Ключови фрази
Спор за материално право на собственост върху земеделски земи * установяване право на собственост към минал момент * земеделски земи * гори * възстановяване правото на собственост * правен интерес

Р Е Ш Е Н И Е

№ 35

[населено място], 21.03.2011 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на първи февруари през две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева

при участието на секретаря Зоя Якимова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 1052 по описа за 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.
Обжалвано е решение № 186 от 21.04.2010г. на П. окръжен съд, Гражданска колегия постановено по гр.д. № 86/2010г., с което е оставено в сила решение № 2098/09.12.2009г. по гр.д. № 2408/2007г. на П. районен съд. С последното е признато за установено на основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ по отношение на М. С. Ц. и Б. С. Ц., че към момента на кооперирането Ц. К. Ц., починал 1950г., е бил собственик на недвижими имоти – ниви и ливади, подробно описани в решението. Също така е признато за установено на основание чл.13, ал.8 ЗВСГЗГФ по отношение на същите лица, че Ц. К. Ц. е бил собственик на пет гори, посочени по площ и местности.
Жалбоподателите М. С. Ц. и Б. С. Ц. поддържат, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Считат, че предявените искове по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ и чл.13, ал.8 ЗВСГЗГФ са недопустими поради липса на правен интерес. Ищецът не е започвал административно производство за възстановяване на собствеността на имотите в рамките на предвидени в двата реституционни закона срокове. На второ място поддържат съображения за неоснователност на предявените претенции.
Ответникът по жалбата Г. Т. Ц. не е представил писмен отговор на касационната жалба.
С определение № 1047 от 14.11.2010г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за правния интерес от иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ и по чл. 13, ал.8 ЗВСГЗГФ, когато земеделските земи /съответно горите/ са възстановени на един от наследниците на общия на страните наследодател, а за възстановяване собствеността на общия наследодател не е подадено заявление в сроковете по чл. 11, ал.1 ЗСПЗЗ и чл.13, ал.1 ЗВСГЗГФ и не е предявен иск по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ, съответно по чл. 13, ал.2 ЗВСГЗГФ преди изтичане на срока по §22 от ПЗР на ЗИД ЗСПЗЗ /ДВ.бр. 13/2007г./, съответно по § 5б от ДР на ЗИД ЗВСГЗГФ /ДВ бр.13/2007г./.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
Ищецът Г. Т. Ц. е предявил против ответниците М. С. Ц. и Б. С. Ц. искове по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ и чл. 13, ал.8 ЗВСГЗГФ за установяване, че наследодателя му – негов дядо Ц. К. Ц. е притежавал към момента на кооперирането земеделски земи и гори, съгласно декларация за притежавани непокрити земеделски имоти. Сочи, че в декларацията от 1949г., представена като доказателство за установяване на собствеността, е извършена поправка като пред името на наследодателя е добавено името на неговия син С. Ц. К., чиито наследници са ответниците. Поради това е поискал установяване подправката в документа и признаване, че земеделските земи и горите са принадлежали на Ц. К. Ц..
По въпроса за допустимостта на иска е постановено определение на Върховния касационен съд № 526 от 08.09.2009г. по ч.гр.д. № 480/2009г., на І г.о., с което е прието, че ищецът има правен интерес от исковете, независимо, че заявление за възстановяване на собствеността не е подадено от името на наследниците на общия наследодател, с оглед възможността да бъде поискано постановяване на решение по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ.
Предвид това определение въззивният съд не е поставил отново на обсъждане въпроса за правния интерес от иска, а е разгледал спора по същество. На първо място е разгледал наведения преюдициален въпрос относно истинността на декларацията за притежавани непокрити земеделски имоти от 1949г. След обсъждане заключението на приетата почеркова експертиза относно поправките в декларацията при изписване името и възрастта на декларатора съдът е приел, че декларацията е именно за имотите на общия наследодател Ц. К., а не на сина му С. К., тъй като е подредена по азбучен ред сред декларации на други лица с име Ц.. За да уважи предявения иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ съдът е установил, че е налице пълна идентичност по площи и местоположение между притежаваните от общия наследодател 52,300 дка земеделски земи в землището на[населено място] и заявените и възстановени на наследниците на С. Ц.. Съдът е приел, че не е доказано синът С. да е придобил собствеността върху всички тези имоти преди внасянето им в ТКЗС, поради което единствено фактът на внасянето им не обосновава собствеността му. По същите съображения е уважен и иска по чл. 13, ал.8 ЗВСГЗГФ относно горите.
По основанието за допускане на касационно обжалване.
Същото е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК с оглед констатирано противоречие на решението с практиката на ВКС - ТРОСГК № 1/1997г. и по въпроса за допустимостта на иска по 14, ал.4 ЗСПЗЗ когато не е подадено заявление за възстановяване собствеността на името на общия наследодател, на когото според ищците са принадлежали спорните имоти.
В посоченото тълкувателно решение се приема, че искът по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е допустим само ако за ищците е образувано или има възможност да бъде образувано административно производство по възстановяване на собствеността. Липсата на висяща административна или съдебна процедура, както и невъзможността да бъде образувана такава, предвид изтеклите преклузивни законови срокове за това, води до липса на интерес от предявяването на иска по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. В същия смисъл е и Решение № 376 от 19.10.2010г. по гр.д. № 641/2010г. на ВКС, ІІ г.о., постановено в производство по чл. 290 ГПК. Същото разрешение е аналогично приложимо и досежно иска по чл. 13, ал.8 ЗВСГЗГФ, който е съответен на този по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. Това разбиране изхожда от правната уредба на възстановяването на собствеността, която предвижда то да се извършва в полза на бившите собственици само след подаване на заявление - чл. 11, ал.1 и 2 ЗСПЗЗ и чл.13, ал.1 и 2 ЗВСГЗГФ; съответно неподаването на такова води до невъзможност за настъпване на реституционния ефект.
Следователно в хипотеза, в която искът по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ и съответния нему иск по чл. 13, ал.8 ЗВСГЗГФ са предявени от наследници на общ наследодател против един от наследниците на този наследодател /или негови наследници/, комуто е възстановена собствеността, е необходимо да има подадено заявление за възстановяване собствеността на името на общия наследодател, за да може след разрешаването на спора с влязло в сила решение органът по земеделската реституция да постанови ново решение по чл. 14, ал.7 във вр. с ал.7а ЗСПЗЗ /съответно по чл. 13, ал.10 ЗВСГЗГФ/ за признаване на собствеността в съответствие със съдебния акт. В противен случай, при липса на заявление би се стигнало до реституция в полза на лица, които не са поискали това по предвидения от закона ред и в предвидения срок.
Предвидената в чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ и чл. 13, ал.10 ЗВСГЗГФ възможност на заинтересуваните да поискат промяна на решението при нови обстоятелства, включително относно лицата, в чиято полза се възстановява собствеността, не може да бъде използвана за заобикаляне на законовия ред за връщане на земеделските земи и гори. Такава промяна може да бъде постановена от органа по реституцията само ако лицата имат право на реституция, т.е. подали са своевременно искане за това.
По основателността на касационната жалба.
Предвид наведеното касационно основание за недопустимост на иска поради липса на правен интерес и разрешението на правния въпрос, дадено по-горе, следва да се приеме, че обжалваното решение е недопустимо като постановено по установителен иск, за воденето на който ищецът не е легитимиран с правен интерес.
По делото е налице признание на ищеца Г. Т. Ц., че той не е подал искане за възстановяване на имотите /земеделски земи и гори/ на дядо си Ц. К. Ц. по реда и в сроковете, предвидени в ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ - протокол от с.з. на 28.03.2008г. по гр.д. № 2408/2007г. на П. районен съд. Няма данни и другите наследници на Ц. К. Ц. да са подали такова заявление. Ето защо ищецът не разполага с правен интерес от оспорване правата на ответниците М. С. Ц. и Б. С. Ц., тъй като в полза на наследниците на Ц. Ц. няма възможност занапред да бъде възстановена собствеността след като те не са поискали това своевременно. Поради това изходът на спора не може да доведе до промяна в правната сфера на ищеца, което означава, че предявеният установителен иск е лишен от правен интерес. Затова производството е недопустимо. Постановеното решение подлежи на обезсилване, а воденото производство - на прекратяване.
Ответникът по касационната жалба - ищец в процеса дължи на касаторите направените разноски по водене на производството, които възлизат на 770 лв. за адвокатско възнаграждение и държавни такси.
При тези изводи и на основание чл. 293, ал.4 във вр. с чл. 270, ал.3, пр.1 ГПК Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение186 от 21.04.2010г. на П. окръжен съд, Гражданска колегия постановено по гр.д. № 86/2010г. и оставеното с него в сила решение № 2098/09.12.2009г. по гр.д. № 2408/2007г. на П. районен съд.
ПРЕКРАТЯВА производството по исковете на Г. Т. Ц. от[населено място], обл. П. против М. С. Ц. от[населено място], [улица], вх.Б, ап.9 и Б. С. Ц. от[населено място], [улица], ет.2, ап.6, с правно основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ и чл. 13, ал.8 ЗВСГЗГФ за признаване за установено, че към момента на кооперирането, респ. на одържавяването Ц. К. Ц., починал 1950г., е бил собственик на недвижими имоти - ниви, ливади и гори, подробно описани в исковата молба.
ОСЪЖДА Г. Т. Ц. да заплати на М. С. Ц. и Б. С. Ц. сумата 770/седемстотин и седемдесет/ лв. разноски за водене на делото в трите инстанции.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: