Р Е Ш Е Н И Е
№ 127
Гр.София, 06.10.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември, 2020 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ТРИФОНОВА ПЕТЯ КОЛЕВА
При участието на секретаря РАНГЕЛОВА
В присъствието на прокурора от ВКП КОМОВ
изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.436/20 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №186/29.06.17 г., постановена от ГС-София /СГС/, НО,22 състав, по Н.Д.2284/14 г., подсъдимият З. С. З. е признат за виновен в извършени от него престъпления по чл.212,ал.5,пр.1 вр.ал.1,пр.2 вр.чл.26,ал.1 НК и по чл.257,ал.1,пр.1 вр.чл.255,ал.1 вр.чл.2,ал.2 НК. Във връзка с чл.55,ал.1,т.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода съответно за осем години, постановено да се изтърпи при първоначален строг режим, за първото престъпление, и осем месеца за второто. На основание чл.212,ал.7 НК е постановена конфискация от Ѕ идеална част от цялото имущество на дееца, както и право да упражнява дейност, свързана с управление на материални ценности за срок от десет години. З. е оправдан по друго повдигнато му с обвинителния акт обвинение за извършено престъпление по чл.257,ал.1,пр.1 вр.чл.255,ал.1 вр. чл.2,ал.2 НК. На основание чл.23,ал.1 НК е наложено за общо изтърпяване по-тежкото измежду двете наказания лишаване от свобода, а именно осем години, търпимо при първоначален строг режим, като на основание чл.23,ал.3 НК са присъединени определените наказания конфискация и лишаване от права. Със същата присъда е уважен частично приетият за съвместно разглеждане граждански иск- З. е осъден да заплати на държавата в лицето на Министерство на финансите /МФ/ сумата от 66 531,47 лв., ведно със законната лихва, считано от 15.04.15 г., като искът е отхвърлен до пълния претендиран размер от 330 576,01 лв.
С решение №42/31.01.20 г., постановено от АС-София /САС/, НО, 7 състав, по В.Н.Д.1303/17 г., образувано по жалба на гражданския ищец и на подсъдимия, цитираната присъда е изменена,като извършеното от подсъдимия деяние по чл.212,ал.5 вр.ал.1 НК е преквалифицирано по чл.316 вр.чл.309,ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК и на основание изтекла давност по чл.81,ал.3 вр.чл.80,ал.1,т.4 НК деецът не е наказан. Отменена е присъдата в частта,в която З. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.257,ал.1,пр.1 вр.чл.255,ал.1 вр.чл.2,ал.2 НК и вр.чл.24,ал.1,т.3 НПК е прекратено наказателното производство по този пункт на обвинителния акт. Присъдата е отменена и относно приложението на чл.23 НК. Отменена е и в гражданско-осъдителната част,като изцяло е отхвърлен предявеният от държавата чрез МФ граждански иск за сумата от 66 531,47 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, резултат от престъпно деяние. Присъдата е отменена и в частта, в която подсъдимият е осъден да заплати държавна такса за уважената част от гражданския иск, а в останалата част е потвърдена.
Срещу решението е постъпил касационен протест по отношение на преквалификацията на престъплението по чл.212 НК с релевирани оплаквания за нарушения на чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се съдебният акт да бъде отменен и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Постъпила е и касационна жалба от министъра на финансите като представител на държавата относно гражданско-отхвърлителната част, като се релевира нарушение на материалния закон по чл.348,ал.1,т.1 НПК. С уточнение към нея са развити съображения. Иска се отмяна на решението в тази част и осъждане на дееца да заплати на държавата обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 330 576,01 лв.
В съдебно заседание пред ВКС представителят на прокуратурата не поддържа протеста, а настоява и жалбата на гражданския ищец да бъде оставена без уважение.
Представителят на гражданския ищец поддържа отправените в сезиращия настоящата инстанция документ доводи и искания.
