Ключови фрази


2
9
Р Е Ш Е Н И Е

№ 134
гр. София, 22.07. 2020 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2252 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. П. П., П. Д. П. и П. Д. П. срещу решение № 6917/06.11.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 14574/2017 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 192442/11.08.2017 г. по гр. дело № 14357/2016 г. на Софийския районен съд (СРС) и вместо него е постановено следното: признато е за установено по молба с посочена правна квалификация чл. 38, ал. 4, пр. 2 от ЗГР, подадена от Й. З. Б., че майка му Т. Х. Б. (към момента на смъртта ѝ с фамилно име Б.) е [дата на раждане] в [населено място] от майка Л. Х. Б. и баща Х. Ш. Б.; и е разпоредено на съответното длъжностно лице по гражданското състояние в Столична община да състави акт за раждане на Т. Х. Б., [дата на раждане] , като впише за нейни родители: баща Х. Ш. Б. и майка Л. Х. Б..
В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за процесуална недопустимост и евентуално – за неправилност на обжалваното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – молителят Й. З. Б. в отговора си на жалбата (неточно наименован „молба“), както и в последващи молби, писмено становище и писмена защита, поддържани в откритото съдебно заседание, излага съображения за процесуална недопустимост, както и за неоснователност на касационната жалба.
Заинтересованата страна З. З. Б. в писмено становище (неточно наименовано „жалба“) поддържа част от изложеното в отговора и в последващите молби на молителя Й. Б. – негов брат.
Заинтересованата страна Столична община (СО) и прокурорът не заявяват становища по касационната жалба.
С определение № 856/21.11.2019 г. съдът е приел, че касационната жалба е процесуално допустима и е допуснал касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 2 от ГПК по процесуалноправния въпрос – допустимо ли е постановяването на охранително съдебно решение по реда на гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК, с което съдът разпорежда да се състави акт за раждане на починало лице, респ. – процесуално легитимиран ли е наследник да подава молба по чл. 542, ал. 1 от ГПК, съдържаща такова искане към съда.
За да се отговори на така поставения въпрос, следва да се изходи най-напред от правната природа на акта за раждане на официален удостоверителен документ относно отразените в него факти с правно значение, съгласно действащото законодателство (чл. 179, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 34, ал. 2 и с чл. 45, ал. 1 от ЗГР), както и от принципното положение, че всяко живо физическо лице несъмнено има правен интерес за него да съществува акт за раждане в правния мир, когато са били налице предпоставките на закона за неговото съставяне. Поради това, всяко физическо лице поначало е и процесуално легитимирано, по смисъла на чл. 542, ал. 1 от ГПК – като пряко „черпещо права“ от фактите с правно значение по чл. 45, ал. 1 от ЗГР (и конкретно – от тези по т.т. 4-9 – дата и място на раждане, имена, ЕГН (само за българските граждани), пол, гражданство и произход), които се отнасят за самото него и за неговото гражданско състояние, да иска от съда да установи по реда на гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК тези факти и да разпореди на съответното длъжностно лице по гражданското състояние да състави акт за раждане – във всяка една от хипотезите по чл. 542, ал. 1 от ГПК – когато такъв не е съставен и не може да бъде съставен от длъжностното лице, но е трябвало да бъде съставен, или е изгубен или унищожен и също няма възможност да бъде възстановен по друг ред. Молбата, с която лицето сезира районния съд в такива случаи, следва да отговаря на изискванията за редовност по чл. 543 от ГПК, като в нея следва ясно да са посочени конкретните обстоятелства и конкретната хипотеза – изгубен, унищожен или изобщо несъставен акт за раждане, както и причините (фактите) поради които той не може да бъде възстановен или съставен от длъжностното лице по гражданското състояние. Районният съд следва служебно да извърши първоначална преценка относно редовността и процесуалната допустимост на молбата – предвид конкретно твърдяните обстоятелства във всеки конкретен случай; такава служебна преценка за допустимост съдът следва да извършва и в течение на развитието на цялото охранително производство по реда на гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК – с оглед и становищата и твърденията на заинтересованите страни по чл. 544, ал. 2 от ГПК, както и с оглед конкретните факти и доказателства, установени, респ. – събрани и след подаването на молбата. Това е необходимо, тъй като въпреки посочената по-горе принципна допустимост на молба, подадена от самото физическо лице по реда на гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК, в редица случаи тя няма да е допустима, като предвид многообразието от възможни хипотези, такива случаи могат да бъдат посочени само примерно. Така, по аргумент за противното от разпоредбата на чл. 44, ал. 2, тълкувана във вр. с ал. 1 от ЗГР, когато срокът по чл. 42 от ЗГР за съставяне на акта за раждане е изтекъл и актът не е съставен, но съобщението за раждането е направено в същата календарна година и тя все още не е изтекла, съдебното производство по реда на гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК би било процесуално недопустимо – в този случай актът за раждане следва да се състави от длъжностното лице по гражданското състояние в рамките на същата календарна година. Също така, дори и да са налице поначало предпоставките на чл. 42, ал. 2 от ЗГР за допустимост на съдебното охранително производство, според конкретните обстоятелства в конкретния случай съдът следва да извърши преценка дали е допустима молба за съставяне на акт за раждане, подадена от родителите на лице, което е навършило пълнолетие и не е поставено под запрещение. Налице са и редица примери, при които при липса на съставен акт за раждане на молителя, въпреки разпоредбата на чл. 38, ал. 4 от ЗГР, би било процесуално недопустимо същият да установява факта на своя произход по реда на охранителното производство по гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК, което поначало следва да се развива като безспорно такова. Така например, ако лицето, сочено в молбата като майка на молителя, в качеството си на заинтересована страна (чл. 544, ал. 2, т. 1 от ГПК) оспори твърдението, че е родила молителя, съдът следва да спре охранителното производство и да даде възможност на молителя в едномесечен срок да предяви иска по чл. 68 от СК (чл. 536, ал. 1, т. 2 от ГПК). Ако молителят не предяви този иск в едномесечния срок или ако искът му бъде отхвърлен с влязло в сила съдебно решение, би било недопустимо съдът, пред който се развива охранителното производство, да постанови решение, с което да признае за установено, че посоченото от молителя лице е негова майка и да разпореди на длъжностното лице по гражданското състояние да впише такова обстоятелство в акта за раждане на молителя (аргумент от чл. 536, ал. 1, т. 2 - in fine, чл. 536, ал. 2 и чл. 537, ал. 2 от ГПК). Подобно процесуално недопустимо установяване на произход по реда на безспорното охранително производство по гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК би било налице и когато лицето, посочено от молителя като негов баща, оспори този факт, и същевременно се установи, че по отношение на него е неприложима презумпцията за бащинство, той не е извършил припознаване на молителя и молбата е подадена от последния след изтичането на преклузивния тригодишен срок за предявяване на иска по чл. 69 от СК. В такъв случай спирането на охранителното производство би било безпредметно, а установяването на спорния произход от бащата по реда на това охранително производство би довело до заобикаляне на преклузията за предявяването на иска по чл. 69 от СК (в тази връзка следва да се имат предвид и задължителните указания и разяснения, дадени с ППВС № 5/21.02.1979 г.). При преценката си относно процесуалната допустимост на молбата, респ. – на самото охранително производство по гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК, в случаите когато молителят е роден преди влизането в сила на ЗГР, съдът следва да има предвид не само конкретните обстоятелства, установени по делото, а и законодателството, действало към момента, в който е бил съставен изгубеният или унищожен акт за раждане, респ. – същият е следвало да бъде съставен, но не е бил съставен (аргум. от чл. 178, ал. 1 от ГПК).
Изхождайки от горното, както и от разпоредбата на чл. 542, ал. 1 от ГПК, не би могло принципно да се отрече и процесуалната възможност по реда на охранителното съдебно производство по гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК да бъдат установени съответните факти с правно значение (например – всичките по чл. 45, ал. 1, т.т. 4-9 от ЗГР или само някои от тях), и по отношение на вече починало физическо лице – по молба на негов наследник, който „черпи права“ от тези факти (чл. 542, ал. 1 от ГПК), както и съдът да постанови охранително съдебно решение по такава молба, с което да разпореди на съответното длъжностно лице по гражданското състояние да състави акт за раждане на наследодателя на молителя. Допълнителни аргументи за този извод следват и от разпоредбите на чл. 46 и чл. 48, ал. 4 от ЗГР, които изрично предвиждат възможност за съставяне на акт за раждане на починало лице (макар и едновременно с акт за смърт; наред с хипотезата за съставяне на акт за раждане на мъртвородено дете – чл. 45, ал. 2 от ЗГР). В тези случаи законодателят очевидно изхожда от виждането, че съставянето на акт за раждане е от значение за правата на наследниците на починалия. Поначало няма процесуална пречка наследник да поиска по реда на гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК съдът да разпореди съставянето на акт за раждане на неговия наследодател в хипотезите, когато такъв е бил съставен, но е изгубен или унищожен и няма възможност да бъде възстановен по административен ред. В тези случаи, установените със съдебното решение факти по чл. 45, ал. 1, т.т. 4-9 от ЗГР, би следвало да са същите, каквито те са били удостоверени с изгубения или унищожен акт за раждане. Поначало няма процесуална пречка по реда на гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК наследник да поиска и съдът да разпореди съставяне на акт за раждане на негов наследодател, и в хипотезата, когато такъв не е бил съставен – в този смисъл е и решение № 362/2012 от 07.01.2013 г. по гр. дело № 74/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС. В това решение обаче изрично е разяснено, че предмет на това охранително производство може да бъде единствено установяването на факти с правно значение, но не и на наследствени правоотношения, като при наличие на спор за такива, той следва да бъде разрешен по исков ред. Именно поради това, че охранителното съдебно производство по гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК по дефиниция е безспорно производство, то процесуално недопустима е молба по чл. 542, ал. 1 от ГПК, подадена от наследник, който иска съдът с охранителното решение да установи факта (респ. – датата и/или мястото) на раждане на неговия наследодател и/или произхода на последния, както и да разпореди издаването на акт за раждане на наследодателя, в случаите, когато молителят-наследник обосновава правния си интерес за това единствено от наличието на правен спор между него и трети лица било относно съществуването на тези факти по чл. 45, ал. 1 от ЗГР, било относно негови субективни граждански права, произтичащи от тези факти (в същия смисъл е и решение № 460/15.11.2011 г. по гр. дело № 912/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС – по отношение на акта за граждански брак). Предвид изложеното и по-горе, охранителното производство е недопустимо да се развива, и когато такъв правен спор се установи и след подаването на молбата по чл. 542, ал. 1 от ГПК – в течение на производството (например – спор между молителя-наследник и заинтересована страна по чл. 544, ал. 2, т. 1 от ГПК); в такива случаи съдът следва да спре охранителното производство на основание чл. 536, ал. 1, т. 1 или т. 2 (в зависимост от конкретната хипотеза) от ГПК до приключването на съответното исково производство. Поради това, изложеното по-горе относно служебната преценка, която съдът следва да извършва относно редовността и процесуалната допустимост на молбата по чл. 542, ал. 1 от ГПК и на образуваното по нея охранително производство – с оглед конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, важи изцяло, а дори – и в още по-голяма степен, в случаите, когато молителят е наследник на лицето, по отношение на което се иска да бъде съставен акт за раждане.
В заключение, настоящият съдебен състав намира, че преценката на съда относно процесуалната допустимост на молба по чл. 542, ал. 1 от ГПК, подадена от наследник, който иска по реда на гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК съдът да постанови решение, с което да разпореди да се състави акт за раждане на наследодател на молителя, респ. – преценката относно процесуалната допустимост на охранителното производство, образувано по такава молба, и на постановеното по нея съдебно решение, следва да се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай.
При извършената служебна проверка, предвид и оплакванията и съображенията в касационната жалба, настоящият съдебен състав намира, че молбата по чл. 542, ал. 1 от ГПК на Й. Б., с която той е поискал районният съд да признае за установено, че майка му Т. Х. Б. (към момента на смъртта ѝ на 05.11.2014 г. – с фамилно име Б.) е [дата на раждане] в [населено място] от майка Л. Х. Б. и баща Х. Ш. Б., както и да разпореди да бъде съставен акт за раждане с това съдържание, към момента на подаването ѝ е била нередовна. Последното е така, на първо място, защото в молбата едновременно са посочени и трите алтернативни хипотези по чл. 542, ал. 1 от ГПК – че актът за раждане е изгубен или унищожен или не е бил съставен. Още с тази молба обаче молителят е представил писмено доказателство за наличието на последната хипотеза, а именно – удостоверение за липса на съставен акт за гражданско състояние, издадено на 27.01.2016 г. от длъжностно лице по гражданското състояние при СО, р-н „С.“, от което е видно, че за Т. Х. Б., [дата на раждане] , няма съставен акт за раждане. Това обстоятелство е потвърдено и с последващо писмо от 02.06.2016 г. на СО до СРС. Същият извод следва и от приетия като писмено доказателство във въззивното производство по делото, личен регистрационен картон в ЕСГРАОН на майката на молителя, в който в съответната графа, вместо акт за раждане, са отразени номерът и датата - № 10/08.08.1931 г. на свидетелството ѝ за свето кръщене, също представено още с молбата по чл. 542, ал. 1 от ГПК. При това положение, по делото по несъмнен начин е установено, че акт за раждане на майката на молителя изобщо не е бил съставен (каквото е и становището на касаторите), макар че съгласно действалия към момента на раждането ѝ ЗЛ от 1909 г. (отм.), такъв несъмнено е следвало да бъде съставен. С оглед на това, посочената по-горе нередовност на молбата по чл. 542, ал. 1 от ГПК е била отстранена по делото.
В молбата си по чл. 542, ал. 1 от ГПК Й. Б. от една страна е изложил надлежни твърдения, с които е обосновал правния си интерес по настоящото дело, като е посочил, че родителите (Л. Х. Б. и Х. Ш. Б.) и датата на раждане (01.01.1927 г.) на майка му са известни и са вписани в регистрите на населението, като въз основа на тях са му издавани и удостоверения за наследници, но липсващият (несъставен) акт за раждане на майка му има доказателствено значение за неговите права на наследник. В тази връзка молителят обаче е изложил и изрични твърдения, че негови роднини и сънаследници, по повод наследство от други техни роднини (различни от майка му), оспорват родствените връзки между майка му Т. Х. Б. и нейните родители Л. Х. Б. и Х. Ш. Б., както и наследствените права на молителя. Съобразно приетото и разяснено по-горе при отговора на поставения по делото процесуалноправен въпрос, така изложените твърдения на молителя поначало сочат на процесуална недопустимост поради липса на правен интерес от подаването на молбата му по чл. 542, ал. 1 от ГПК, тъй като при тези твърдения той има правен интерес от завеждането на исково производство, за да защити оспорените свои права (чл. 124, ал. 1 от ГПК), а не от провеждането на безспорното охранително производство по гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК.
От друга страна обаче, в хода на първоинстанционното производство по делото е установено и са събрани доказателства (включително – служебно от съда), че по така сочения в молбата по чл. 542, ал. 1 от ГПК правен спор, вече е налице висящо исково делбено производство – гр. дело № 18688/2014 г. по описа на СРС, образувано по искова молба, подадена още приживе от Т. Х. Б. (по баща – Б.; като след смъртта ѝ на 05.11.2014 г. тя е била заместена като ищца в това делбено производство от молителя Й. Б. и брат му З. Б., конституиран като заинтересована страна в настоящото производство) срещу П. П. П., П. Д. П. и П. Д. П., също конституирани като заинтересовани страни в настоящото производство (сега – касатори). Последните са оспорили изрично както в делбеното производство (чл. 343, предл. 1 от ГПК), така и в настоящото охранително производство твърденията, че Т. Х. Б. е дъщеря на Л. Х. Б. и Х. Ш. Б., т.е. – оспорили са нейния произход. При това положение – предвид приетото по-горе при отговора на поставения правен въпрос, правилно първоинстанционният съд е спрял, на основание чл. 536, ал. 1, т. 1 от ГПК, производството по настоящото дело с определение от 26.10.2016 г. Това определение обаче неправилно е било отменено с определение № 2522/31.01.2017 г. по частно гр. дело № 15645/2016 г. на СГС, при което охранителното производство, включително пред въззивната инстанция, е продължило недопустимо да се развива, успоредно с исковото делбено производство (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, предвид и специалните разпоредби на чл. 536, ал. 1 и ал. 2 и чл. 537, ал. 2 от ГПК за охранителните производства; в същия смисъл – относно съотношението между исковото делбено производство и охранителното производство по гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК при оспорване на произход, са и решение № 594/28.06.2010 г. по гр. дело № 1289/2009 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 163/26.10.2017 г. по гр. дело № 213/2017 г. на I-во гр. отд. на ВКС). В противоречие с тази практика (включително задължителна такава) на ВКС, вместо на свой ред да спре въззивното производство (посоченото по-горе определение на друг въззивен състав на СГС, с което е отменено спирането, не го обвързва по никакъв начин), с обжалваното решение СГС, в рамките на безспорното (по дефиниция) охранително производство по гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК, е разрешил правния спор между молителя и неговия брат заинтересованата страна З. Б. от една страна, и заинтересованите страни П. (сега касатори) от друга страна, като е приел, че Т. Х. Б. непрекъснато се е ползвала със „званието на законно дете“, по смисъла на чл. 55 и сл. от ЗЛ (отм.), респ. – приел е, че Л. Х. Б. и Х. Ш. Б. са нейни родители, което (както вече беше посочено) е допустимо да стане единствено в исково производство. Също в противоречие с приетото по-горе, в мотивите към решението си въззивният съд (макар правилно да е приел, че произнасянето по реда на чл. 343, предл. 1 от ГПК в делбеното производство относно оспорването на произхода обвързва страните по него, които в случая съвпадат със спорещите страни в охранителното производство) е изложил напълно несъстоятелните съображения, че не е налице процесуална пречка за провеждането на настоящото охранително производство и за установяването на спорния произход в рамките на същото, както и че решението по настоящото дело щяло да „…произведе целените правни последици относно гражданското състояние на лицето…“, както и че щяло да има „…действие спрямо всички“. В този смисъл, поначало основателни са доводите в касационната жалба, че с тези съображения в мотивите си въззивният съд е допуснал недопустимо смесване между исковите производства за установяване на произход по гл. ХХVII (чл.чл. 331-335) от ГПК, решенията по които имат действието по чл. 298, ал. 3 от ГПК, и безспорното охранително производство по гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК, решението по което не формира сила на пресъдено нещо.
От друга страна, с приетото като писмено доказателство във въззивното производство – все още невлязло в сила тогава, въззивно решение от 25.06.2018 г. по възз. гр. дело № 872/2018 г. на друг състав на СГС, в делбеното производство – като преюдициален въпрос по чл. 343, предл. 1 от ГПК, правният спор между молителя и неговия брат заинтересованата страна З. Б. от една страна, и заинтересованите страни П. (сега касатори) от друга страна, относно произхода на Т. Х. Б. е разрешен по същия начин, а именно – и делбеният съд е приел, че тя непрекъснато се е ползвала със „званието на законно дете“, по смисъла на чл. 55 и сл. от ЗЛ (отм.), респ. –че произхожда от Л. и Х. Б.. Освен това, в откритото съдебно заседание пред настоящата касационна инстанция е прието като писмено доказателство (което е допустимо, тъй като при извършването на служебната проверка относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение ВКС може и служебно да събира доказателства), представеното от молителя определение № 579/17.12.2019 г. по гр. дело № 2612/2019 г. на I-во гр. отд. на ВКС, с което не е допуснато касационното обжалване на делбеното въззивно решение от 25.06.2018 г. по възз. гр. дело № 872/2018 г. СГС, предвид което последното е влязло в сила на 17.12.2019 г., съгласно чл. 296, т. 3, предл. 1 от ГПК. При това положение, макар и едва пред касационната инстанция, временната процесуална пречка за развитието на настоящото охранително производство по гл. L (чл.чл. 542-548) от ГПК – висящото исково производство, е отпаднала, поради което няма основание обжалваното въззивно решение да бъде обезсилвано като процесуално недопустимо (в този смисъл – също разясненията в мотивите към т. 1 от ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС).
За разлика от служебната преценка относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, която може да се основа на доказателства, събрани в касационното производство, ВКС, действащ в качеството си на контролно-отменителна касационна съдебна инстанция, е недопустимо да постанови решение по същество по делото въз основа на такива доказателства, приети за първи път от него, които са от значение и за основателността на молбата по чл. 542, ал. 1 от ГПК. Предвид това, както и предвид допуснатото в случая от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в това, че не е изчакал да влезе в сила и не е взел предвид, вече влязлото в сила понастоящем съдебно решение, постановено по исковото делбено производство, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено като неправилно и делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав на СГС. При новото разглеждане на делото и постановяването на новото въззивно охранително съдебно решение, въззивната инстанция следва да се съобрази с резултата, постановен с влязлото в сила решение от 25.06.2018 г. по възз. гр. дело № 872/2018 г. СГС, относно произхода на майката на молителя, съгласно разпоредбата на чл. 536, ал. 2 от ГПК, като относно обективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана с това решение, следва да се съобрази с по-новата задължителна практика на ВКС, намерила израз в разясненията, дадени в мотивите към т. 5 от ТР № 7/2014 от 31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 6917/06.11.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 14574/2017 г. на Софийски градски съд.
ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за ново разглеждане от друг негов въззивен състав
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: