О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 92 гр. София, 15.03.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3741/2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. А. А. от [населено място], чрез адвокат Т. И. от САК, срещу въззивно решение № 10383 от 18.05.2021 г., постановено по гр. д. № 5821/2019 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение от 16.07.2019 г. по гр. д. № 54/2018 г. на Монтанския окръжен съд, с което по предявения от „ОББ” АД против касатора иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че ищецът е собственик на подробно описания в решението недвижим имот – партерен етаж от административно-производствена сграда, със застроена площ от 220,84 кв. м, находяща се в [населено място], [улица], построена в парцел * от кв.128 по плана на града, и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нот.акт № 40/1999 г. в частта, с която Б. А. А. и Б. А. А. са признати за собственици на 10/52 ид.части от имота. По делото е установено, че с акт № 238 от 20.01.1951 г. от наследодателя на ответника А. А. са одържавени по реда на ЗОЕГПНС три дюкянски помещения от двуетажна жилищна сграда, застроена върху 183 кв.м в парцел *, кв.45 по плана на [населено място] и незастроено дворно място от 332 кв.м и още една дюкянска сграда в същия парцел, които през 1962 г.-1963 г. са съборени. С решение № 227 от 28.01.1963 г. на ИК на ГОНС – Михайловград е разрешено на ТПК „Христо Михайлов” да построи върху държавен имот кад.№ 1780 и 1782 от кв.45 битова сграда /битов комбинат/ за свои нужди. Правото на строеж е отстъпено възмездно и е реализирано през 1965 г. По време на строителството посочената кооперация се е разделила на две самостоятелни кооперации, като шивашкият отдел се е обособил в кооперация под същото име, а останалата ѝ част е приела името ТПК „Септември”, в чийто капитал е включена процесната сграда, като същата се е снабдила с констативен нот.акт за собственост № 31/1994 г. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 62/1995 г., ТПК „Септември” е продала на ищеца в по настоящото дело „ОББ”АД партерния етаж от сградата. С влязло в сила решение по гр.д.№ 951/1999 г. на РС-Монтана е отхвърлен искът за делба на цялата административно-производствена сграда, предявен от К. Б. Х. и А. Т. А. срещу Б. А. А., Б. А. А. /двамата са заявили, че поддържат иска/, ТПК „Септември”, „ОББ”АД и държавата, като е прието, че върху същата не е налице съсобственост, тъй като е построена въз основа на надлежно отстъпено през 1963 г. право на строеж в полза на праводателя на ТПК „Септември” върху одържавени имоти, принадлежали на наследодателите на съделителите - физически лица, и че по силата на изключението, въведено с нормата на чл. 2, ал. 4 ЗОСОИ, наследниците на бившите собственици на отчуждените имоти е следвало да бъдат обезщетени с компенсаторни записи. Осъществявайки косвен съдебен контрол върху решенията на областния управител на [населено място], с което са уважени исканията на наследниците на П. А. и А.А. за признаване право на собственост върху съответни идеални части от сградата, съдът е приел, че техните правни последици са непротивопоставими на ТПК „Септември”, която като трето добросъвестно лице по смисъла на чл.2, ал.4 ЗОСОИ е построила сградата по силата на отстъпено законно право на строеж. След влизане в сила на решението по делбеното дело Б. А. А. е предявил срещу ТПК „Септември” и „ОББ”АД иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост на 10/52 ид.части от същата сграда, като с влязло в сила решение № 1442 от 07.03.2015 г. по гр. д.№ 4072/2014 г. на САС е обезсилено решение по гр. д. № 230/2013 г. на МОС, с което исковете са били отхвърлени и производството по делото е прекратено като недопустимо, поради формирана сила на присъдено нещо, с която е отречено претендираното от ищеца право на собственост върху делбения имот. С определение № 127 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 5841/2015 г. на ВКС, І г. о., касационно обжалване на въззивното решение не е допуснато, като е прието, че с влязлото в сила решение на делбения съд със сила на присъдено нещо е установено, че вещта е собственост на ТПК „Септември” и независимо, че то не съдържа диспозитив, с което се отрича правото на собственост на Б. А. А., съдебните актове, с които носителят на правото на собственост е установен, обвързват страните със сила на присъдено нещо за принадлежността на правото на собственост, именно защото той е част от фактическия състав на правото на делба, и поради това същият не може да предяви не само иск за делба, но и установителен иск за собственост на идеални части от същия имот. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че с оглед влезлите в сила решения не е недопустимо в настоящото производство да се пререшава въпросът за принадлежността на правото на собственост върху сградата в патримониума на праводателя на ищеца, нито този, с който е отречено претендираното от ответника право на собственост върху нея, респ. че свързаните с това възражения не следва да се разглеждат. Тъй като основания за недействителност на договора за покупко-продажба не са релевирани от ответника, въззивният съд е приел, че същият е действителен и легитимира ищеца като собственик на процесната част от административната сграда. За неоснователно е прието и възражението на ответника, че след като ищецът е придобил етажа през 1995 г., той не е сред лицата, придобили добросъвестно собствеността на етаж от сградата до влизане в сила на ЗОСОИ, като са изложени съображения, че добросъвестността се преценява по отношение на неговия праводател, на когото е отстъпено правото на строеж и който фактически го е осъществил, а не по отношение на неговия правоприемник. В заключение предявеният установителен иск за собственост е приет за основателен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1.„Правните последици на издадения в полза на доверителя ми на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ – ИАА- решение № 494/1999 г. на областния управител - Монтана за обезщетение с право на собственост от 10/52 ид.ч. от административно- производствената сграда в [населено място], [улица] могат ли да се противопоставят на издадения в полза на ТПК „Септември” констативен нот.акт № 30, том 1, д.№ 71/94 от 17.1.1993 г. за собственост на процесната сграда с отстъпено право на строеж върху държавна земя, като и на правото на собственост на ОББ-АД-София на партерния етаж от процесната сграда, обективирано в нот.акт № 62, том 7, дело № 2124/29.12.1995 г.”; 2. „Ограничителната хипотеза на изключенията, регламентирана в чл. 2, ал. 4, прд. 2 ЗОСОИ, за земята-терена ли се отнася само, или се отнася и за сградите”; 3. „Суперфициента, при законно отстъпено право на строеж и осъществен такъв, става ли собственик и на земята, върху която е построена сградата, след като става собственик на сградата с построяването ѝ”; 4.„В регламентацията на ал. 4, прд. 2 на чл. 2 ЗОСОИ „Отстъпеното законно право на строеж и строежът е бил започнал до влизането в сила на този закон” - който е в сила от 18.11.1997 г., отнася ли се за осъществено право на строеж, т.е. за заварени постройки с отстъпено право на строеж в миналото” ; 5.„Кумулативно ли е изискването на ЗОСОИ по ал. 4, прд. 2 на чл. 2 „да има отстъпено законно право на строеж и строежът да е започнал до влизането в сила на този закон””;6. „При проведен инцидентен съдебен контрол по делбено дело № 951/2004 г. РС-Монтана на издадения от областния управител - ИАА- решение № 494/1999 г., който е преюдициален въпрос по отношение на издаден на това основание констативен нот.акт № 40, т. Х, рег. № 1367/15.7.1999 г. – правната констатация на съда по този въпрос, отразена в мотивите на решението, но не е в диспозитива му, ползва ли се със сила на пресъдено по преюдициалния въпрос”; 7.„ Незачитането на издадения от областния управител, област Монтана, ИАА- решение № 494/1999 г. в материалната му част - обезщетение с право на собственост от 10/52 ид.ч. от построената процесна сграда, отразено в мотивите на решение за недопускане извършване на съдебна делба, признато ли е със СПН, че доверителят ми няма право на съсобственост от 19/52 ид.ч. от процесната сграда”; 8. „Обективните предели на СПН при недопускане на съдебна и отхвърляне на иска като неоснователен, признават ли със СПН, че ТПК „Септември” е изключителен собственик на процесната сграда, като и дали признават със СПН, че ОББ-АД е изключителен собственик на партерния етаж от нея” и 9. „ Влязлото в сила решение по гр .д. № 4072/2014 г. на САС, ГО, 12 състав, с което е обезсилено решение на Окръжен съд-Монтана, с което е бил отхвърлен иск на доверителя ми за признаване на изключително право на собственост на 10/52 ид.ч. от процесната сграда, формира ли СПН, че не е собственик, след като само в мотивите му, които обосновават обезсилването, е посочен този правен извод”. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата „Обединена българска банка“АД, гр. София и третото лице-помагач на същия ТПК „Септември” са подали писмени отговори, в които са изразили становища, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. С оглед приетото от въззивния съд, че при наличие на влязло в сила решение, с което поддържаният от касатора иск за делба срещу праводателя на ищеца е отхвърлен по съображения, че административно-производствената сграда, част от която е процесният партерен етаж, е изцяло негова собственост, респ. че касаторът не притежава права върху него, не е допустимо тези въпроси да се пререшават и свързаните с това възражения не следва да се разглеждат, по първите пет поставени въпроса във въззивното решение липсва произнасяне и те не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Липсва противоречие на въззивното решение с посочената от касатора във връзка със следващите поставени въпроси практика на ВКС - ТР № 1/2000 г. на ОСГК, Р № 58 от 26.04.2016 г. по гр. д.№ 5180/2015 г., І г. о., и др. с която е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът на влязлото в сила съдебно решение, но не и неговите мотиви, по които съдът се е произнесъл по преюдициални правоотношения, които не са въведени като предмет на спора с предявяване на инцидентен установителен иск, тъй като въззивният съд не изразил принципно становище в друг смисъл. По отношение на решението по чл. 344, ал. 1 ГПК, с което искът за делба се отхвърля поради това, че вещта принадлежи изцяло на ответника, респ. на един от тях, както е в случая, практиката на ВКС е константна в смисъл, че решението обвързва страните по делото и техните правоприемници със сила на пресъдено нещо по въпроса за принадлежността на правото на собственост, защото той е част от фактическия състав на правото на делба. С оглед на това и в съответствие с установената практика въззивният съд е приел, че възраженията на касатора, основаващи се на осъществили се преди приключване на устните състезания по делото факти, са преклудирани и не следва да се обсъждат. По отношение на последните два поставени въпроса в допълнение следва да се отбележи, че във въззивното решение липсват изводи, че с решението по делбеното дело е признато със сила на пресъдено нещо, че ищецът по настоящото дело е изключителен собственик на имота, а е прието, че същият е станал собственик по силата на последващ договор за покупко-продажба, във връзка с действителността на който възражения не са правени. Липсват и съображения, че решението по гр. д. № 4072/2014 г. на САС отрича със сила на пресъдено нещо правото на ищеца върху 10/52 ид.части от имота. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на тази чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация „ОББ”АД разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство в размер на 100 лв.. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о., О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 10383 от 18.05.2021 г. по гр. дело № 5821/2019 г. на Софийския апелативен съд. О с ъ ж д а Б. А. А. от [населено място] да заплати на „Обединена българска банка”АД, гр. София сумата 100 лв./сто лева/ разноски. О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: