6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 41 Гр. София, 31.01. 2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО отделение, в закрито съдебно заседание на 06.10.2021 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 2324/2020 г., за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Б. К. от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 11616 от 21.07.2020 г. по т.д.№ 4923/2019 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение № 1069 от 12.06.2019 г. по т.д.№ 849/2018 г. на СГС, ТО, VІ-10 състав. С последното, по иск на МИК-М СТРОЙ ЕООД, М. К. К., Р. В. Т. А., З. К. К. и Етажна собственост на сграда в [населено място], [улица], с правно основание чл.124 ал.1 пр.3 ГПК, вр. чл.464 ал.1 ГПК, вр. чл.240 ал.2 ЗЗД, е признато за установено, че касаторът /взискател по изп.д.№ 483/2017 г. по описа на ЧСИ Н. М./ няма вземане спрямо длъжника БЪЛГАРСКИ ЕНЕРГИЕН ПУЛ ООД с ЕИК[ЕИК] в размер на 67 607.04 лв. въз основа на договор за заем от 26.04.2010 г. и споразумение от 22.02.2017 г., като за цялото вземане по посочените документи /260 000 лв./ е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 13030/2017 г. по описа на СРС, 143 състав. В жалбата се навеждат подробни доводи по чл.281 т.3 ГПК за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, както и за необоснованост и материална незаконосъобразност на обжалваното решение, въз основа на които се претендира отмяната му. Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на следните въпроси: 1/ Какъв е размерът на цената на иска по чл.464 ГПК; 2/ При съдържаща се в договор за заем, подписан от двете страни, формулировка – „Сумата по настоящия договор се предава от заемодателя на заемателя в момента на сключване на настоящия договор, за което същият служи за разписка“, следва ли да се приеме, че е налице свидетелстващо изявление на страните по договора, че сумата е предадена по смисъла на чл.240 ал.1 ЗЗД, съответно служи ли като доказателство за сключването на договора за заем и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя уговорената парична сума; 3/ При наличие на изрично изявление на страните, обективирано в нотариалния акт, с който е учредена договорна ипотека като обезпечение на заема, а именно – че сумата се предоставя при подписването на нотариалния акт, служи ли нотариалният акт като доказателство за предаване на сумата; 4/ При наличие на изрично изявление на страните, обективирано в нотариалния акт, с който е учредена договорна ипотека като обезпечение на заема, а именно – че сумата се предоставя при подписването на нотариалния акт, служи ли нотариалният акт като доказателство за предаване на сумата, ако по делото е представена и разписка, удостоверяваща това предаване; 5/ В каква форма следва да бъде обективирано изявление от страна на длъжника, с което той пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора, за да бъде прекъсната погасителната давност по отношение на това вземане. Твърди се, че по посочените въпроси е налице основанието за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, евентуално се поддържа и основанието по чл.280 ал.2 ГПК /„явна“ неправилност/. Ответниците по касационната жалба не представят писмен отговор в срока по чл.287 ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид доводите по чл.280 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да се произнесе в обжалвания от касатора смисъл, съставът на апелативния съд на първо място е формирал извод, че постановеното по спора решение е допустимо. За неоснователно е прието възражението за нередовност на исковата молба, поради невнасяне в цялост на дължимата държавна такса и неправилна преценка на съда относно действителната цена на иска. Посочено е, че с уточняваща молба ищците са обосновали правния си интерес да установят липсата на вземане на ответника – взискател към ответника – длъжник по изпълнението, само за сумата, с която са останали неудовлетворени в изпълнителното производство, съответно, която в техен ущърб е разпределена на ответника – взискател, в качеството му на обезпечен кредитор с привилегия, като този техен интерес от установяване несъществуването на обезпечението само в частта, в която ищците са останали неудовлетворени, следва да им бъде признат като законно защитаван чрез конкретния иск. Съдът е изложил съображения, че по принцип отрицателният установителен иск за несъществуване на вземане действително не би следвало да може да бъде предявен като частичен, доколкото с отричане на възникването и съществуването на частта би се отрекло възникването и съществуването на вземането въобще /когато същото се базира на отричане на правопораждащите вземането факти или признаването на правопогасяващи, правоизключващи и др.под./. В конкретния случай обаче спецификите на иска и неговият петитум, както и фактическите обстоятелства, на които същият се основава /чл.127 ал.1 т.т.4 и 5 ГПК/ налагат такава допустимост да бъде призната, с оглед изискването за наличие на правен интерес от провеждането му в този му, заявен по делото размер, над който правен интерес за установяване несъществуване на цялото вземане би се оказал неналичен. При преценката по същество, съобразно предметните й предели по чл.269 ГПК, съставът на въззивния съд е намерил, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно. Като неоснователно е преценено първото оплакване във въззивната жалба във връзка с това, че ответниците не са установили по делото при условията на пълно доказване предаването на заетата дума. Прието е, че липсата на изрично оспорване на представените по делото договор за наем и нотариален акт /за учредяване на договорна ипотека/ по реда на чл.193 ГПК в частта относно предаването на сумата е ирелевантно за разрешаването на спора, доколкото с исковата молба е заявено именно оспорване на факта на предаване на сумата, при което доказателствената тежест за неговото установяване лежи върху ответниците и в този смисъл правилно същата е била разпределена от първоинстанционния съд. Изложено е, че договорът за наем в частта, имаща характер на разписка, не се ползва с материална доказателствена сила, каквато имат само официалните свидетелстващи документи /респ. нотариалният акт има такъв характер само в частта, удостоверяваща извършените от и пред нотариуса действия и изявления, а не и за обстоятелството, дали заетата сума е предадена от заемодателя на заемателя/. На следващо място въззивният съд е направил анализ на клаузите на договора за наем и договора на учредяване на ипотека относно изразената от страните воля във връзка с предаването на сумата и посочената от ответниците практика на ВКС, като е приел смислово различие между изразите – „се задължава да предаде“, „предоставя заем“ /по договорите/ и „предава“ /по смисъла на цитираната практика/. Допълнително е изтъкнато, че договорът за заем е без достоверна дата и с оглед разпоредбата на чл.180 ГПК се ползва с доказателствена сила само относно удостоверените изгодни за ответниците обстоятелства, оспорени от ищците. Свидетелските показания са преценени с оглед заинтересоваността на разпитания свидетел – съпругата на отв. К., като, обсъдени заедно с всички доказателства по делото, не са приети за достатъчно доказателство относно спорния по делото факт, а изнесените от свидетелката данни за наличие и на предходни заемни правоотношения са счетени за ирелевантни за спора. За неотносими са приети и доводите, изведени от уговорките за възнаградителна лихва и дължима неустойка за забава, при липса на установяване на правопораждащ елемент по договора за заем – предаването на сумата. За пълнота на изложението във въззивното решение е посочено, че в нотариалния акт не се съдържат уговорки за лихви и неустойки във връзка с процесния заем; такива има в следващо споразумение между ответниците с достоверна дата от 2017 г., но то е далеч след момента, когато се твърди договорът за заем да е сключен. Следвайки оплакванията във въззивната жалба решаващият съдебен състав е изложил съображения, че в конкретния случай липсата или наличието на осчетоводяване въз основа на договора за наем е обстоятелство, което участва при формиране волята на съда във връзка с основателността на предявения иск, а такова осчетоводяване, съобразно данните по делото, няма осъществено. Обсъдени са и констативните протоколи от 2012 г. и 2015 г. /без достоверна дата/, съдържащи признание на заемателя БЪЛГАРСКИ ЕНЕРГИЕН ПУЛ ООД относно дължимостта на сумата по договора за заем, като е посочено, че отново се касае за частни свидетелстващи документи, установяващи изгодни обстоятелства за издателите им и непротивопоставими на ищците. На последно място са изложени мотиви за заинтересованост от изхода на спора и на втория разпитан по делото свидетел /дългогодишен бизнес партньор на отв. К./, освен това възприятията му са счетени за непреки, а показанията му – за противоречиви, поради което и съдът не ги е кредитирал. По оплакванията в жалбата на ответниците, че вземанията не са погасени по давност, съставът на въззивния съд е приел, че такова произнасяне поначало не се дължи, с оглед неустановяване възникването на вземането, а евентуално е споделил мотивите на първоинстанционния съд, че констативните протоколи от 2012 и 2015 г. нямат достоверна дата и не са годни да прекъснат давността, с оглед действителните отношения между ответниците и еднопосочния им интерес по делото. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, по следните съображения: Първият поставен в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос /каква е цената на иска по чл.464 ГПК/ е неясно формулиран, а и не е обусловил правната воля на съда, поради което не удовлетворява общото селективно изискване на чл.280 ал.1 ГПК. В случая въззивният съд е излагал съображения за допустимостта на конкретно предявения отрицателен установителен иск, в смисъл, че ищците имат правен интерес да оспорят вземането на конкуриращ се с тях взискател единствено до размера на своето неудовлетворено вземане, независимо от пълния размер на първото и от последиците от уважаването на иска. Правен въпрос в посочения смисъл не е формулиран. Също неотносим към решаващата правна воля на съда за изхода на спора е петият въпрос, относно изявлението на длъжника, прекъсващо давността, доколкото съставът на въззивния съд изрично е приел, че произнасяне по въпроса за погасяване на вземането по давност може да има само при извод за неговото съществуване. Останалите въпроси не съответстват на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не могат да се квалифицират като правни въпроси по тълкуването и разясняването на абстрактна, приложима към неограничен кръг хипотези, правна норма. Те се отнасят до това, дали изрични /дори цитирани/ волеизявления на страните са годни да докажат спорния по делото факт за предаването на сумата от заемодателя на заемателя. Обусловени от конкретните обстоятелства и доказателства по делото, въпросите са по правилността на формираните от съда фактически и правни изводи, а тя е извън предметните предели на производството по чл.288 ГПК – вж. т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. Доводите за наличие на самостоятелното основание на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК за достъп до касация са неоснователни. Те са обосновани на първо място с тезата на касатора, че формулировките в договора за заем и нотариалния акт несъмнено сочат на извод за реално предаване на сумата по заема. Видно е, че преценката на тези доводи изисква проверка и съпоставяне на доказателства, каквито не се извършват в селективната фаза на процеса. Очевидна неправилност в хипотезата на необоснованост по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК е налице тогава, когато единствено от мотивите на обжалвания акт може да се направи констатация за допуснати от въззивния съд груби нарушения на правилата на формалната логика, а такива в случая не се установяват. Останалите съображения касаят правилността на направените в условие на евентуалност изводи на съда относно признаването на вземането като основание за прекъсване на давността по чл.116 б.А ЗЗД и относно приложението на чл.181 ал.1 ГПК в настоящия казус, като според касатора ищците не са трети лица по смисъла на посочената разпоредба. Във връзка с тях следва да се посочи, че очевидна неправилност в хипотеза на нарушения на материалния закон като основание за достъп до касация е налице само тогава, когато е приложен несъществуващ закон или законът е приложен превратно – в неговия обратен смисъл, в противен случай оплакванията могат да се ценят единствено като основания по чл.281 т.3 ГПК, които подлежат на разглеждане едва след допускане на касационното обжалване. С оглед горното, доводите за неправилно приложение на закона не съответстват на условията за очевидност по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК и не са годни да обусловят искания достъп до касация. Поради неустановяване на предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, на които касаторът се позовава, искането за селектиране на касационната жалба за разглеждане по същество е неоснователно. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 11616 от 21.07.2020 г. по т.д.№ 4923/2019 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 5 състав. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: