Р Е Ш Е Н И Е № 163 гр. София, 14.12.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети септември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 567/2016 г. по описа на ВКС, НК, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по протест на прокурор от АП–гр. София срещу решение № 116 от 30.03.2016 г. на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, ІV състав, постановено по ВНОХД № 1228/2015 г. по описа на същия съд. В протеста на прокурора са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се, че законът бил приложен неправилно и съдът се произнесъл в разрез със събрания доказателствен материал относно квалифициращите обстоятелства „при и по повод изпълнение на службата”, като към ВКС е отправено искане на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 вр. ал. 3, т. 2 и 3 от НПК да отмени въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Изложени са съображения, че съдът незаконосъобразно приел, че причиняването на уврежданията от подсъдимата на пострадалата не било свързано със служебната им дейност, въпреки че повод за инцидента е било разследването на досъдебно производство № 101/2011 г., по което подсъдимата е била отстранена. Следвало да се има предвид, че пострадалата Д., влизайки в кабинета на подсъдимата, е поискала да изяснят отношенията си именно във връзка с отстраняването на Т. от разследването по делото и нейните твърдения, че пострадалата е правела некоректни коментари по отношение на работата на следовател Т. по това дело. Предвид тези факти и позовавайки се на ТР № 56/1961 г. на ОСНК на ВС, прокурорът поддържа, че скандалът и нападението от страна на Т. спрямо Д. били осъществени при изпълнение на службата им – следователи в следствен отдел на ОП–гр. Варна, в самата служба – в следователски кабинет и коридора на следствения отдел, в рамките на работното време. Именно сградата на следствената служба било мястото, в което следователите изпълняват служебните си задължения по разследване на дела, едно от които станало причина за възникналия конфликт между двете разследващи – бившата (отстранената от делото Т.) и настоящата разследваща Д.. С оглед изложените аргументи прокурорът счита, че извършеното от подсъдимата деяние следвало да се квалифицира по чл. 131, ал. 2, пр. 3, т. 3 вр. ал. 1, т. 1 и 2 вр. чл. 130, ал. 1 от НК. В съдебно заседание на ВКС представителят на ВКП поддържа касационния протест на прокурора при САП и предлага да бъде уважен. Частният обвинител С. Д. и нейният повереник адв. Х., редовно призовани, не се явяват и не вземат становище по подадения протест. Подсъдимата И. А.-Т. и защитникът й адв. А. излагат съображения за неоснователност на протеста и молят въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 273 от 26.10.2015 г., постановена по НОХД № 3728/2015 г., Софийският градски съд е признал подсъдимата И. Л. А.-Т. за невинна в това, че на 22.10.2012 г. в [населено място], в сградата на следствен отдел при ОП – [населено място], кабинет № ..., в качеството си на длъжностно лице – следовател в окръжен следствен отдел при ОП – [населено място], при и по повод изпълнение на службата си (на работното място, през работното време и във връзка с ДП № 101/2011 г. по описа на СлО–ОП–гр. Варна), е причинила лека телесна повреда – разстройство на здравето, извън случаите на чл. 129 и чл. 128 от НК – на С. Д. Д. в качеството й на длъжностно лице – следовател в окръжен следствен отдел при О –гр. В., при и по повод изпълнение на службата й (на работното място, през работното време и във връзка с ДП № 101/2011 г. по описа на СлО–ОП–гр. В.), поради което и на основание чл. 304 от НПК я е оправдал по обвинението по чл. 131, ал. 2, пр. 3, т. 3 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 вр. чл. 130, ал. 1 от НК. По протест на прокурор от СГП и жалба на частния обвинител Д. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 1228/2015 г. по описа на САС, като с решение № 116 от 30.03.2016 г. въззивният съд е потвърдил съдебния акт на СГС. Касационният протест е допустим – подаден от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 1 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледан по същество, касационният протест на прокурора е неоснователен. ВКС намира, че по същество представителят на държавното обвинение е оспорил единствено законосъобразността на правните изводи на въззивния съд относно отсъствието на квалифициращите обстоятелства на осъщественото от подсъдимата А.-Т. деяние в качеството й на длъжностно лице (следовател) „при и повод изпълнение на службата й” и срещу длъжностно лице (следовател) „при и по повод изпълнение на службата й”. Действително в протеста е релевирано и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, но видно от съдържанието на сезиращия процесуален документ като такова се разбира неправилното квалифициране на осъщественото от подсъдимата деяние по чл. 130, ал. 1 от НК „в разрез със събрания доказателствен материал”. Т. е. прокурорът възразява само срещу произтичащите от установените факти правни изводи на САС, като оплакването му се свежда до неприлагане на закон, който е трябвало да бъде приложен, в случая – квалифицирания състав на леката телесна повреда по чл. 131, ал. 2, пр. 3, т. 3 вр. ал.1, т. 1 и 2 от НК. В протеста не е декларирано несъгласие с приетите от въззивния съд факти, а и касационната инстанция не констатира при установяването на фактологията на деянието да са допуснати процесуални нарушения от категорията на онези, за които съдът следи служебно. Доказателствените източници не са оценени превратно от решаващия съд. Въззивният съдебен състав е взел предвид комплексно всички събрани доказателствени материали стриктно в съответствие с изискванията на процесуалния закон. Не може да се обсъжда липса на мотиви в коя да е част на проверяваното въззивно решение, тъй като всяка от изведените фактически констатации е убедително обоснована с изключително щателен анализ на доказателствените източници (стр. 6 – стр. 13 от решението). Това заключение се отнася в пълна степен и до юридическата част на съдебния акт (стр. 13 – стр. 14), в която са изложени обстойни и съдържателни доводи защо в разглеждания случай деянието не е извършено от подсъдимата в качеството й на длъжностно лице „при и по повод изпълнение на службата й”, както и спрямо пострадалата в качеството й на длъжностно лице „при и по повод изпълнение на службата й”. От фактическа страна въззивният съд е приел, че подсъдимата И. А.-Т. и пострадалата св. С. Д., конституирана в хода на съдебното производство като частен обвинител, работели като следователи в окръжен следствен отдел към ОП – [населено място]. Работните им места се намирали в сградата на О. – [улица], [населено място]. На 19.11.2011 г. подсъдимата била определена за следовател по ДП № 101/2011 г., като на 22.11.2011 г. с постановление на прокурор при ОП–гр. Варна делото било иззето от нея и било възложено за продължаване на разследването на св. Д.. На 22.10.2012 г., след проведена служебна оперативка, подсъдимата А.-Т. срещнала на стълбите от втория към третия етаж св. Д. и я упрекнала, че уронвала професионалното й име с коментари, че не била работила по досъдебното производство № 101/2011 г. Св. Д., от своя страна, отрекла да е коментирала работата й. Между двете възникнал шумен спор, поради което завеждащият ОСлО при ОП–гр. Варна св. П. Г. им отправил забележка, че подобни разговори трябвало да водят в кабинетите си, а не в коридора, за да не правят споровете си достояние на намиращите се в службата граждани. След забележката двете следователки се разделили – подсъдимата А. се прибрала в кабинета си № ... на ІІ етаж на службата, а св. Д. продължила към своя кабинет, откъдето взела пари, за да си купи кафе. На път за кафе – машината пострадалата решила първо да изясни отношенията си с подсъдимата и влязла в кабинета й. Там кавгата се възобновила – последвала размяна на реплики на висок тон, след което и двете излезли от кабинета. В коридора скандалът продължил и прераснал във физическо стълкновение – подсъдимата замахнала и посегнала с ръце към св. Д., като й причинила телесни увреждания – три линейни успоредни ожулвания по външната повърхност на лявата мишница, три дълбоки кървящи ожулвания по предно-вътрешната повърхност на лявата предмишница, ожулване по гръбната повърхност на дясната длан, оточност със затруднени и болезнени движения на ставата между четвърта предкиткова кост и горната фаланга на четвърти пръст на дясната длан. Последното увреждане представлявало временно разстройство на здравето, неопасно за живота, а останалите наранявания причинили на пострадалата Д. болка и страдание. В рамките на така приетите фактически положения законът е приложен правилно и точно, като няма основания да се преосмисля приетата от САС правна квалификация на извършеното от подсъдимата А.-Т. деяние по чл. 130, ал. 1 от НК. Въззивният съд законосъобразно е счел, че в разглеждания случай не са налице квалифициращите обстоятелства по чл. 131, ал. 2, пр. 3, т. 3 от НК и по чл. 131, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК. Нанасянето на лека телесна повреда се субсумира под по-тежко наказуемия състав на чл. 131 от НК не само и единствено заради длъжностното качество на подсъдимата, респ. на пострадалата – в случая следователи в следствения отдел на ОП – [населено място]. Завишената отговорност с оглед извършителя на престъплението – длъжностно лице и с оглед пострадалия – длъжностно лице от категорията на посочените в чл. 131, ал. 2 от НК се обуславя от спецификата на засегнатите обществени отношения, свързани със служебната дейност на тези лица, при която се компрометира и препятства изпълнението на присъщите им задачи и функции. Посегателството би се квалифицирало по посочените от прокурора текстове, само когато е извършено от длъжностното лице „при или по повод изпълнение на службата му”, както и когато е извършено спрямо длъжностното лице „при или по повод изпълнение на службата му”, т. е. ако посегателството е осъществено от длъжностно лице, респ. срещу длъжностно лице, когато те изпълняват служебните си задължения или когато тяхното поведение е свързано със службата им. Съдебната практика последователно е изяснила, че „при изпълнение на службата” означава посегателството да е осъществено към момент, в който извършителят, респ. пострадалият, изпълняват задължения, спадащи към тяхната служба или функция. Квалифициращото обстоятелство „по повод изпълнение на службата” пък е налице, когато към момента на осъществяване на деянието, макар съответното длъжностно лице да не изпълнява служебните си задължения или функции, но поводът за посегателството в обективно и субективно отношение е свързан (мотивиран) от изпълнението на службата му. В тази хипотеза законът има предвид такова поведение (действия или бездействия на дееца и/или пострадалия), което не произтича непосредствено от заеманата от тях длъжност, но е свързано с нея – предхожда я или следва по време и е в пряка причинна връзка с нея. Тези предпоставки в разглеждания случай не са налице. Инкриминираният инцидент между следователките обективно е възникнал без каквато и да е връзка – пряка или косвена – със служебните правомощия на двете участнички в него. В мотивите на атакувания съдебен акт детайлно е аргументиран изводът, че нито подсъдимата А.-Т., нито пострадалата Д. са действали в някаква обвързаност с изпълнението на служебните си задължения. Според приетите от въззивния съд факти, спорът между двете следователки, прерастнал във физически сблъсък, е възникнал действително в работно време, и на работното им място – в сградата на следствената служба, но в момент, в който те реално не са осъществявали служебна дейност, като поведението им не е било обусловено от служебните им правомощия. Последните са регламентирани на конституционно ниво, в общия устройствен закон ЗСВ и в специалното законодателство (НПК), като все са свързани с осъществяване на разследване по наказателни дела. ВКС е имал възможност да разгледа задълженията по служба на магистратите и в широк смисъл – във връзка с опазване престижа на съдебната власт (Р № 567 от 22.12.2009 г. по н. д. № 606/2009 г., ІІ н. о.). В настоящия казус обаче е очевидно, че не съществува взаимозависимост между осъщественото деяние и служебната дейност на подсъдимата А.-Т. и пострадалата Д., разбирана както в тесен, така и в широк смисъл. Неоснователни са твърденията в протеста за „връзка” на поведението на подсъдимата с ДП № 101/2011 г., което почти година преди деянието било иззето от подсъдимата и възложено за продължаване на разследването на св. Д.. Това обстоятелство правилно е окачествено от решаващия съд единствено като претекст и мотив за първоначалната разправия между двете на стълбищната площадка от втория към третия етаж. Този спор е бил използван от пострадалата Д. като предлог да отиде в кабинета на подсъдимата, за да се разправя с нея, а в резултат от ескалацията на конфликтната ситуация, подклаждана и от двете страна, е последвал и физическият сблъсък между тях. Нападението е било провокирано и мотивирано изключително и само от неприязнените междуличностни отношения между подсъдимата А.-Т. и пострадалата Д., които по никакъв начин не биха могли да се свържат със служебната им деятелност. В тази насока въззивният съд ясно и категорично е отразил в мотивите си (л. 14) неоспоримото положение, че „в служебната функция на следователите не са включени предизвикването на скандал, заяждане, лични разпри и др. подобни изяви”, включително поддаване на слухове и сплетни и саморазправяне. От изложеното следва обобщението, че инкриминираното деяние не е извършено от подсъдимата А.-Т. в качеството й на длъжностно лице – следовател „при и по повод изпълнение на службата й” спрямо пострадалата Д. в качеството й на длъжностно лице – следовател „при и по повод изпълнение на службата й”. Този извод обуславя оправдаване на подсъдимата по повдигнатото й обвинение по квалифицирания състав на чл. 131, ал. 2, пр. 3, т. 3 вр. ал.1, т. 1 и 2 вр. чл. 130, ал. 1 от НК, както законосъобразно е преценил и въззивният съд. С оглед липсата на касационна жалба от частния обвинител Д. за настоящата инстанция не съществува основание и възможност да обсъжда процесуалната проблематика, свързана с хипотезата на чл. 287, ал. 5 от НПК. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 116 от 30.03.2016 г., постановена по ВНОХД № 1228/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, ІV състав. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.