Подсъдимият, редовно призован, не се явява. Упълномощеният от него защитник и назначеният му от долните съдилища резервен такъв настояват атакуваното решение да бъде потвърдено.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста, жалбата на гражданския ищец и допълнението към нея с изведените в тях доводи и искания, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
За да вземе отношение по същността на поставени от страните и възникнали касационни проблеми, този съд счита, че най-напред трябва да проследи движението на процесното наказателно дело между инстанциите и неговото развитие.
След приключване на досъдебното производство, на 28.04.09 г. е образувано Н.Д.1665/09 г.по описа на СГС,НО, 8 състав. В съдебно заседание на 27.10.09 г. е допусната и конституирана като граждански ищец държавата чрез министерство на финансите, като е приет за съвместно разглеждане предявеният от нея граждански иск за претърпени имуществени вреди в размер на 330 576,01 лв. Това дело е приключило с постановяване на присъда №409/05.12.11 г. Съгласно същата, подсъдимият е признат за виновен за извършено от него престъпление по чл.212, ал.5 вр.ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК. Оправдан е и по двете повдигнати обвинения за извършени престъпления по чл.257,ал.1,алт.1 вр.чл.255,ал.1 вр.чл.2,ал.2 НК. Липсва каквото и да е произнасяне по гражданската претенция.
По жалба единствено на подсъдимия срещу осъдителната част на присъдата е образувано В.Н.Д.419/14 г. по описа на САС,НО, 5 състав. С решение, въплътено директно в протокол от открито съдебно заседание на 21.05.14 г., цитираната присъда е отменена изцяло и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Това е сторено, предвид неизготвяне на каквито и да е мотиви към постановения съдебен акт.
Въз основа на цитираното решение е образувано Н.Д.2284/14 г. по описа на СГС,НО, 22 състав. Разглеждането на съдебното производство пред първостепенен съд е започнало отначало по обвинителния акт, приложен по предходното дело на СГС. В съдебно заседание на 26.09.14 г. съдебният състав е конституирал като граждански ищец държавата чрез министерство на финансите и е приел за съвместно разглеждане искова претенция за имуществени вреди в размер на 330 576,01 лв. С присъда №186/29.06.17 г. подсъдимият е признат за виновен в извършено от него престъпление по чл.212,ал.5,пр.1 вр.ал.1,пр.2 вр.чл.26,ал.1, както и за извършено престъпление по чл.257,ал.1,пр.1 вр.чл.255,ал.1 вр.чл.2,ал.2 НК за избягване плащането на данъчни задължения в големи размери, а именно 66 531,47 лв. За другото обвинение по чл.257 НК- за избягване плащането на данъчни задължения в размер на 264 044,54 лв., е оправдан. Неясно защо преди приложението на чл.23 НК СГС е определил режим за изтърпяване на наложеното наказание за първото престъпление, при положение, че наказанието и по второто такова е било лишаване от свобода. Очевидно не са съобразени надлежно разпоредбите на чл.301,ал.1,т.3 и 6 НПК. По-нататък СГС е уважил предявения от държавата иск за имуществени вреди в размер на 66 531,47 лв., като в останалата част до 330 576,01 лв. е отхвърлил гражданската претенция.
Присъдата е атакувана от подсъдимия в осъдителната част и от гражданския ищец в гражданско-отхвърлителната такава. Въз основа на тези жалби е образувано В.Н.Д.1303/17 г. по описа на САС, НО, 7 състав. След приключване на разглеждането на делото и обявяване на същото за решаване, с определение от 27.01.20 г. съставът на САС е отменил определението си от 02.12.19 г. за даване ход на съдебните прения и е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 30.01.20 г. Това се е наложило, тъй като в срока на произнасяне по реда на чл.340,ал.1 НПК е констатирано, че по отношение на обвинението по чл.257 НК /за избягване плащането на данъчни задължения в размер на 66 531,47 лв./, за извършването на което подсъдимият е осъден, е изтекла абсолютната давност по реда на чл.81,ал.3 вр.чл.80,ал.1,т.3 НК. В тази връзка З. е приканен да вземе отношение дали желае съдът да прекрати наказателното производство по това обвинение или да продължи с произнасяне по него по същество. Той е избрал първия вариант и в такъв аспект е постановеното решение на САС, което е предмет на разглеждане пред настоящата инстанция.
ПО ПРОТЕСТА НА ПРОКУРОР ОТ САП:
Представителят на ВКП не оттегля същия, но не го и поддържа. Затова този съд ще изрази само някои свои съображения, доколкото от една страна касационният протест касае единствено преквалификацията на деянието по чл.212 НК в такова по чл.316 НК, а от друга-в него не са изразени същностни доводи срещу съображенията на САС да стори това.
Въззивната инстанция е приела, че „в обвинителния акт ……..при описанието на фактите, обуславящи съставомерността на деянието и при аргументиране на правната квалификация на същото, представителите на държавното обвинение не са изложили в достатъчния им обем и с нужната яснота фактическите обстоятелства, обосноваващи съставомерните признаци на инкриминираното поведение на подсъдимия като престъпление документна измама по чл.212,ал.5 вр.ал.1,пр.2 вр.чл.26,ал.1 НК. Затова от формална гледна точка изготвеният от прокурорите обвинителен акт, инициирал образуването на съдебното производство, не покрива изискванията на чл.246 НПК откъм съдържание относно повдигнатото обвинение…“.
За да направи такъв извод, САС е изложил пространна аргументация, на която в протеста липсва каквото и да е противопоставяне. Единственият изтъкнат довод се състои в посочване на актове на върховната съдебна инстанция по наказателни дела с претенции, че това са само част от тях, според които изискването към съдържанието на обвинението по чл.212 НК не очертавало теза като възприетата от САС. Прегледът на сочените решения формулира невъзможност да се изведе подобно заключение, доколкото пред ВКС не е поставян проблем с фактологията по обстоятелствената част на обвинителните актове и доколкото приетите фактически положения по съответните обвинения по чл.212 НК не обуславят идентичност с настоящите.
Самият прокурор е извел заключение за липса на еднаквост на фактите при направена преквалификация на деянието от документна измама в документно престъпление по чл.316,ал.1 вр.чл.308,ал.1 НК, съгласно решение №434/31.01.14 г., постановено от ВКС, 2 н.о.,по К.Н.Д.1465/13 г. Прочитът на същото въобще не сочи на обстоятелствата, които засяга държавният обвинител, най-малко предвид факта, че съответният подсъдим е бил осъден за извършено от него престъпление по чл.212,ал.4 вр.ал.1 НК,което обвинение е останало докрай и пред ВКС; както и предвид факта, че не става дума за следващо се възнаграждение с оглед действително изработеното от дееца, макар и за това да е използван документ с невярно съдържание. Цитирането на фактите убеждава този съд, че явно се има предвид решение №153/29.06.11 г.,постановено от ВКС, 1 н.о.,по К.Н.Д.687/10 г., но не води до промяна в обстоятелствата.
Поначало ВКС се солидаризира с приетите от САС съображения относно неприсъствието в обстоятелствената част на обвинителния инструмент на достатъчно фактология, която да се подведе под нормата на чл.212 НК, макар и да не е съгласен с част от аргументацията. Все пак действително, предвид вменените факти, не е ясно кои биха били пострадалите субекти от процесното престъпление вследствие на разпоредителните действия на лица от банката. Затова с преквалификация на деянието по чл.316 вр.чл.309,ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК въззивната инстанция не е допуснала нарушение на закона.
По мнение на ВКС по-важно в случая е нещо друго. На стр.39 от решението си, САС надълго и нашироко е разсъждавал по въпроса как недостатъкът по чл.246 НПК относно съдържанието на обвинителния акт не можел да бъде коригиран, макар и да е налице процесуално нарушение по смисъла на чл.348, ал.3,т.1 НПК. Въззивната инстанция била задължена да реши делото по същество, тъй като вече има отменително въззивно решение, с което делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд. В този смисъл била налице забраната по чл.335,ал.3 НПК.
Тук трябва да се преценят две обстоятелства. Предвид изписаното в началната част на настоящото изложение, първото отменително решение на състав на САС е свързано с тотална липса на мотиви на постановената присъда на СГС, НО, 8 състав. При това положение няма годен акт, който да бъде ревизиран, и второто разглеждане на делото пред СГС и САС на практика се явява първо. Забраната за връщане на делата за ново разглеждане при поредно разглеждане на делото от съответната горна инстанция касае валидни ревизирани съдебни актове. Ако се приеме противното, най-малкото означава потенциално да се стигне до реализиране на възможност страните да бъдат лишени от една инстанция по същество, а що се касае до ВКС при трето разглеждане на делото пред него- и от две.
Другото обстоятелство реферира към това, че предходната първо-инстанционна присъда, отменена от САС, както бе посочено по-горе е атакувана само от подсъдимия в осъдителната част по чл.212,ал.5 вр.ал.1 НК. И това няма нищо общо с факта, че финално е приета липса на годен за въззивно изследване съдебен акт. Следователно, каквито и да е процедурни действия оттук насетне, които биха били реализирани в насока делото да бъде върнато на досъдебното производство, за да отстрани държавното обвинение недостатъци по обвинителния инструмент, сътворени от самото него, биха довели до съществено накърняване на правата на подсъдимото лице и неговите законни интереси.
ПО ПРЕКРАТЯВАНЕТО ПО ДАВНОСТ:
По принцип въззивната инстанция правилно е съобразила приложението на процесуалния и материалния закон при прекратяване на наказателното производство по давност, що се касае до престъплението по чл.257,ал.1,пр.1 вр. чл.255, ал.1 вр.чл.2,ал.2 НК. От вниманието й обаче /както и на останалите страни впрочем/ е убягнало съществено обстоятелство, генерално променящо начина, по който трябва да се процедира в обсъжданата част.
Както вече бе посочено, с присъда №409/05.12.11 г.,постановена от СГС, НО,8 състав, подсъдимият З. е бил признат за невиновен и оправдан и по двете повдигнати му обвинения по чл.257,ал.1,пр.1 вр.чл.255,ал.1 вр.чл.2,ал.2 НК. Присъдата в тази й част не е атакувана от прокурора. При това положение, независимо от съображенията за оправдаване, които тъй или инак не са станали известни, държавният обвинител се е съгласил с крайния резултат и не е реализирал правомощието си да изрази недоволство пред въззивната инстанция в посочения в процесуалния закон преклузивен срок за протестиране. Това от своя страна е довело до необходимостта от внимателно оглеждане на този проблем при второто разглеждане на делото от първостепенен съд, независимо че за предходния постановен акт по Н.О.Х.Д.1665/09 г.е намерено наличие на абсолютно отменително основание.
Отмяната поради съдебен порок на ревизираната присъда в случая /при това от категорията на абсолютните/, допуснат от съда, не променя задължението на страните да атакуват, ако желаят, съответния акт, който накърнява техните права и законни интереси. Това те могат да сторят в предвидените в НПК срокове. Генерално погледнато, не са задължени да атакуват съдебния акт, дори и да намират, че той не отговаря изобщо на процедурните правила за постановяването му. Така че ако легитимирани страни в наказателния процес не протестират или обжалват, в правния мир може да влезе в сила и невалиден в същността си съдебен акт. Но ако някоя от тях все пак атакува, отмяната поради съзряно абсолютно процесуално нарушение не влече след себе си възможност за неатакувалите страни за преразглеждане на въпросите, свързани с тях, тъй като те не са генерирали собствена активност по протестиране и/или обжалване в предвидения в закона срок, с оглед защита на правата и законните си интереси.
Точно така е станало в случая. СГС, НО, 22 състав не е обърнал никакво внимание на факта, че трябва да постанови годен съдебен акт, но не може да пререши въпроса по кое да е престъпление по чл.257 НК, вменено на подсъдимия с обвинителния акт. С решението си по В.Н.Д.419/14 г. САС, НО, 5 състав, е отменил изцяло присъда №409/05.12.11 г.,постановена от СГС, НО,8 състав, по Н.Д.1665/09 г., явно поради което е налично повторно първоинстанционно произнасяне по престъпленията по чл.257 НК, инкриминирани на подсъдимия. Но резултатът за тях не е било допустимо да бъде различен поради непреодолимостта на третираната вече липса на протест за оправдаването на дееца при постановяване на предходната присъда на първостепенния съд. Така че с осъждането за едното престъпление по чл.257 НК, прието за извършено от З. при второто разглеждане на делото от СГС, както и с произнасянето от въззивната инстанция по него, макар и на основание изтекла давност, е реализирано нарушение на чл.24, ал.1,т.6,пр.2 НПК.
Въпреки че не е сезиран с коментирания проблем, ВКС се счита задължен да го постави на обсъждане и да го реши по начин, различен от САС, чрез промяна на основанието за прекратяване на наказателното производство. От една страна се прилага вярното основание за прекратяване, като така се преустановява продължаващото нарушение на принципа NE BIS IN IDEM /без особено практическо значение в случая е откога е започнало то/, а от друга- това е необходимо заради принципно различните последици в гражданско-правен план за подсъдимия при прекратяване на наказателното производство на основание чл.24,ал.1,т.3 НПК или чл.24,ал.1,т.6 НПК.
Предвид потвърждаване на първоинстанционната присъда в оправдателната част за второто престъпление по чл.257 НК, ВКС не намира смисъл да се произнася за допуснато нарушение на коментирания принцип, доколкото в крайна сметка правата и законните интереси на подсъдимото лице са защитени в пълна степен.
ПО ЖАЛБАТА НА ГРАЖДАНСКИЯ ИЩЕЦ:
Преди да вземе отношение по същината на тази жалба и допълнението към нея, на фона на приетото в наказателната част за престъпленията по чл.257 НК, вменени на З., настоящата инстанция дължи определени разяснения.
Както бе заявено, видно от присъда №409/05.12.11 г., постановена от СГС, НО, 8 състав, по Н.Д.1665/09 г., липсва каквото и да е произнасяне по приетия за съвместно разглеждане граждански иск, предявен от държавата чрез министъра на финансите. Такова произнасяне не присъства и по реда на чл.301,ал.3 НПК- с допълнителна присъда в срока на обжалване. Все в този контекст липсва и въззивна жалба на гражданския ищец срещу присъдата по В.Н.Д.419/14 г.
Последното казано е обяснимо, доколкото обсъжданата страна е била изправена пред пълна неизвестност относно становището на решаващия съдебен състав по предявения от нея граждански иск. Тя не е имала процесуален ресурс да настоява СГС да приложи нормата на чл.301,ал.3 НПК, ако той сам не пожелае да стори това. Ето защо този съд приема за допустимо нейното бездействие- гражданският ищец не е бил в състояние да изрази недоволство от присъдата в част, която касае него, поради липса на такава. Не може обаче да му се вмени и доволство от постановения съдебен акт.
В светлината на казаното ВКС не намира за състоятелно поради третираното бездействие да прецени, че въпросът по предявената парична претенция не може да търси решение насетне в процеса; и да лиши гражданския ищец от възможност да се бори за своите процесуални права и законни интереси, когато по надлежен ред съдебен състав се произнесе по нея. Затова няма да спори по конституирането на гражданския ищец при второто разглеждане на делото пред СГС, НО, 22 състав, по Н.Д.2284/14 г., допускане на предявения граждански иск, произнасяне по него, и съответно изявяване на недоволство от представителя на ищеца поради частично отхвърляне на претенцията от СГС и цялостно отхвърляне на същата от САС- с депозиране на съответни жалби пред въззивния съд и ВКС.
Предвид приетото в наказателната част както от САС, така и от ВКС, относно престъпленията по чл.257 НК, явяващи се правното основание за паричната претенция, повече от ясно е, че по принцип правилно въззивната инстанция е отхвърлила предявения от държавата граждански иск дори и до размера, в който го е уважил СГС /след отмяна на присъдата в тази част/. Затова върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела ще си позволи да посочи съображения само по отношение на възведените в жалбата на гражданския ищец и допълнението към нея доводи, които касаят принципни въпроси, на фона на приетата от САС аргументация.
И така, просто казано, въззивният съдебен състав е приел, че вменените фактически обстоятелства, обуславящи деянията по чл.257 НК, са формулирани на база прокурорската идея, че е избегнато плащането на данъчни задължения в особено големи размери по отношение на придобити от З. средства, имащи неправомерен и противоправен произход. Изключително прецизно и задълбочено контролираният съд е изложил позицията си защо имущество, придобито чрез престъпна дейност, респективно неговата парична равностойност, не може да формира облагаем доход по съответните възведени в конкретното производство данъчни закони. Имуществото-парични средства, вещи и права със стойностно изражение, резултат от престъпно придобиване, не е източник на облагаеми доходи, тъй като не става собствено на извършителя, както подробно е разсъждавал САС. То не подлежи на облагане по данъчното законодателство, а на връщане или възстановяване при липса.
ВКС изцяло се съгласява с тезата на контролираната инстанция и не намира за нужно да я повтаря. Желае само да я утвърди изрично в частта относно разсъжденията по ЗОПДИППД /отм./, изразяващи разбирането, че на данъчно облагане подлежи единствено имущество, получено по законен начин, а не чрез престъпления.
В жалбата на гражданския ищец и допълнението към нея не се оспорват по същество размишленията на САС, а се цитира конкретика относно това кои доходи са облагаеми по закони за облагане доходите на физическите лица. Видно от същите обаче, регламентацията има предвид законни източници на доходи. Далеч не може да се приеме, че тъй като на облагане подлежат всички други източници, които не са изрично посочени в един закон и случайни сделки от всички други източници, които не са изрично посочени в определен член на друг, то тогава се извежда възможност за облагане по данъчните закони на всички възможни доходи, без да се прави разлика за тяхното придобиване. Като оставим настрана, че изброяването на облагаеми източници не може да обхване всички възможни казуси, предлагани от живота, поради което законодателят е предвидил накрая по-обща формулировка, цялостният прочит на данъчното законодателство води до тълкуване за непрестъпен произход на дохода, подлежащ на облагане.
Всъщност, при вникване в позицията на гражданския ищец би следвало да се стигне до извод, че при извършването на всяко престъпление по НК /включително убийство с користна цел, кражба, грабеж и т.н./, което има имуществено изражение, в зависимост от стойността е допустимо винаги да е налице и престъпление по чл.257 НК /стар/, чл.255,ал.1,т.1 НК /актуален/ в случай, че лицето-извършител на престъпното посегателство не подаде декларация за съответното имущество, придобито от престъплението /подлежащо само по себе си на отнемане по чл.53,ал.2,б.Б НК/, защото така би избегнало установяване на данъчно задължение в големи размери. Една правова държава не може да допусне такъв подход.
На последно място, отново по принцип, се налага да се вземе отношение по възражението на гражданския ищец относно приетото от САС по приложимата давност за предявяване на гражданския иск. Съдът е решил, че вземането за обезщетение е изискуемо от деня на увреждането, което съвпада с извършването на деянието-15.04.04 г., не от по-късен момент. И тъй като гражданският иск бил предявен при първото разглеждане на делото от СГС-в съдебно заседание на 27.10.09 г., когато е и представена молбата на министъра на финансите като представител на държавата, то били налице предпоставките на чл.110 ЗЗД и вземането било погасено с изтичането на петгодишна давност. Това е прието като самостоятелно основание за отхвърляне на частично уважения граждански иск.
Този съд споделя позицията на гражданския ищец, която засяга нормата на чл.114,ал.3 ЗЗД. Съгласно нея давността за вземания от непозволено увреждане, каквото престъплението винаги е, тече от откриването на дееца. Казаното, пренесено на фона на спецификата на престъплението по чл.257 /стар/, настоящ чл.255 НК, действително прави невъзможно държавата да е наясно с избегнати данъчни задължения към момента на подаване на декларация от данъчно задължен субект или въобще при неподаването на дължима такава в съответния срок. Затова не може да се твърди, че деецът е открит с извършване на деянието-конкретно по това дело, като не е подал декларация до 15.04.04 г. Без значение за изначалното приемане за липса на съставомерност на престъпление по чл.257 НК за З. на друго основание, към вменената му дата според обвинението няма как данъчните органи да са били наясно, че той дължи деклариране и следователно към този ден извършителят да се явява разкрит.
Настоящият състав на 2 н.о.на ВКС споделя виждането, възприето в решение №380/13.10.11 г., постановено от ВКС, 4 гр.о.,по К.Гр.Д.429/11 г. Съгласно него, „…логически е изключено да бъде открит извършителят на престъпление, ако неговите престъпни последици не са настъпили явно. Такава е хипотезата при извършване на престъпления против финансовата, данъчната и осигурителните системи, които са свързани с деклариране на данни и внасяне на данъка от задължените лица, с водене на счетоводна отчетност и др.под. Към момента, в който невярното деклариране или документиране бъде осъществено, престъплението не е известно, освен за самия извършител. Няма рационално оправдание да се счита, че давността започва да тече от този момент, тъй като деецът не е открит-това е и невъзможно, тъй като не е открито и самото престъпление, довело до настъпване на вреди…….Началният момент, от който започва да тече давностният срок при деликти, съставляващи същевременно и престъпления по глава 7 от Особената част на НК, започва да тече от датата на откриването на дееца, което не може да стане по-рано от откриването на самото нарушение. По-конкретно, не може да тече давност за престъпления, свързани с осуетяване на плащане на данъчни задължения, преди тези задължения да са установени от приходната администрация по съответния предвиден в ДОПК /сиреч данъчен-бел.на настоящия състав/ ред.“ Да не говорим, че в някои случаи същата бива уведомена от органи, занимаващи се с наказателно преследване, доколкото релевантни данни изскачат в хода на водено досъдебно производство.
Ето защо обсъжданото възражение на гражданския ищец по становището на САС за приложение на давността по предявяване на гражданския иск, се явява основателно, макар и да не води до различен за него резултат. В крайна сметка материалният закон не е нарушен. Това не налага уважаване на предявения от държавата чрез министъра на финансите граждански иск, чрез изменение на атакувания съдебен акт по силата на чл.354,ал.2,т.5,пр.1 вр.ал.1,т.4 НПК.
Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА решение №42/31.01.20 г.,постановено от АС-София, НО, 7 състав, по В.Н.Д.1303/17 г. в частта, в която наказателното производство за извършено престъпление по чл.257,ал.1,пр.1 вр.чл.255,ал.1 вр.чл.2,ал.2 НК /първо-инстанционната осъдителна присъда за което е отменена/ е прекратено на основание чл.24,ал.1,т.3 НПК, като ИЗМЕНЯВА основанието за прекратяване в такова по чл.24,ал.1,т.6,пр.2 НПК.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/
|