещества (който факт според СХЕ подсилва наркотичното действие върху психиката и централната нервна система и увеличава продължителността му) може да се говори за проява на небрежност. Вярно е, че дори да не се съгласи с правния извод на прокурора относно вида на непредпазливостта, приемайки за налична по-тежката разновидност, съдът не би могъл да ползва този факт в ущърб на подсъдимия именно поради по-благоприятния за него извод на прокурора, заложен в обвинителния акт. Но не би могъл да ползва и преценката на прокурора, когато тя е неправилна. Неприемливи са аргументите, с които от страна на частните обвинители е оспорена стойността и значението на направеното от подсъдимия разкаяние за справедливото отмерване на приложимото наказание. Точен измерител на степента и на искреността на разкаянието не би могло да има. Безспорно е, че последващи действия по смекчаване на последиците от престъплението би могло да бъдат интерпретирани като признаване на грешката на извършеното и резултат на изпитвано съжаление за него. Но като се има предвид, че разкаянието е чувство, преживяване на лицето, липсата на такива негови действия не може да е индикатор за отсъствие на действително преживяно от него съжаление за извършеното, за липсващо осъзнаване на факторите, довели до престъплението, за неосмисляне на необходимостта от промяна на нагласите и поведението в социално и правно приемлива насока и липса на желание и готовност за нея. Всъщност от страна на частните обвинители и техните повереници не е идентифицирано по обективен начин отсъствие на конструктивна промяна в съзнанието на подсъдимия, като е факт дефицита на ангажирани по делото доказателства за продължаващо социално и правно неприемливо негово поведение и след извършването на престъплението. При липсата на обективни факти, които да опровергаят искреността на направеното от него разкаяние и да покажат липса на мотивация у него за положителна промяна, всяко разсъждение, с което се оспорва изказаното от него съжаление за извършеното е лична интерпретация на поведението му, която не може да послужи при решаването на въпросите по делото. От друга страна, предложената с касационните жалби на частните обвинители логика е неприемлива и защото по същество отрича възпитателната роля на самото наказателно производство и възможността за съществуване на ефективни умения на дееца за мислене, а наред с това по същество означава, че при престъпленията с необратим резултат разкаяние у дееца е немислимо. Възможността процесът на формиране на социално приемливи нагласи у извършилия престъпление преди започване изпълнението на наказанието не би могло да се отрече априори при липсата на обективни данни в друга насока, съответно не би могло да се отрече и по отношение на подсъдимия. За това, като е отчел при индивидуализацията на наказанието и изказаното от подсъдимия съжаление за извършеното въззивният съд не е предпоставил несправедливото му санкциониране. Въпреки последните съждения, в генерален план следва да се сподели изказаното от частните обвинители мнение за погрешно извършена от въззивния съд оценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства и основаване на съдебното убеждение относно приложимото наказание върху погрешно формирана информационна база, което на свой ред е компрометирало и реалното изпълнение на установеното от закона изискване за съответствие между престъплението и наказанието. Това налага връщане на делото на въззивния съд за повторното му разглеждане от друг състав на този съд съобразно с предписанието на чл. 354, ал. 3, т. 1 и т. 2 НПК. При новото разглеждане на делото следва, съобразно с изложеното в настоящото решение, да бъде преценен отново приложимият размер на всяко от предвидените в закона наказания, който би бил съответен на обективните характеристики на извършеното и на вината на подсъдимия и на останалите смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства, обмислени обективно и според действителната им стойност и в крайна сметка би бил способен да възстанови нарушеното чрез престъплението чувство за социална справедливост и би обезпечил успешното реализиране на целите на наказанието, зададени с чл. 36 НК. При наличие на така констатираните основания за отмяна на оспорения акт и за връщане на делото за отстраняване на допуснатото при въззивното разглеждане съществено нарушение на процесуалните правила и за предопределената от него необходимост от повторна преценка на справедливостта на наложените от първостепенния съд наказания след преодоляването му, безпредметно е повтарянето на изложените вече съображения и в контекста на подадената от защитата касационна жалба, доколкото доводите в нея по същество дублират, макар и с обратен знак тези, с които частното обвинение е оспорило справедливостта на наказанието. Не би могло да бъде удовлетворено направеното от адв. А. искане за присъждане на направените в касационното производство разноски от частните обвинители Ш. Ш., Б. Ш. и Т. Ш., доколкото доказателства за действително направени от тях такива разноски и техния размер не са представени. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 221 от 09.12.2019 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 471/2019 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.