Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е                                                                                                             № 272                                                          Гр.София, 19 май   2010 г.                                                                                       В   И М Е Т О   Н А  Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на  четиринадесети май,  две хиляди и десета година, в състав:                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:САВКА СТОЯНОВА                                                 ЧЛЕНОВЕ:          ТАТЯНА КЪНЧЕВА                                                                                      ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА   При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора МАРИНОВА изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 217/10 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:   С присъда № 45/ 17.03.10 г., постановена по В. Н. О. Х. Д.662/09 г., ОС-Стара Загора /СтЗОС/ е отменил присъда № 124/ 22.05.09 г.на РС-Стара Загора /СтЗРС/, постановена по Н. О. Х. Д.1960/08 г., с която подсъдимите Е. Д. и И. Й. са признати за невиновни по повдигнатото им с обвинителен акт обвинение за извършено от тях престъпление по чл.198,ал.1 вр.чл.20,ал.2 НК. Съгласно съдебния акт на СтЗОС те са признати за виновни за осъществено от тях деяние по чл.323,ал.1 вр.чл.20,ал.1 НК и им е наложено наказание лишаване от свобода за срок от по една година, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години, както и триста лева глоба за всеки. Недоволни от така постановения съдебен акт са подсъдимите,които го атакуват чрез своя защитник, развивайки оплаквания по всички касационни основания, визирани в нормата на чл.348,ал.1,т.1-3 НПК. В съдебно заседание пред ВКС жалбите се поддържат изцяло. Представителят на ВКП изразява становище за тяхна неоснователност. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение,като взе предвид жалбите и изтъкнатите в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, намира за установено следното:   На първо място, в жалбите на подсъдимите лица се поставя въпросът за съществено процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд, свързано с превратно тълкуване на събраните в хода на производството доказателствени материали, което от своя страна е довело до порок във формиране на съдебната воля. По-нататък се отстояват тези за грешно приложение на материалния закон с осъждането въобще на касаторите и в тази връзка се набляга на явна несправедливост на наложените наказания за всеки от тях,тъй като са осъдени невинни хора. Принципният подход при разглеждане на наказателно производство пред касационната инстанция, която се явява инстанция по приложението на правото, не и на фактите, изисква ВКС да се разпростира в своето произнасяне в сферата на оплакванията, с които е сезиран. Това,естествено, трябва да става в рамките на правомощията, дадени по силата на постулатите, заложени в нормата на чл.347 НПК. Изключения са допустими, когато се установят процесуални нарушения от категорията на тези по чл.348, ал.3 НПК- със значение само по т.1 дали става дума за съществено накърняване на процесуалните права на участващите в съдебното производство страни, което да е довело до порочност на акта; другите са абсолютни основания за отмяна. Освен това касационната инстанция може да приложи служебен преглед и респективно поризнасяне, когато в рамките на приетата от съдилищата по фактите и правото фактология може да се стигне до извод за незаконосъобразно приложение на материалното право, в същностен ущърб на осъденото лице. Пренесено в контекста на настоящото производство, казаното дава повод на висшата съдебна инстанция по наказателни дела да отбележи следното: В съдебно заседание на 20.01.10 г., след провеждане на допълнително въззивно следствие с оглед събиране на нов доказателствен материал по служебна преценка, СтЗОС е дал ход на съдебните прения и е обявил, че ще се произнесе със съдебен акт в законоустановения срок. При това положение, след като въззивният съд не е отменил присъдата на СтЗРС веднага след равнопоставената на етапа от първостепенното съдебно производство “Последна дума на подсъдимия” и не е постановил нова присъда по силата на разпоредбата на чл.317 вр.чл.336 вр.чл.334,т.2 вр.чл.339, ал.3 вр.чл.305 НПК, следва да се счете за приложима разпоредбата на чл.340 НПК. Съгласно нея решението, ведно с мотивите към него, се изготвя в срок от 30 дни от момента, в който делото е обявено за решаване и или се съобщава писмено на страните,че е изготвено, или съдебният акт /диспозитив и мотиви/ се обявява в цялост с призоваване на страните. В случая при това се има предвид видовият термин за решение по смисъла на чл.32,т.2 НПК, а не родовият термин за съдебен акт въобще. В срока на произнасяне няма пречка да се прецени, че има необходимост от набавяне на допълнителен доказателствен материал /както впрочем СтЗОС веднъж е правил с определение от 09.12.09 г./, да се възобнови съдебното следствие и да се осъществи произнасяне по надлежен ред. Опора за такъв извод дава тълкованието на разпоредбите на чл.317 вр.чл.302 НПК. Един месец след обявяване на делото за решаване в съдебно заседание на 20.01.10 г., на 19.02.10 г. решаващият второстепенен съд е изготвил определение. Видно от него, се е стигнало до необходимост от прочитане на нова присъда, който съдебен акт трябва да бъде обявен публично. Поради това е насрочена дата за прочитането му- 17.03.10 г. Според съдържанието на определението не иде реч за оповестяване на съдебен акт “решение”,когато би важала разпоредбата на чл.340,ал.2,пр.1 НПК, а за присъда. Решимостта на съдебния състав да стори това, си личи и от факта, че на посочения ден се провежда съдебно заседание, за което част от страните са изразили изрично нежелание да се явяват /подсъдимият Й. и защитникът на Д. , адвокат М/ и директно е прогласена атакуваната осъдителна присъда. След това дори е потвърдена мярка за неотклонение на подсъдимите “Подписка”, независимо от обстоятелството, че СтЗРС е отменил такава изпълнявана мярка за процесуална принуда спрямо тях, след произнасяне на оправдателна присъда в съдебно заседание на 22.05.09 г. Посоченото определение не е атакувано, ерго, влязло е в законна сила. След като въззивната инстанция е оповестила присъда, което с оглед съдържанието по същество поначало е законосъобразният съдебен акт, тя е следвало да спази правилата за произнасяне на присъда. В тази насока за второстепенния съд се прилагат постулатите за първоинстанционо разглеждане на делото- съгласно нееднократно споменаваната вече норма на чл.317 НПК, във връзка със съответния процедурен текст от НПК, важим за първостепенното производство. Още в общите положения на съдебното заседание в НПК е залегнал принципът, че след изслушване на съдебните прения и последната дума на подсъдимия, членовете на състава не могат да разглеждат друго дело- непрекъснатост на съдебното заседание според разпоредбата на чл.259 НПК. Иначе казано, времето между последната дума и произнасянето на съдебния акт, трябва професионално да е посветено единствено на разсъждения по процесното дело. Изключение е допустимо при осмисляната вече нужда от набиране на нов доказателствен материал, когато се възобновява съдебното следствие, обстоятелство, което СтЗОС не е приел за налично преди обявяване на присъдата. Съгласно решение № 104/05.03.02 г.,постановено от ВКС,3 н.о. по К. Н. Д. 754/01 г., когато въззивният съд постановява нова присъда, прилагат се правилата на чл.316 вр.чл.298-304 НПК /стар, актуални чл.317 вр.чл.300-306 НПК/ и произнасянето следва да стане непосредствено след приключване на съдебното заседание. В рамките на два месеца от последната дума на подсъдимите-20.01.10 г. до произнасяне на присъдата- 17.03.10 г., не е възможно членовете на състава на въззивния съд или поне един от тях да не са участвували в разглеждане на друго дело. Следователно, престъпена е разпоредбата на чл.317 вр.чл.259 НПК. Това нарушение се охарактеризира от ВКС като същностно недопущение на процесуалните правила от категорията на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК, защото неговата специфика дискредитира провеждането на едно съдебно заседание и финализиране на делото с присъда по правилата. То дискредитира и обявения акт, който процедурно следва да бъде законно постановен, за да бъде проверяван в същността си. Ограничени са правата на всички страни в процеса, на които се дължи произнасяне със законосъобразен, будещ респект към правосъдието, съдебен акт. И тъй като обсъжданото флагрантно процесуално нарушение не е отстранено, а според върховната съдебна инстанция по наказателни дела, макар и непровокирана от жалбите на подсъдимите или от мненията в съдебно заседание пред ВКС, то влияе върху правата на страните в процеса по неследващ за правосъдието начин, на основание чл.354,ал.3,т.2 вр.ал.1,т.4 вр. чл. 348, ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК атакуваният съдебен акт трябва да бъде отменен и делото- върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.   В съобразие с гореизложеното, е безпредметно подробно обсъждане на останалите възражения на защитата. Единствено, що се касае до свидетеля Д, баща на единия подсъдим, чиито показания са обсъждани от долустоящите съдилища и на тях се набляга като основополагащи от страна на защитника, трябва да се отбележи, че в хода на досъдебното производство е приложен протокол, съгласно който Х. Д. е разпитан на 23.10.08 г. /л.38 от ДП/. Не е било уточнено родството му с привлечения на 22.10.08 г. /л.23 от ДП/ като обвиняем Е. Х. Д.. И тъй като родството е между баща и син, видно най-малко от приложеното на л.60 от ДП свидетелство за съдимост на Е. Д. , незаконосъобразно бащата не е предупреден за възможността да откаже да свидетелствува на основание чл. 119 НПК. Отделен е въпросът дало той би се възползувал от това свое право. Третираният процесуален недъг би могло да бъде отстранен в съдебно заседание с нарочно допускане на Д. до разпит в качеството му на свидетел и със съответно разяснение по горепосочената законова разпоредба. Видно от протокола от съдебно заседание на СтЗРС от 30.01.09 г. обаче, при снемане на самоличност е отразено, че Х. Д. няма родство със страните и е разпитан, без да бъде предупреден за заложената в закона негова възможност за отказ. Всъщност, съвсем не единствено показанията на този свидетел са станали основа за фактологически и доказателствени разсъждения на първия и втория съд. Въпреки това, тъй като СтЗОС не е отбелязал обсъжданото процесуално неблагополучие, което би могло да бъде отстранено с личен разпит пред него на Х. Д. , какъвто би могло и да не се проведе,ако той се възползува от правото си по чл.119 НПК, а и защитата обсъжда пред ВКС депозираното от този свидетел, при новото разглеждане на делото въззивната инстанция следва да обмисли дали да разпита по надлежен процесуален ред бащата на подсъдимия Д; или да не се ползува от заявеното от него по-рано в хода на производството.   На последно място, доколкото ВКС е съд по правото, трябва да отбележи, че в годините се е сложила трайна съдебна практика за разликата между престъплението по чл.198,ал.1 НК и това по чл.323,ал.1 НК. Когато чрез принуда се отнема чужда движима вещ под предлог, че по този начин се осъществява едно предполагаемо право, деянието следва да се квалифицира като престъпление против собствеността, а не като самоуправство /Р.242-93-ВК на ВС на РБ и много други/. При приета реализирана форма на принуда като средство, метод, начин за отнемане на чужда движима вещ от владението на трето лице, намерението за своене присъствува, независимо от страничната за грабежа мотивация за отнемането. Последната може да бъде обмисляна на плоскостта на субективните несъставомерни елементи при оценъчната съдебна дейност по определяне на наказанието. Казаното, разбира се, е по принцип, макар и в същността си да касае процесното дело, предвид внасяне на обвинителен акт от страна на прокуратурата за осъществяване на грабеж,но осъждане на касаторите за самоуправство. То не може да засегне квалификационно решаването на казуса от следващия състав на СтЗОС, пред който настоящото производство ще се разглежда, ако се стигне до извод за виновност на подсъдимите. Това е така, тъй като липсва касационен протест в квалификационен план. Обратното би означавало по недопустим начин да се наруши забраната за REFORMATIO IN PEJUS.   Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯВА присъда № 45/17.03.10 г., постановена от ОС-Стара Загора по В. Н. О. Х. Д.662/09 г.по описа на същия съд.   ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на съда.   РЕШЕНИЕТО е окончателно.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: 1/       2/