1 Р Е Ш Е Н И Е № 440 София, 27.07. 2010 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и десета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Е. П., като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 727/09 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 561 от 29.06.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 824 от 14.01.2008 г. по в. гр. д. № 856/08 г. на Благоевградския окръжен съд. Касаторите М. М. и М. Б., двете от гр. И., Република Т., считат, че обжалваното решение е неправилно и искат то да бъде отменено при касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответниците по касация ОС “Земеделие” с. С. и Общината с. с., не са взели становища. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното решение в сила е оставено решение № 78 от 11.06.2008 г. по гр. д. № 590/07 г. на Районния съд гр. С., с което са отхвърлени искове по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ за признаване на установено правото на ищците като наследници на М. Есадов /М. Орман/ на възстановяване на собствеността върху земеделски земи, подробно описани в исковата молба, находящи се в землищата на с. В. и с. Б. - сега с. И., община С.. Въззивният съд приел, че наследодателят на ищците е турски гражданин, заминал за Т. в 1914 г. и окончателно заселил се в там в 1930 г., при действието на Конвенцията за установяне между България и Т., изготвена в А. на 18.10.1925 г. / Обн., ДВ, бр. 110 от 17.08.1926 г./. Тъй като не се е разпоредил в установения двугодишен срок от изселването си, правото на собственост върху имотите, което е признато в негова и на братята му полза с протокол от 14.10.1927 г. на Св. Врачкия мирови съдия по Закона за уреждане недвижимата собственост в новите земи от 1921 г. /отм./, е изгубено и същите са станали собственост на българската държавата. Затова към момента на откриване на наследството на територията на турската държава в 1933 г. земите не са могли да преминат към имуществото на наследниците му. Към релевантния по ЗСПЗЗ момент - кооперирането на земите в ТКЗС, те не са били собственици и исковете по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ са неоснователни. Касаторите считат за неправилни изводите, че наследодателят им е бил турски гражданин и че окончателно се е изселил в Република Т. в 1930 г. - в тази насока липсвали доказателства, включително и такива, установяващи освобождаването му от българско гражданство във връзка и с процедурата по Закона за българското поданство от 1904 г. /отм./. На следващо място поддържат довод за неправилно приложение на материалния закон, тъй като волята на договарящите държави при подписването на Ангорската спогодба не е била такава, каквато е приел въззивният съд. Липсва правна норма, която да предвижда изгубване на правото на собственост по силата на закона, а процедурата по ликвидиране на собствеността по съдебен ред съгласно Закона за българското поданство от 1940 г. /отм./ не е проведена, поради което и неправилно е прието, че имотите по исковата молба не са собственост на касаторите. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса дали наследодателят на ищците е изгубил правото си на собственост върху имотите, предмет на иска по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, по силата на Конвенцията за установяване между България и Т., утвърдена с Указ № 3 от 1926 г., Обн., ДВ, бр. 110 от 17.08.1926 г. /”Ангорската конвенция”/, или същото е било запазено в патримониума му и съответно - били ли са наследниците му собственици към релевантния по ЗСПЗЗ момент. По делото не е спорно обстоятелството, че М. Есадов /М. Орман/ е роден в с. Б.. То се установява от официалния свидетелствуващ документ, издаден от Областната администрация И., дирекция “Б. и настаняване”, на 29.01.2008 г., където се намират личното досие и семейния регистър на М. Есадов, както и от пълномощното от 28.04.1921 г., подписано от М. Есадов, родом от с. Б., Мелнишко, в което упълномощителят записал, че живее привременно в гр. Г. Джумая /сега Благоевград/. Годината на пристигане на наследодателя в Република Т. е в 1914 г. След това се е завръщал в България, но според данните в семейния регистър и съдебното решение по иск за издаване на документ за наследство, в 1930 г. се преместил в Република Т., община Йодемиш, а в 1933 г. починал. В протокола от 1927 г. за признаване право на собственост по реда на ЗУНСНЗ от 1921 г. /отм./ е записано, че имотите са се владяли от М. Есадов и братята му до 1912 г., които заминали за С. от преди обявяването на Балканската война и се завърнали в България през 1920 г., както и че не са бежанци по смисъла на чл. 6 от същия закон. Представено е писмо № 92-00-31 от 13.08.2007 г. на Г. управление на архивите при М. съвет, ТД “Държавен архив” гр. Б., видно от което с. Б., Мелнишко /преименувано на с. И. в 1951 г./, и с. В. /впоследствие заличено/ са населени места в България от 1912 г. С Указ № 3 от 27.05.1926 г., Обн., ДВ, бр. 110 от 17.08.1926 г., са утвърдени спогодбите между България и Т., подписани в А. на 18.10.1925 г., а именно: Договор за приятелство между България и Т.; Протокол, приложен към Договора за приятелство, подписан между България и Т., и Конвенция за установяване между България и Т.. С оглед данните по делото, че първоначалното напускане от М. Есадов на местопроизхождението му датира от преди 5/18 октомври 1912 г. /датата на обявяване на Балканската война 1912-1913 г./, той е могъл да запази притежаваните от него недвижими имоти, находящи се в България, съгласно разпоредбата на чл. “Г” на Протокола, приложен към Договора за приятелство. Доказателство за това е и протоколът от 14.10.1927 г. на Св. Врачкия мирови съдия за признаване на право на собственост по реда на ЗУНСНЗ от 1921 г. /отм./. Предмет на уреждане с Конвенцията за установяване между България и Т. е определяне на условията за установяване и отношенията във връзка със собствеността при случаите на доброволно изселване от едната държава в другата. Има се предвид едно последващо, след Балканската война, установяване на територията на договарящите държави. В чл. 2, ал. 1 е прогласен принципът за доброволно изселване на турците от България и на българите от Т.. Според ал. 2 на същия член изселниците имат право да изнесат със себе си движимия имот и добитъка си и да ликвидират недвижимите си имоти напълно свободно. Според ал. 3 тези, които не биха искали да ликвидират недвижимите си имоти, преди окончателното им заминаване, ще трябва да го направят в срок от две години от изселването им. Доколкото нормата не съдържа понятието “поданство” /”гражданство”/, то неотносими към спора са доводите на касаторите, че не било установено поданството на техния наследодател. В чл. 2, ал. 4 на конвенцията е предвидено в едно последващо споразумение между двете Правителства да се уреди начина, по който заинтересуваните ще изнесат полученото от ликвидацията на техните имоти. Тази разпоредба не може да се тълкува в смисъла, предложен от касаторите, тъй като не е част от регламента, свързан с прекратяване на правото на собственост, а урежда евентуални последващи отношения. Цялостният анализ на постигнатите договорености относно имуществените отношения на изселващи се лица от двете държави сочи на нормативно установено задължение за собствениците на недвижими имоти, които се изселват доброволно, да отчуждят имотите най-късно в двугодишен срок от изселването си. След като е било предвидено, при условията на взаимност, че изселниците не могат да запазят недвижимата си собственост в държавата, която са напуснали, то не може да се приеме тезата, че изтичането на установения в конвенцията срок, при бездействие на собственика, не води до изгубване на правото на собственост. Същевременно настъпването на тази правна последица не е във връзка с приложение на норми от Закона за българското поданство от 1940 г. /отм./, защото е последица не от изгубване на поданството, а от неизпълнение на законоустановено задължение при доброволно изселване от държавата, на чиято територия остават имотите на изселника. С оглед на горното разрешение на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, следва да се приеме, че въззивното решение е правилно. Имайки предвид местонахождението на спорните имоти, времето на окончателното изселване на М. Есадов в Република Т., липсата на доказателства, а и на довод за доброволно разпореждане в законоустановения срок, обосновано и законосъобразно въззивният съд е приел, че с изтичането на срока собственикът е изгубил спорните имоти и те са станали собственост на българската държава. Затова към момента на откриване на наследството на територията на турската държава в 1933 г. земите не са преминали към имуществото на наследниците му по закон, не са били тяхна собственост към релевантния по ЗСПЗЗ момент и исковете по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ са неоснователни. Касационната жалба на заявените в нея касационни отменителни основания е неоснователна, а обжалваното въззивно решение е правилно и следва да се остави в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 824 от 14.01.2008 г. по в. гр. д. № 856/08 г. на Благоевградския окръжен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: