Р Е Ш Е Н И Е №284 гр. София, 29 юни 2015 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на десети юни през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия Иванова касационно дело № 640 по описа за 2015 г Производството е образувано по искане на осъдения В. С. Б., депозирано на 9.04.2015 г, за възобновяване на ВНОХД № 99/14 по описа на Кюстендилски окръжен съд, по което е постановено решение от 9.01.2015 г, с което е изменена присъда на Районен съд, Д., № 128 от 31.10.2013 г, по НОХД № 899/12, като наложените наказания са намалени, както следва: „лишаването от свобода” на една година и осем месеца, а „лишаването от право да управлява МПС”, на две години, и присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 6.10.2009 г в [населено място], на път Е-79, при управление на моторно превозно средство, в пияно състояние / с концентрация на алкохол 0, 66 промила /, е нарушил чл. 25, ал. 2 ЗДП, и по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на М. К. П., с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. „а”, пр. 1 и чл. 54 НК, е осъден на две години и шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, и „лишаване от право да управлява МПС”, за срок от три години, със зачитане на времето, през което е бил лишен от това право по административен ред. Искането е на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Изтъкват се следните доводи: че обвинителният акт не отговаря на изискванията по чл. 246 НПК, че е допуснато нарушение на чл. 13 и чл. 14 НПК, че протоколът за оглед е негодно доказателствено средство, че обвинението не е доказано съгласно изискванията на чл. 303, ал. 2 НПК, че е допуснато разминаване между фактическите обстоятелства, залегнали в обвинителния акт, и възприетите от съдилищата, че окръжният съд е ограничил правото на подсъдимия да даде обяснения по обвинението, че деянието е несъставомерно и осъденият не следва да носи наказателна отговорност, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо / че неправомерното поведение на другия участник в произшествието е изключително смекчаващо обстоятелство, обуславящо приложението на чл. 55 НК /. Иска се, по реда на възобновяването, да бъдат отменени осъдителните съдебни актове и молителят да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане, или да бъдат намалени наложените наказания. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на искането. Осъденият моли делото да бъде възобновено. Представителят на ВКП счита, че искането е неоснователно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Искането е допустимо. Подадено е от легитимна страна, при спазване на законоустановения шестмесечен срок и касае съдебен акт, непроверен по касационен ред. Разгледано по същество, е неоснователно. Релевираното основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Обвинителният акт отговаря на процесуалните изисквания по чл. 246 НПК. В обстоятелствената му част са изложени фактическите обстоятелства, имащи значение за съставомерността на деянието, срещу които подсъдимият е упражнил правото си на защита. Липсва релевираното несъответствие между кръга от факти, залегнали в обвинителния акт, и тези, възприети от съдилищата, поради което неоснователно се твърди, че е допуснато противоречие в тази насока. Вярно е, че в обвинителния акт е посочено, че управляваното от молителя превозно средство е било паркирано на пътното платно по посока [населено място], докато в действителност, то е било по посока [населено място], но тази фактическа грешка не се отразява на правото на защита, тъй като от цялостният контекст на описаната фактическа обстановка става ясно кое от превозните средства в каква посока се е движило, как е настъпило произшествието, поради какви причини, каква е била скоростта и посоката на движение на автомобилите, респективно, при какви условия е настъпил ударът между тях. В този смисъл, не е имало пречка съдилищата да отразят в мотивите си, че микробусът на осъдения е бил паркиран на пътя по посока на [населено място], а превозното средство, управлявано от св. П., се е движило направо в същата посока. Неоснователно е твърдението, че при оценката на доказателствата е нарушен чл. 14 НПК. Приетата фактическа обстановка почива на верен прочит на доказателствените източници. Установено е, че деянието е извършено на прав пътен участък и при добра видимост. Молителят е имал задължението да се увери, че предприетата от него маневра не застрашава другите участници в движението, и макар да е имал обективната възможност, не го е сторил. Окръжният съд е мотивирал становището си по заключението на Тройната АТЕ, подписана с особено мнение на едното от вещите лица. Правилен е изводът на съда, почиващ на мнението на мнозинството експерти, че ударът за св. П. е непредотвратим чрез аварийно спиране. Обсъдено е различието между вещите лица, което се свежда до въпросите относно възможността на другия участник в произшествието да избегне удара и видимостта на подсъдимия. Според експерта, останал на особено мнение, св. П. е могъл да избегне удара чрез аварийно спиране, а водачът на микробуса е маневрирал при намалена видимост. Верен е изводът на съда, че следва да бъде ползвано основното заключение, което е изготвено в съответствие с процесуалните изисквания и напълно се вписва във фактите, изяснени чрез другите кредитирани доказателствени източници. Настоящата инстанция също счита, че единствената причина за инцидента е неправомерното поведение на осъдения, който е предприел процесната маневра в нарушение на правилата за движение / отделен е въпросът, че особеното мнение на вещото лице би имало значение при обвинение за независимо съпричинителство, каквото липсва /. Неоснователно се оспорва годността на протокола за оглед на местопроизшествието. Огледът е проведен при съблюдаване на правилата по чл. 155 и сл. НПК, в какъвто случай резултатите от следственото действие могат да бъдат ползвани при формиране на вътрешното убеждение. Събраните доказателства са достатъчни за разкриване на обективната истина, поради което не може да бъде възприет доводът, че е нарушен чл. 13 НПК. Осъждането почива на стабилна доказателствена основа, тоест, спазен е чл. 303, ал. 2 НПК. Не е налице и релевираното нарушение във връзка с правото на подсъдимия да даде обяснения по обвинението. Пред първата инстанция молителят се е ползвал от правото си да откаже даване на обяснения / в този смисъл е изявлението му, вписано в съдебния протокол /. От материалите по делото е видно, че не се е възползвал от това си право и пред въззивната инстанция. В посочената хипотеза съдът не може да бъде упрекнат, защото е известно, че всяко субективно право се упражнява по преценка на неговия носител. Липсата на нарушение по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК изключва възможността за отмяна на въззивния акт, по реда на възобновяването, и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд, а искането в тази насока не може да бъде уважено. Не е допуснато и нарушение по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Приетите факти обуславят съставомерност на деянието по чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. „а”, пр. 1 НК и такава е възприетата по делото правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде уважено искането за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на молителя от настоящата инстанция, тъй като липсва хипотезата на чл. 425, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК / той не е осъден за несъставомерно деяние /. Не е допуснато и нарушение по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Смекченото от въззивния съд наказание отговаря на критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК. То е определено при превес на смекчаващите обстоятелства, изводими от ниската степен на обществена опасност на дееца, и гравитира към законовия минимум. Взета е предвид и степента на обществена опасност на деянието, която е завишена, с оглед на допълнителните вредни последици: леките телесни повреди за пътничката А. П.. Правилно е определен и срокът на наказанието по чл. 343 г НК, който е адекватен на тежестта на допуснатото нарушение по ЗДП. Неоснователно се претендира приложението на чл. 55 НК. Изтъкнатото от защитата изключително смекчаващо обстоятелство: приносът на другия водач за настъпване на резултата, не е налице и затова няма основание да бъде ценено. Констатираните смекчаващи обстоятелства не са многобройни или изключителни, а и предвиденото минимално наказание не е несъразмерно тежко на извършеното. Ето защо, искането за смекчаване на наказателноправното положение на осъдения е неоснователно и не може да бъде удовлетворено. По изложените съображения, ВКС намери, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на основание чл. 426 вр. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения В. С. Б. за възобновяване на ВНОХД № 99/14 по описа на Кюстендилски окръжен съд, по което е постановено решение от 9.01.2015 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: